Люба Манолова: В България има почва за ортодоксалния арабски радикален ислям

http://focus-news.net/?id=f6278

02 април 2007 | 12:05 | Агенция "Фокус"

Люба Манолова пред Агенция “Фокус”

Люба Манолова е родена в София. Завършила е история в СУ “Климент Охридски”. Работила е като журналист във вестник “Народна младеж”, сътрудничи на радио “Свободна Европа”, списание “Български дневник” и вестник “Демокрация”, от който е уволнена по заповед на Иван Костов. Автор е на книгата “Външният дълг и 10 ноември в документи и тайни”. Втората част на книгата за периода 1990-1997 година се подготвя за печат. Автор е на документален филм за гражданската война в Грузия, излъчен по БНТ 1992 г.. От 2006 година има авторски сайт- “Хроники”


Фокус: Г-жо Манолова, една от темите, по които най-често пишете, е етническият модел в България като история, проблеми и перспективи. Защо?
Люба Манолова: У нас се говори за толерантност и търпимост, което звучи много добре. Наскоро чух, че Възродителният процес, като част от нашата най-нова история, трябва да влезе в учебниците и тук ще кажа, че преди да влезе, той трябва да бъде отново прочетен, а не да влиза с едностранно тълкуване. Тъй като има паметници на терористите, а на жертвите на този възродителен процес, сред които са и мюсюлмани и християни не малко, тепърва ще се издига паметна плоча, което говори за една липса на почит и то от много високо място в държавата към съдбата на тези хора. Питате защо тази тема е предпочитана от мене? Първо аз съм историк, после когато се запознах с материалите по Възродителния процес, а това бяха над дузина документи от ЦК на БКП, много неща ми направиха странно впечатление. Първото е, а то продължава и до днес е, че преименуването се е провело през 1984 -1985 година, а възмущението от това преименуване, изразено в решението за масово изселване, идват пет години по-късно. Тоест между двете събития, връзката е цели пет години вакуум. Съгласна съм, това е бил начинът, по който са решили да реагират тези хора, но не мога да приема, че пет години е нормален срок след толкова драматично историческо събитие, за да се вземе подобно решение. До този момент никой не е коментирал този вакуум, той е неудобен – направо се свързва преименуването с изселването. Другото, което ми направи впечатление в този така наречен възродителен процес е, че много от документите, които аз извадих, ги има и в архива на ЦК на БКП, но тази партия, която се преименува, никога не показа тези документи. Даже Александър Лилов, непосредствено след свалянето на Живков от власт, заяви на едно съвещание, че няма нито един документ за участие по решения на върховете от БКП. Тогава аз бях принудена да публикувам тези документи и естествено Лилов замълча.
Третият момент, който ме накара да се заема с това, е фактът, че осъзнах, че нещата не са спрели до връщането на имената - непосредствено след падането на Живков от власт те продължават да съществуват като проблем по един или друг начин и днес. Казвам проблем и ще Ви обясня какво имам предвид? През 1992 година множество сигнали принудиха парламента да състави комисия, която да провери тези сигнали. Тази Комисия излезе със становище, че има насилствено турцизиране на населението в смесените райони. Като казвам смесени райони, говоря за райони, в които живеят български граждани със смесено вероизповедание - християнско и мюсюлманско. Резултатите от работата на тази комисия бяха покрити, никой не пожела да говори по тях и никой не ги огласи. Ето защо, аз публикувах по-голямата част от документите на Комисията. Освен това бях възмутена в парламента, когато Васил Гоцев, един бивш депутат от СДС, заяви, че било убито бебе на някакъв митинг, по време на Възродителния процес. Всъщност историята не е такава - майката отива с няколкомесечното си бебе на митинга, и когато тълпата мюсюлмани, сред които има и християни, я повлича, тя изпуска бебето и тълпата го стъпква. Така че да се обвиняват християни за убийство, аз не приемам, тъй като се разминава с истината. Именно това изопачаване на събитията непрекъснато, по всякакъв повод ме накара да се заема с тази тема. Както и последните събития около така нареченият проблем със забрадките в училищата, който е отново в новините.
Фокус: Споменахте проблема с носенето на забрадки в училищата. Бихте ли конкретизирали какво имате предвид?
Люба Манолова: Фактите са следните. Обединението за ислямско развитие и култура или така нареченото ОИРК сигнализира Комисията за защита от дискриминация за това, че има дискриминация в едно училище. Какъв е точно случаят? Между другото този случай сега се повтаря с три ученички от Смолян. Странното в цялата история е, че министърът на образованието и науката Даниел Вълчев, се обърна на 180 градуса и зае днес точно обратната позиция по казуса за разлика от предишния път. Как завърши тогава случаят със забрадките? На 27 юли 2006 година беше постановено Решение на комисията, което цитира Закона за защита на детето /ЗЗД/ и Правилника за приложение на Закона за народната просвета /ППЗНП/, в които изрично се забранява религиозна дейност в светското училище. Ще пропусна момента, че молбите на трите ученички, които по същество са лични, са подадени от ОИРК. Не са подадени дори от техните родители, а много добре знаем, че в бележника на един ученик се разписва неговият родител или настойник. Другият по-съществен момент е, че те обявяват себе си за турско етническо малцинство. Ще припомня само, че Ататюрк, който бе начело на Турция, сложи край на отживялата Османска династия и я замени с Конституционна република, забрани носенето на фереджета в обществени сгради и институции, установи равноправието на жените, направи училищата светски. Това са много важни неща, които удивляват сега, когато деца на така нареченото турско етническо малцинство, които изповядват исляма, клонят не към тази светска, характерна за Турция реформа, а към арабския ортодоксален ислям. И тук възниква въпросът арабски мюсюлманки ли са тези ученички, та носят забрадки, като символ на своята религия или са турско етническо малцинство, което изповядва арабски ислям? Нещо не се връзва – губи се логиката.
Фокус:От кога се появи всъщност този проблем?
Люба Манолова: Проблемът с различните вероизповедания в България започна с фалстарт, тъй като етническа принадлежност на дадено малцинство български граждани бе определена във връзка с изповядваната религия, т. е. религията определи етноса, което звучи абсурдно! По-късно, това положение се утвърди с натиска за изучаване на турски език от българските мюсюлмани. Защо? Най-простият отговор е, защото Турция е съседна държава. Ако беше Сирия, това население сигурно щеше да бъде накарано да учи арабски и да се обособи като сирийско малцинство. Да се върнат имената на дадено население съобразно религията е едно, но когато към това се прибави усилено изучаване на турски език и то от български мюсюлмани, които изобщо не знаеха езика, даже се внасяха временно учители от ДПС, това беше вече нещо много по-сериозно и говореше за задачи с много по-далечен прицел. От ОИРК проповядват поведение, според редица районни мюфтии, което е далеч от обичаите на традиционното турско мюсюлманско вероизповедание. В същото време тези мюфтии се боят да застанат с имената си зад тази констатация. Известно е, че на мероприятията на ОИРК не може да се влезе без покана.
Наскоро по телевизията показаха как един мюсюлманин взриви кола в Ирак, кола с деца близо до Американското посолство, което е и тревожно и показателно. Тук ще добавя, че Международна организация за борба с трафика на хора, името ще й спестя, то е известно на нашите спецслужби, беше установила, че в Босна и Херцеговина арабски емисари минавали през семейства, в които родителите са бедни, имат малко дете или чакат дете. Схемата била следната: емисарите разговарят с тези семейства и се разбират да им плащат докато детето навърши 5 - 6 години и тогава го взимат. Плащането продължава, за да може семейството да отглежда другите си деца, но взетото дете не се връща никога в семейството си. Характерно около тези деца, нарочени за вземане е, че тяхното раждане не се регистрира никъде. След дългогодишен труд на няколко специални служби от различни държави е било установено, че има канал за износ на такива деца, като тези деца са били ползвали не само за терористични актове, но и за углавни престъпления, но в момента, в който се “осветят”…
Фокус: Какво означава да се “осветят”?
Люба Манолова: Означава самоличността на дадено дете да стане известна. Това се случва, ако участва в обири или други криминални престъпления и бъде разкрито. Тогава това дете вече се смята за “осветено” от съответната терористична организация, към която то е причислено. И това дете в повечето случаи изчезва. Един от вариантите, който се допуска в тази Международна организация за борба с трафика на хора е, че тези деца са използвани за донори на органи при трансплантации. Тук резонно идва въпросът: какво прави българската държава, осъществява ли и как контрол върху деца в страната, от районите със смесено вероизповедание, които са от бедни семейства и се изпращат да учат в арабски религиозни институти. Проследява ли се какво се случва с тези деца и каква тяхната съдба? Твърдо мога да заяви, че отговорът е “не”. Напуснат ли България, много от тези деца не се връщат. И никой не се интересува къде са пратени и в какво са ги обучавали.
Организацията ОИРК провежда пленери за Коран курсове за жени. Наскоро една телевизия с национален обхват, която е чужда собственост, пусна документален филм за тези жени, сред които се вижда как момиче, посещавало тези курсове, след това е като зомбирано. Разговарях с психолози, специалисти по училищна и детска психология и те обясниха, че съществува опасност децата да изпаднат като в психически вакуум, ако бъдат изкарани от това състояние след курсовете. Вакуум, който е психологически, поведенчески, даже се допуска, че те могат да посегнат на живота си. Тоест решенията им да станат непредвидими. В голям български град има случай, в който дете отказва да учи на друго място само, защото не е прието в религиозно училище. Детето е на български граждани, бащата в семейството се самоопределя като българин, в семейството не знаят нито дума турски или арабски. Момичето не е прието в религиозно училище, защото не знае турски език, но е било на курсове на ОИРК. След което бащата започнал да я моли да ходи без забрадка, но тя категорично отказала. Думите на бащата са: Няма значение какво е вероизповеданието ми, аз съм българин, семейството ми не знае нито дума турски или арабски. И това дете никъде не учи, заради това, че не е прието в религиозно училище.
Фокус: Тоест вие твърдите, че в България има почва за действия на ортодоскалния арабски радикален ислям?
Люба Манолова Разбира се, че има почва. Знаете за разбитите сайтове. Известно е, че съществува конфронтация между турците, които изповядват исляма и тези, които принадлежат на арабския ортодоксален ислям. Както потвърди един районен български мюфтия, ислямът, който навлиза в България, е чужд. За съжаление той помоли да не се споменава името му.
По въпроса за забрадките – министър Даниел Вълчев очевадно играе в момента, по мое мнение, за да се хареса на Доган. Днес той е на обратно мнение по проблема за забрадките и аз допускам, че това е на база на възможността да се отиде на пазарлък - личи от действията и бездействията на Вълчев. Той имаше формално основание да направи необходимото, за да не се повдига повече въпросът за забрадките в училищата. Нищо не му костваше да издаде една заповед на базата на предписанията на КЗД и да се ликвидира веднъж завинаги проблемът. Към днешна дата обаче Вълчев торпилира решението на КЗД, което навремето аплодира. А трябваше само да внесе текст в ППЗНП, в който да пише, че тъй като училищата са светски, в тях не може да присъстват религиозни символи, имам предвид всякакви. Вместо това Даниел Вълчев си направи комисия, с което на практика отложи решаването на проблема след този правителствен мандат. Основание той можеше да потърси и в Закона за закрила на детето, където е записано, че децата в училище не могат да бъдат използвани за политическа, синдикална или верска дейност, каквато забрана има и в Закона за народната просвета. Има на какво да стъпи Даниел Вълчев, още повече, че в Конституцията е записано, че по този въпрос се дава предимство на множество международни актове в тази насока.
Към днешна дата и специалните ни служби са твърде плахи. Обявено беше, че се пише Стратегия за националната сигурност и единственото, което може да очакваме от тях е, те да останат безмълвни и да чакат съдбата си.
Фокус: Как се справят другите европейски държави с този проблем?
Люба Манолова Между другото в случая с тези забрадки ОИРК бяха записали, че липсва търпимост от страна на училищното ръководство. В международното право съществува определение на понятието търпимост и то в Декларация за принципите на търпимостта, утвърдена на Конференция на ЮНЕСКО, според която търпимостта означава възприемане, уважение и правилно разбиране на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми за себеизразяване, на способите за проявление на човешката индивидуалност. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Търпимостта представлява добродетел, която прави възможно постигане на мир и подпомага замяната на културата на война с културата на мир. Търпимостта също не е отстъпление, снизхождение или безразличие. Търпимостта е понятие, което означава отказ от догматизъм, от абсолютизация на истината. Защо ви цитирам тези текстове толкова подробно? Защото съм убедена, че и в Агенцията за защита на детето и в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в Парламента хал хабер си нямат от тези международни документи. Твърдя това, тъй като в решението на КЗД не бе цитирано тяхно становище, нито взето отношение по така възникналия проблем със забрадките. А в Закона за закрила на детето у нас е записано, че всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо и психическо, нравствено и образователно развитие.
Фокус: Има ли примери от други държави, в които съществуват подобни проблеми? Как е в Турция, например.
Люба Манолова: Европейската комисия по правата на човека, по жалба на студентка срещу Турция, изрично е подчертала, че изборът на жалбоподателката да следва в светски университет по необходимост води до подчинение на определени университетски правила, поради което правилата за обличане, които забраняват носенето на фереджета, не накърняват свободата на религия на жалвалата се студентка. Сред изброените основания са: защита на обществения ред, морала, и защита на правата и свободите на другите. Тези три основания са включени изрично в чл.37. ал.2 на Конституцията на България. Европейският съд по правата на човека приема, че обществен ред, като понятие, в съответствие с чл.9, ал.2 на Европейската комисия за защита правата на човека всъщност се отнася до понятието “ред на местата, достъпни за всички”. Очевидно е, че светското училище е място, достъпно за всички, в което е недопустимо създаването на напрежение и нестабилност чрез външна демонстрация на религиозна принадлежност и религиозен възглед.
Фокус: Тоест в какво се корени проблемът с носенето на забрадки според вас?
Люба Манолова: Решението бе, че се отхвърля като неоснователна жалбата на ОИРК поради отсъствие на дискриминация и се установява, че жалбоподателите, т.е. ОИРК са извършили действия, които се определят като подбуждане към дискриминация по смисъла на параграф 1, т. 5 от допълнителна разпоредба за Закона за защита срещу дискриминацията. Наложени бяха административни наказания, имуществена санкция съответно, и предписание на представителя на ОИРК, да се въздържа в бъдеще от създаване на предпоставки за дискриминация.
Фокус: А какво се случи във Франция?
Люба Манолова: Интересен е случаят, който възникна във Франция. Там направо беше приет закон за забрана. Според официални лица, движението на радикалния ислям “изпробва” републиката и държавата, но тя не отстъпи от задължението си да гарантира духовно неутрална, обществена сфера. Чувството за криза около публичната изява на мюсюлманската идентичност не бива да бъде подценявано. Тя достигна кулминационната си точка при мащабното отразяване от медиите. Седмици след терористичните нападения на 11 март в Испания последваха редица експулсирания на френски имами и след окончателното приемане от френския Сенат на Закона за забрана на носенето на очебийни религиозни символи в началните и средни училища. Френските власти даже чакаха с нетърпение да наложат комплект общи разпоредби за модел на поведение и интеграция на граждани мохамедани. Това специално становище се появи непосредствено след декларираната опозиция на Франция против войната в Ирак. Със забраната на забрадки за момичетата в началните и средните училища никой не можеше да твърди, че френското правителство се опитва да изтръгне арабски симпатии. Всъщност, с тази своя забрана Франция беше поставена в положение да загуби международна подкрепа от някои държави от мохамеданския свят. Франция се очерта като терористичен обект от момента, когато Законът за забрадките бе приет през месец март 2004 г. Тогава Айман ал Зауахири обяви мярката за доказателство за омраза на кръстоносците срещу мюсюлманите. Писмената заплаха беше изпратена по поща до вестник "Льо Паризиен", където той нарече закона “обявяване на война срещу мюсюлманския свят”, което вече бе много силно.
Фактът, че чалмите на сикхи, еврейските ярмулки и християнските кръстове са включени във френската училищна забрана, се оказа недостатъчен за много наблюдатели, загрижени, че мохамеданите биват несправедливо набелязвани и стават изкупителна жертва в актуалната политическа атмосфера. През февруари имаше изолирани митинги. Проучвания показаха обаче, че съвсем малка част от френските мюсюлмани са против. На тези изолирани митинги присъстваха не повече от няколко хиляди души. През месец септември на същата година, в която беше приет законът, американски новинарски екипи се готвеха да заемат позиции около училищата във френските емигрантски квартали, с надежда да присъстват на бунт, но останаха разочаровани от липсата на събития. 635 момичета се явиха на училище със забрадки, повечето от тях, с изключение на стотина, се съгласиха да свалят забрадките в първите един-два дена. До 15 октомври министерството на просветата обяви, че учителският състав из цялата страна е успял да убеди останалите неподчинени носителки на забрадки да ги свалят. Два фактора помогнаха за успокояване на духовете във Франция. На първо място бе фактът, че носенето на забрадки никога не е било масово явление там. През есента на годината преди забраната /2003 г./, Вътрешното министерство във Франция изнесе информация, че от общо 250 000 мохамедански момичета в началните и средни училища, по-малко от 1500 са носили забрадки, т.е. по-малко от 1%, а това е по-малко от максималния брой. Официалният посредник по забрадките в Министерството на просветата на Франция установи 150 случаи със забрадки. Така този конфликт се оказа буря в чаша вода. Вторият фактор за сравнително мирното разрешение на кризата във френските училища бе взимането на двама френски журналисти като заложници на 19 август в Ирак. Похитителите поискаха като откуп вдигане на забраната на забрадките във Франция. При това положение дори опонентите на забраната, които бяха организирали протестни митинги, се включиха в единодушен общонационален апел към всички ученички да спазят новия закон. Мюсюлмански лидери във Франция заклеймиха това вмешателство отвън в техните вътрешни работи. Те доказаха своята лоялност към Френската република, като нарекоха условията на похитителите “отвратителен шантаж” и прокламираха гръмко мотото “Няма да има кръв по моята забрадка”.
Винаги може да се намери мирно разрешение, стига да се търси такова, а не да се оставят нещата и проблемите да се натрупват, докато се стигне до момент, когато тяхното решаване вече ще е почти невъзможно.
Тоест всички тези, които смятат, че за политическата сила ДПС, която винаги е традиционният балансьор в българската политика и участва в много правителства в годините на прехода, всичко е безоблачно – дълбоко грешат. Това не е така. В момента в ДПС за тези, които умеят да четат и разбират, а там безспорно има умни хора, се борят две тенденции, които са на религиозна основа - на изповядването на традиционния турски ислям и настъплението на арабския ортодоксален ислям. Така че тепърва ДПС ще трябва да се самоопределя към кое ще принадлежи.
Галина ГИРГИНОВА