Иван Петрински, археолог
в-к "Сега"
Мине, не мине някоя и друга година, и по новините се заговори за Якоруда. Кога с основание, кога не толкова, но по-често с предизвикващи безпокойство и даже известен страх. (Последният случай бе около ареста на Али Хайредин заради сайтове, проповядващи радикален ислям - б.р.) Най-често жителите на планинския градец научават подробностите за събитията, на които би трябвало да са свидетели, от вестниците и телевизиите, защото с ходене по улиците това няма как да стане.
Якорудчани са чудесни, образовани, заемат често висши постове в държавата, забавни са, с една дума - корави планинци. Но са разделени на две. И всичките новини идат от това разделение. Всъщност по-голямата част от населението сякаш са атеисти (или агностици, ако предпочитате евфемизмите). Младите не ходят нито в църквите, нито в джамиите и това е чудесно, защото е единственият път за преодоляване на разделението. Само по няколко души от двете общности - "зрънца", както ги наричат тук - непрекъснато разриват жарта на нетърпимостта. Не че има голям ефект от дейността им, но... стига за новините. По правило тия "зрънца" са хора невежи и зле образовани. Общо взето, убежденията им нямат нищо общо с поведението им. Те просто са си намерили поле за изява, а и възможност да припечелят допълнително от шума, който се вдига покрай тях. Доколкото дейността на "зрънцата" от двете страни се уравновесява, вредата от дейността им е пренебрежима, струва ми се.
Един от бившите кметове на общината през 90-те години на миналия век твърдеше, че майчин език му бил турският, с което много забавляваше якорудчани, които, разбира се, добре познават майка му. Това, което не е забавно, е, че при последните преброявания твърде много от българомохамеданите се обозначиха като турци, а значителна част от българохристиянската общност търси начини да напусне градчето - я към София, я към Благоевград или Пловдив. В същото време в немного отдалечени от Якорудска община села пак в същия дял на Рила българомохамеданите не само обозначиха себе си като българи, но продължават да носят общославянските си имена. Преобладаващата част от якорудските българомохамедани имат по два документа за самоличност. Извън своята общност те се представят винаги със славянското си име. Впрочем тази практика е характерна за всички мюсюлмани в България.
Разбира се, всеки може да вярва в каквото си поиска, а и да твърди пак каквото си поиска, стига да не пречи с тая си вяра на другите. Това е основно постижение на съвременната епоха. Световните религии днес са плод основно на средновековното мислене и са приспособени към светоусещането на средновековния човек. Но тъй като няма държава без идеология, след 1989 г. всички български правителства се стараят да стимулират религиозното мислене поради отсъствието на каквато и да била що-годе приложима съвременна идеология. Рационален обществен строй като капитализма не търпи сакрални глезотии и религия, създадена от него, би звучала по-смешно и от средновековните култове. Общество, в което висша ценност са парите и притежанието въобще, може да се задоволи със стари култове, създадени преди повече от хилядолетие - така е по-икономично. Нова идеологическа доктрина означава и нови средства за приложението й, а това са много пари. Единствено зад Океана и в Азия възникват нови култове, но те приличат на фирми и нямат нищо общо с вярата.
Сред българите мюсюлмани в Якоруда и околните села битуват няколко легенди, които формират представата им за историята на тази общност. Една част от тази "история" несъмнено възниква като отглас на историята, изучавана по учебниците в училище, и като неин антипод. В тази "история" няма, разбира се, нищо исторично освен времето, в което се развива действието. Основна е тезата, че ислямът в този край предшества османското нашествие и е приет направо от арабите. Нещо повече - приемането на исляма предшества и християнизацията, която включвала и задължително преминаване от ислям към християнство. Времето на това преминаване според разказите всъщност е по-ранно даже от създаването на исляма като религия. Друга много важна особеност на местната "история" е, че задължително се прескача Средновековието в България, което сякаш не съществува. Идването на османските турци, принудително покръстените християни приемат отново правата вяра. Естествено, никакви доказателства не се привеждат - няма откъде да се вземат.
Ето защо от изключително значение са проучванията в общината на Националния исторически музей, който организира през три поредни години археологически разкопки в една от частите на късносредновековното селище. Резултатите показаха категорично, че средновековна Якоруда възниква в края на ХIV в. в поречието на р. Якорущица, на около 500 м от покрайнините на съвременния град вероятно от население, бягащо от османското нашествие в равнините. През времето на Първото и на Второто българско царство съществуват и други селища наоколо - малката, но важна крепост в м. Калята, крепостта и селището към нея над с. Черна Места и други. Всъщност късносредновековната Якоруда от своя страна се установява на мястото на сравнително голямо селище от няколко части от IV-VI в., включващо крепостта в м. Калята и поречието на р. Якорущица чак до устието й. При разкопките бяха разкрити сравнително голяма късноантична и средновековна църква, разрушена в значителна степен от буйните води на реката. Източно от нея се простираше
неголям некропол от 40 християнски погребения в 29 гроба. Материалите от некропола помогнаха във висша степен да се датира селището и дадоха възможност за възстановяване на част от историята на средновековна Якоруда. Късносредновековното селище в поречието на Якорущица съществува до средата на ХVII в., след което населението се премества на днешното място на града.
Ислямизацията на якорудчани, изглежда, започва около средата на ХVII в. В регистрите на плащащите поголовен данък от 1643/1644 г. са регистрирани общо 433 християнски домакинства в две махали - едната смятаме за локализирана в поречието на р. Якорущица, а другата може би се намира в района на днешната гара. Въпреки че трябва да се очаква увеличение на населението поне поради естествения прираст, в регистрите от следващи години - 1650/1651 г., 1658/1659 г. и 1659/1660 г. , християнското население на градчето не само не се увеличава, но и леко намалява с две домакинства. В един по-късен регистър, който за съжаление не е датиран, но има данни, че се отнася към периода 1660-1690 г., християнското население намалява още и достига 373 домакинства. Така за период от по-малко от половин век християнското население намалява с 13,5 % в абсолютни цифри, а като прибавим и естествения прираст - с не по-малко от 1/4. Несъмнено значителната част от християнското население приема исляма, за да не плаща данъци, с които е натоварено само християнското население - поголовния (подворен) данък и особено тежкия "кръвен данък". Известен елемент на принуда от страна на османската държава, разбира се, съществува, част от сведенията за насилствена ислямизация също са верни. Но основна е пълзящата ислямизация, осъществявана по икономически подбуди.
За жалост и днес не са ясни докрай причините за историческия факт, че населението на едни села приемало исляма по-бързо или по-бавно, а в други населението запазило вярата на дедите си.
Името на Якоруда вероятно произлиза от старобългарската дума "якор" (котва). Като християнски символ котвата води няколковековна борба с кръста за главен християнски символ. Едва през ХIХ в. името добива днешната си форма поради развитото тук овцевъдство - т.е. място, където овцете придобиват тънка, мека, "руда" вълна.
Да си обвинен в ислямски радикализъм днес си е така страшно, както в Средновековието да си богомил. Още Константин Иречек за първи път прави връзка между българомохамеданските общности и богомилските общини. И сигурно за някои високопланински райони може да се окаже прав. По обясними причини богомилството е слабо и едностранчиво документирано в историческите извори. Особено малко са сведенията за конкретни богомилски общини, за техните членове, за всекидневния им живот. Поради това вероятно никога няма да може да бъде приета или отхвърлена тази научна хипотеза докрай. Все пак си струва да се припомни, че в Мелник през ХII в. съществува богомилска община. Не е известно каква е нейната съдба, но може да се предположи, че при бурните събития през ХIII-ХIV в. членовете й са потърсили по-голяма сигурност в планините, защо не точно във високопланинските части на Разлога, за които има пряк път, т.нар. "Винарски път", който пресича Пирин от Мелник до Банско.
Тъй като невежеството е главна причина за заблудите, дано е успешно начинанието на група якорудчани, на музейни специалисти от други градове за създаването на музей в Якоруда, където тези, които искат да знаят своя корен, да могат да научат необходимото за това.
и сега продължавам да се питам дали процеса на заблудата е обратим, когато тя е обхванала до крайна мера главите на заблудените и дори забравят своя език...
ReplyDeleteМисля, че не...защото те ще унищожат всичко, за да не видят истината в очите%
много ми е любопитно г-н Иван Петрински от къде черпи информациа но повечето драсканици са глупости моля ви Иван Петрински не лажете хората не настроивате хората срещо нас ЯКОрУДчАНИ
ReplyDeleteот загрижен якоручанин
Иван Петрински: Крепостта „Градищка Каля” край Якоруда може да се развива като туристически обект
ReplyDelete11 август 2009 | 12:21 | Агенция "Фокус"
Районът на Якоруда и поречието на река Места са малко проучвани от археолозите. През 1996 г. Националният исторически музей за първи път започва археологически разкопки край Якоруда. До тогава са правени само няколко сондажа от местната археоложка Петра Масларова. Кои са по-значимите археологически обекти в района, кой е „градът на котвата” и кога започва ислямизацията на местното население пред Агенция „Фокус” разказа археологът Иван Петрински – ръководител на разкопките от 1996 г. до 1999 г.
Фокус: Г-н Петрински, какъв е обликът на района на Якоруда и Горна Места през Античността и какъв през Средновековието на базата на археологическите находки?
Иван Петрински: Ако започнем от праисторията – в неолита и халколита проучванията на Петра Масларова, която беше уредничка в музейната сбирка в Якоруда, показва, че това място е доста гъсто населено. Това е малко странно, защото човек живее в планинските, сурови условия само, ако много се налага. В периода на праисторията там има десетина селища открити в селата около Якоруда, по долините на реките - големи, хубави селища с богата материална култура.
Не се знае много за района през Античността. Местността не е била много заселена. Това, което знаем е от археологически обхождания.
Фокус: Какво се знае за името на Якоруда? Откъде идва то?
Иван Петрински: Имам една теза, че през късната античност селището носи име, което е сходно с първото име на населеното място, което срещаме в края на 15 в. – Якорида, Якорит. Лично аз смятам, че името произлиза от славянската дума „якор” – котва. Която е от гръцки. Между другото, от същата дума произлиза и името на турската столица Анкара (Анкира).
За късно античното селище до Якоруда нямаме нито един извор. За мен е сигурно, че има някаква приемственост в името и в късната Античност, в ранна Византия – 4 – 5 в. Смятам, че носи име, което е производно на гръцката, след това на славянската дума за котва, с една наставка, която е характерна за късната Античност и е умалителна – „якорида” или „анкирида”, което означава град на котвата, град на спасението. Котвата е типично християнски символ. Няма никакво съмнение в това.
Селището, в местността Якорущица, което открихме при разкопките носи името на котвата, като град на спасението. Селището се намира в поречието на река Якорущица, на около 300 м от съвременното гробище на Якоруда, т.е. съвсем близо до днешния град. Това е най-ранното селище, много голямо, може би малко рехаво застроено, но значително селище, с една великолепна църква. Ние открихме една много малка част от нея. Тя е разрушена от водите на река Якорущица. Като направихме замервания за местоположението й, почти сигурно можем да кажем, че е била посветена на Свети 40 мъченици. Има още едно селище, малко по на юг, вероятно те са едно и също селище – това селище носи името на котвата, като град на спасението. Това е моята теза.
Фокус: Защо жителите на това селище са свързали името му точно със спасението, с котвата? Бягали ли са от нещо?
Иван Петрински: Не е изключено. Селището има своя разцвет в два периода. Единият е датиран от църквата – края от 5 в. и целия 6 в. с три преустройства, което означава, че е имало много сериозна строителна дейност в ранно-византийската Якоруда. Вторият период, в който е разцвета на селището в исторически план, е края на 14 в., 15 в., 16 в. Не можем да кажем дали е град или малко градче. Размерите показват, че може би става въпрос за малък град. Населеното място изживява своя разцвет в смутни времена. В 5 в. и в началото на 6 в., започват интензивни настъпления на варвари в равнините - по поречията на Струма и Места минават различни племена. В равнините е много опасно. В края на 6 в. окончателно приключва животът в поречието на Струма и Места. Старото население е изгонено от варварските нашествия, славяните минават всяка година от там, някои се установяват и заселват.
ReplyDeleteВторият разцвет на града в поречието на река Якорущица е, когато избягало от османското нашествие население от низините се преселва в това селище. Не е изключено точно това да е смисълът – „град на спасението” в преносен смисъл, а буквално е „град на котвата”.
Фокус: Какво е било населението там през Средновековието?
Иван Петрински: Късно античната Якорущица приключва своя живот в края на 6 в. На същото място няма живот до края на 14 в. Има някакво обитаване на крепостта, която е на 3 км. от Якоруда, т.нар. „Каля”. Но за мен това е само стратегически пункт, малък и той е в северната част на Разложкия укрепен район. Функцията на крепостта е била наблюдателна. Тя е малка крепост. Трябвало е да се охранява пътят през Юндола, макар да нямаме никакви указания, че той е използван за военни цели. Но средновековната укрепителна логика говори само едно – трябва да се вземат мерки по всички възможни места за нахлуване. И макар да нямаме данни, имаме само подозрения, че Юндола е използван за военни цели, то тази крепост там е длъжна да охранява, ако не от военна гледна точка, то поне от разбойници.
В края на 14 в. отново възниква селището около местността Якорущица, около т.нар. Джерджевденска църква. Населението е категорично християнско, от низините. При разкопките открихме 40 гроба - с около 51 погребения. Всички са християнски, доста бедни. Това е население, което е изоставило в полето всичко, което има и се е пренесло на високо. Знаем, че османска войска в Родопите не е навлизала до средата на 15 в., те само заобикалят планината.
Фокус: Кога започва да се ислямизира този район?
Иван Петрински: Исторически според мен има доста проблеми с ислямизацията, в смисъл, че не знаем точно как е била извършена. Единственият извор за тази ислямизация се подлага понякога на съмнение. Обаче археологически нещата до голяма степен са необорими. Животът в Якорущица прекъсва напълно в средата на 17 в. При нашите разкопки в гробовете се откриха малки парчета въглени, които бяха силно раздробени, което обаче за мен е указание, че са разнесени. Следите от опожаряване са от края на 6 в. Животът в края на 17 в. приключва внезапно. Както си вървят погребенията източно от църквата, изведнъж спират. Хората ги няма.
Фокус: Къде е отишло това население? Какви са вашите предположения?
Иван Петрински: Това сведение трябва да го привържем към едно друго сведение, което е историческо и пак е необоримо – от началото на 17 в. до края на века, за 90 години населението на градчето Якорида намалява с 13.5%. Това намаление се осъществява между 1650 г. и 1690 г. При каквато и смъртност да имаме – и детска и женска, на родилки например, такова намаление на християнското население по естествен начин, освен при някакви епидемии, за които ние нямаме сведения за това време, не е възможно. И това са категоричните данни. Населението се премества от старото си селище в поречието на Якорущица на днешното си място. Християнското население към 1690 г. е с 13.5% по-малко от средата на века. Има катаклизъм някакъв със сигурност. Изглежда категорично, че има ислямизация. Тази ислямизация обаче е в рамките на около една четвърт на населението – около 25%, според мен, в рамките на тези няколко десетилетия. Не става въпрос за пълна ислямизация. Трябва да се отбележи, че през втората половина на 17 в. зачестяват случаите на доброволна ислямизация. Доброволна в кавички, защото става въпрос за хора, които е трябвало да изхранят своите деца, а намаляването на данъци, когато се приеме исляма е значително. Данъкът за втората половина на 17 в. е равен на стойността на 5 овци, което е било достатъчно да се изхрани цялото семейство за една година. Една част от тези 25% със сигурност са приели исляма по икономически причини, за да могат да изхранят своите деца и да оцелеят физически. Изглежда, че има и някакъв процент на насилствено ислямизиране.
ReplyDeleteФокус: Колко добре е проучван районът на Якоруда и поречието на река Места? Има ли още потенциал за археологически проучвания?
Иван Петрински: През 1996 г. Националният исторически музей за първи път започна да работи в района на Якоруда. До тогава бяха направени само няколко сондажа от местната археоложка Петра Масалрова. Правени са и теренни обхождания, но разкопки, големи, редовни не е имало. Якорудчани искаха да правят параклис и трябваше да се проучи районът под сградата и там излязоха и късно античната, и средновековната църква, и селището по поречието на Якорущица и некрополът от 40 гроба, за който стана въпрос.
Има две важни крепости, по които трябва да се работи – крепостта над село Черна места, северозападно от Якоруда, на около 7 км. от града и крепостта „Калята”, която е на 3 км. от Якоруда.
Фокус: Има ли обекти в района, които могат да се превърнат в туристически забележителности?
Иван Петрински: Да. Това категорично е крепостта и селището, което е на 7-8 км. от съвременната Якоруда – „Градищка Каля”, над с. Черна Места. Крепостта е доста добре запазена. Ако там се работи интензивно, може да се превърне в изумително място. Трябва да се оправи и пътят до мястото. Крепостните стени са доста добре запазени, има запазени сгради. Това е мястото, което може да се развива. Това е големият център в късната Античност и през Средновековието. Крепостта „Калята” е малкото укрепление. Тя не може да е туристически обект, защото там крепостната стена е в един ред камъни. Работата по „Градищка Каля” ще е скъпа. Там ще е необходим транспорт, защото не може да се спи на мястото. Няма вода. Трябва всеки ден да се слиза до Якоруда.
Фокус: На какъв етап са проучванията при тази крепост?
Иван Петрински: Само съм правил обхождане. Не е работено чрез археологически разкопки. Много неща виждаме, но за да се изявят, трябват разкопки.
Фокус: Притеснявате ли се, че иманярите могат да ви изпреварят в този район? Има ли опасност от иманярски набези там?
Иван Петрински: Не. Планинците са бедни. Дори в най-богатия гроб, който открихме (на родилка, която починала по време на раждане в края на 14 в.) имаше 6 монети, пръстен, висулка на гърдите и обеци. Всичко е бронзово. По късните гробове са още по-бедни – в тях сме намирали най-много някое и друго оловно пръстенче. Няма потенциал там за иманярите, най-много да направят някоя беля.
Екатерина ПАНОВА
Аз имам един малък въпрос - колко изображения на котва са намерени са намерени в околностите на Якоруда.
ReplyDelete