Откъси от "Българите мохамедани" на Стоян Райчевски

Няколко откъса от книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани” :

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ :

Анализът върху всички досегашни изследвания показва, че българите мохамедани приемат исляма най-масово в периода 17-18 в. Причините за това са различни. Имало е естествено промяна на вярата със силата на меча, но това не е единствената и дори основната причина за приемането на исляма. Като че ли най-голяма роля за този процес е изиграла икономическата принуда и изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. Посочва се и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Втора група научни изследвания за българите мохамедани са насочени към проучване на техния старинен български език, народни обичаи и традиционна култура, където се откриват много следи от предислямския период и т.нар. криптохристиянство. Не е за пренебрагване и една трета група проучвания за българите мохамедани, която разкрива общите родови корени, роднинските връзки или общото владеене на наследствени имоти между българи мохамедани и българи християни.

Всички автори и изследователи от времето до 1878г. наричат езика на това мюсюлманско население почти без изключение български и по-рядко – славянски. Не пропускат да подчертаят, че българите мохамедани са били по-рано християни, следите на което още можело да се открият в техните обичаи, народни празници, родови и фамилни имена, в топонимията и хидронимията на селищата им.

Говорът на българите мохамедани, както показват съвременните диалектоложки изследвания, е запазил редица граматични и фонетични характеристики на старобългарския език. Българите мохамедани в различните географски области говорят на местното българско наречие, еднакво с това на тамошните българи християни. Така че в диалектическо отношение българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни диалектни групи. Наречието на родопските българите мохамедани например следва да се отнесе към рупските говори, на ловчанските помаци – към ловчанския или тетевенския говор, на торбешите мърваците или мияците – към западнобългарските или македонските говори. Говорът на българите мохамедани от различните български краища не може да бъде сведен до един диалект или едно наречие, защото те говорят на различни български диалекти в зависимост от регионите, в които живеят или откъдето произхождат. А това опровергава и обезсмисля всички опити от най-ново време да се открие “общ помашки говор” или да се създаде някакъв “помашки език”.

По същата причина българите мохамедани не могат да бъдат обединени в културологично отношение в една етнокултурна или етнографска група, защото както езиково, така и според народната си култура те принадлежат към различни регионални групи, които съответстват на характеристиките на местното християнско население. Това прави безпочвени всички усилия да се въведе в обръщение понятието “помашки етнос”. Нещо повече, ние нямаме основание да говорим за “помашка етнографска група”, защото българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни български етнографски групи.

Като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. В родопите например те са известни като “ахряни”, в Македония – “торбеши”, “мърваци” и “мияци” (последните две са названия и за българи християни). На север от Стара планина тяхното старинно название и самоназвание е “помаци”. Постепенно това локално име се пренася по книжовен път и върху българите мохамедани на юг от Стара планина. Навлиза и в чуждата литература, но не успява да се наложи в говора на българите мохамедани от Тракия, Македония и Албания, които не го възприемат като самоназвание. Книжовният термин “българи мохамедани”, ги поставя на едно равнище с другите неправославни българи като българите католици и българите протестанти. То съхранява най-добре и верските им чувства, без да ги разграничава по етнически признаци от останалите българи. Използването на термина “българи мюсюлмани” като опит за актуализиране и осъвременяване не е сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България.

ПИСМЕНИ СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ДО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ (1878) :

Ограничението на писмените извори за българите мохамедани до възстановяването на българската държава през 1878г. изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Цитираните извори са създадени преди Освобождението на България, когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Чешкият славист П. Шафарик обнародва в Прага през 1842г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи както той отбелязва “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос. (Стр 18)

През 1856г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”. (Стр 25)

1860г. - Стефан Веркович "Веда Словена – Обрядни песни от езическо време, запазени в устното предание на македоно-родопските българо-помаци". : “Има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина. Те не знаят друг език освен своя матерен български.” Той подчертава изрично, че всички песни от Веда Словена са събрани от “устата на помаци или мюсюлмански българи и нито една от християни” (Стр 31)

В доклад от 15 май 1864г. на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

В статистико-икономическия очерк на А.Мошин “Придунавска България (Дунавският вилает)”, издаден в Санкт Петербург, населението на Дунавския вилает е разделено според първото му официално преброяване през 1865г. по “народностен признак”, както следва : “140 000 мюсюлмани (турци, татари, цигани и д.р.) и 10 000 помаци (българи мохамедани). Дори и в тази официална статистика българите мохамедани са обособени в отделна графа, отделени са от всички останали мюсюлмани. Те не са включени в графата за българите, защото такава въобще няма по силата на утвърдената практика в османската администрация народностният признак да се подменя с религиозния. Мошин пояснява в очерка си, че българите мохамедани – “помаци живе ят около Плевен, Ловеч, Татарпазарджишкият окръг и в Родопите.” (Стр 42)

Липранди – "Източният въпрос и България" (1868) – основното население на Балканите, южно от Дунав се състояло от българите и сърбите в Княжество Сърбия и Хърватия. Всред едните и другите имало повече или по-малко “отцепници, приели исляма или католицизма”. “Населението във Филипополско и в планинска България, наричана от европейците Македонска България” живеели повече от два и половина милиона българи и само около 100 000 турци (главно в градовете) и навсякъде в планинска България “няма друг език освен българския”.

На народностния състав на населението във Филипополския санджак през същата 1868г, се спира и Н. Обручев, който след като изброява във “Военно-статистически сборник” осемте кази, от които се състои санджакът, съобщава, че неговото мюсюлманско население е разсеяно в Родопските планини и се състои “преимуществено от помаци, т.е. потурчили се българи, съхранили и досега своя роден език, незнаещи нищо по турски”. (Стр 45)

Дописка до вестник “Дунавска зора”, изпратена от Търново на 25 юни 1868г., подписана с инициала Ц. Същия инициал срещаме и под доста статии и материали във вестниците “Свобода”, “Нова България” и списание “Училище”. : Българите мохамедани се засягали и протестирали, когато българите християни се обръщали към тях на турски поради факта, че били мюсюлмани. “Много пъти съм чувал в Плевен да казват на ония българи, които им говорят турски : Абе, не ми говори тоя свински език, не знаеш ли че съм помак? Вкъщи си говорят само на български и жените им не се крият. С една реч, те са българи, сами си го изповядват, че били потурчени някое време насила. Вярата приели, а езика турски умразили. Турското правителство знае това добре и за да ги потурчи съвсем, взело е от 20-30 години насам да взима от всяко село млади момчета в духовните си мохамедански училища в Цариград, за да ги праща после проповедници сред техните братя, защото изпращаните преди това ходжи – турци нямали успех поради непознаването на езика. (Стр 46)

1869г. Каравелов публикува във в-к Свобода следната песен :

Книга пише юнак Панчоолу,
та я праща брату, побратиму,
байректару Нану Бугарину:
"Ой мой брат, Нану Бугарину,
я събери бугарски юнаци,
ако можеш до десет хиляди,
и прибързай во града Ловеча,
да помагаш брату Панчоолу;
че си иде на мене садразам,
а след него турци, еничере,
сос аскере, сос пусти читаци.
Иска мене садразам да хване,
да ма веже като вакло агне,
да ма води вов Ловеча града,
по ловешки улици широки,
да ма беси на сухата върба."
Книга чете Нану войводата,
събрал Нану бугарски юнаци,
и прибързал да помага брату.
Срешнале са турци с помаците
с помаците и па с бугарите,
турци режат, а помаци колат:
Зачервиле ниве и ливаде,
кръв потекла вода от планина,
трупе лежет, как снопе на нива;
Провикна са юнак Панчоолу:
- Я послушай царски садразаму,
не йе помак от туркиня роден,
не йе расъл в кадифе, в коприна,
не йе ручал ни тлъсто, ни сладко, -
родил са йе от черна бугарка,
порасъл йе под дъба зелена,
хранил са йе с кукурузен лебец.
Махна с сабля и отсече глава,
турска глава, глава садразамска.

Тази песен се пеела само от помаците и тя много ясно разкривала тогавашните убеждения на българите мохамедани и отношенията им към техните братя българи християни, от една страна, и към турците от друга. ''Но най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т.нар. гръцко образование между православния български народ.'' (53 стр )

Алберт Дюмон ''Балканът и Адриатическо море, българите и албанците. Селският живот, елинизмът и панславизмът.'' (Париж, 1873). И планинските и полските мюсюлмани в пловдивската провинция спроред него са потомци на християни, които са приели мюсюлманството по време на подчинението. Истина е, че те ходят в джамия, но в смесените села те споделят с християните същите суеверия, същите агиязми, вярват в същите моски. Повечето от тях говорят български и ще се върнат в правата си вяра със същата леснина, с която са я оставили. Те не разбират твърде корана и Евангелието. (Стр 66)

Бианкони издава 1875г. в Париж ''Етнография и статистика на Европейска Турция и Гърция'', която съдържа за населението в Европейска Турция по народности за периода 1872 – 1876г. В нея е отбелязано, че сред мюсюлманското население не Европейска Турция има ''140 000 българи, наречени помаци.'' (Стр 67)

Феликс Каниц (1875) - ''Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875'' : ''Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. (Стр 70 )

Константин Иречек – 1876г. ''История на българите'', проследява драматичните за съдбата на българските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ''българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.'' (Стр 72)

1878г. – Липранди, специално издадена в Москва статия за поддръжката, която може да се очаква от населението на България, заявява , че в Европейска Турция от всичките 3 800 000 изповядващи мохамеданството, само 1 100 000 са били османлии, а останалите 2 700 000 – славяни, приели мохамеданството. Същите мисли развиват в своя двутомен труд ''История на славянската литература'' авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православните българи и българите католици още 250 хил. Потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език. (Стр 75)

1878 - Убичини в студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ''Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ''Родопски песни'' – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия. (Стр 77)