Автор: Доц. Сашо Станев
Източник: вестник "Нова Зора"
Думата “помак” се появява някъде в началото на 19 век. Чрез нея българите християни и останалите народи отличават българите мохамедани от приелите исляма евреи (дьонмета), гърци (валахиди, валахадес), сърби (курки, бошнаци), и т.н. “Помаците” са етнически българи, ислямизирани през 16 и 17 век”.1 “Те са лингвистично най-чистите българи”.2 “Помаците не са отделна нация или етническа група”.3 “Въпреки че част от тях се смята за турци, те са най-чистият тип българско население, запазило своите славянски черти и език много по-добре от сънародниците си християни. С турците ги свързва главно общата религия с нейните предписания (например забулването на жените) и големия брой турско-арабски думи, които те използват. Въпреки това при тях са запазени много предислямски традиции (празнуването на определени християнски празници и др." 4 “Турците ги наричат “ерумдинлии” (полуверци), или дилсъзи (безлични), тъй като не знаят турския език” 5 “Местните турци в Турция не смятат помаците за турци, въпреки че религията им е еднаква”.6 “Руснаците, бъркайки поради фонетичната близост “помак” с “полак” (поляк) се намесиха в съдбата на “помаците”. Това представлява най-голямата грешка на царската дипломация”.7 Става дума за отношението на руснаците към помаците по време на Руско-Турската война от 1877/1878 г.
Българомохамеданите от Централния родопски масив сами се наричат ахряни, което е побългарена форма на гръцката дума agarenos (мохамедани). Сравними с “помаците" са торбешите, населяващи местността Торбешия, южно от Скопие, по северните склонове на масива Якубица и някои други части на Р Македония.
Българите християни наричат процеса на помохамеданчването потурчване. В действителност последните случаи на насилствено ислямизиране по нашите земи са регистрирани през 19 век, докато турцизирането на българите мохамедани протича с неотслабваща сила и в наши дни. Така например френски журналист, посетил Кърджали в края на 19 век, го описва като малко градче, разположено в чисто помашки район. След близо един век пребиваване в българската държава този район от “помаци” се превърнал в чисто турски и една от крепостите на турската етническа партия ДПС.
Един от пътищата за турцизиране на българите мохамедани е описан от Ст.Н. Шишков в книгата му “Помаците в трите български области Тракия, Македония и Мизия” (Пловдив, 1914 г.): “Във всяко по-голямо българомохамеданско село или на 5 по-малки селца и махали има богословско училище (медресе), в което децата получават безплатна квартира и отопление, а по-бедните - и безплатна храна. На учениците не се позволява да поддържат каквато и да е връзки с външния свят. След неколкогодишен престой в медресетата от тях излизат яростни фанатици, които стават учители (ходжи), джамийски певци (мюезини) и духовници (имами). Завършилите обучението биват освобождавани от военна служба и някои данъци.”
На практика става дума за създаването на нов вид еничари.
В наши дни с не по-малък успех това се постига чрез никнещите като гъби след дъжд мюсюлмански духовни училища в Родопите и турските учебни заведения в страната като цяло. В тази връзка добре е да бъде припомнено изказването на Ахмед Доган от 12 юни 1990 г. “Втората ми мися е да направя българомохамеданите турци, да ги науча турски и приобщя към Турция”.
Както правилно се отбелязва в брошурата “Истината за българите мохамедани в Родопите” (ИК “Тракия”, 1993 г.) при една адекватна политика от страна на българската държава проблемът за българите мохамедани отдавна щеше да бъде решен, или поне нямаше да бъде в днешния му тревожен вид.
Естествено, възниква въпросът за броя на българите мохамедани и тяхното местоживеене. Edson L.Clark в своята книга, издадена непосредствено след Освобождението от турско робство 8 твърди, че “заедно с мохамеданите, каквито са може би една трета от българите, българската нация наброява 4.5 млн. души.” Трябва да се изтъкне, че по време на Руско-турската война от 1877/78 г. довела до освобождението на по-голямата част от българите, но също и до фатално разпокъсване на българската нация, ние, българите, сме били най-многобройният народ на Балканския полуостров.
Подобни цифри за броя на българомохамеданите в последната четвърт от 19 век се сочат и в други източници. Така в английското списание Ahen, Journal of Literature and Science (N 2544, London, 1876, р.152) се заявява - “ние оценяваме броя на българомохамеданите (или “помаците”) на 860 х. души”. Според други автори по това време в българските земи има 375 хил. османци (турци) и 920 хил. ренегати (българи, сменили християнската си вяра с мюсюлманска).
При тяхната многобройност и изключителните качества на своята нация не е учудващо, че редица българи мохамедани успяват да достигнат най-високи постове в държавната йерархия. Такъв е случаят с Митхад паша (1822-1884 г.), станал везир (министър) през 1861 г. и велик везир (министър-председател) през 1873-1874 и 1876-77 г., за когото в Encyclopedia International (V.3, New York, 1970, p. 384) се казва: “През 1860 г. енергичното управление на Митхад паша, сам българомохамеданин (помак), положи началото на отоманското възраждане”. Друг виден турски държавник е роденият в Одринско Талаат паша, за когото австро-унгарското военно аташе в годините преди и по време на Първата световна война Помянковски със съжаление констатира, че “едва през 1917 г. младотурският комитет провъзгласи за велик везир своя превъзходен водач Талаат паша-помак (българомохамеданин).9
Безспорният връх обаче е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк (“баща на турците”) - прозвище, дадено му от Великото народно събрание на Турция на 24.11.1934 г., който е с типични славянски черти (русокос, със сини очи) и произхожда от българомохамеданско семейство от Голо Бърдо, Албания, а това противоречи на девиза на идеолога на “Сивите вълци” (Nihal Atsiz, 1905-1975), че “не е турчин онзи, в жилите на който не тече турска кръв”. Мустафа Кемал е военно аташе в София през 1913-1914 г. - време, в което пламва единствената голяма любов в живота му към дъщерята на ген. Стилиян Ковачев, въпреки че след това е женен за кратко време. Военният гений на Мустафа Кемал блясва с победата му над войските на Антантата при десанта в Дарданелите (6-7.08.1915 г.), както и по-късно над руските войски в Кавказкия фронт и над англичаните в Сирия и Ирак, а през 1918-1923 г. възглавява войната за независимост. Създава нова, прозападно мислеща категория хора в Турция. До края на живота си се е отнасял приятелски към България и българите.
Следвайки предписанието на мюсюлманската религия да се напуснат страните, завладени от неверници, през 1879 г. повече от половината от мохамеданите главно тези от Северозападна България изоставят домовете си и се отправят на юг. По време на обсадата на Плевен почти всички от така наречените ловчански помаци, наброяващи според Иречек (1876 г.) около 100 хил. души и живеещи предимно по поречията на реките Панега, Искър и Вит, бягат в Македония, откъдето през 1880 г. постепенно се завръщат, но заварвайки селата си опустошени и поради липсата на подкрепа от страна на младата българска държава, я напускат, този път завинаги (Л. Милетич, Ловчанските помаци, 1899 г.) към Турция.
При паническото бягство на мюсюлманското население след падането на Плевен през суровата зима на 1877/1878 г. цели 260 хил. българи мохамедани намират смъртта си от глад, студ, болести и др.10 Много пътища стават непроходими от замръзналите по тях бежански кервани - хора и животни, поради необичайно ниските температури от минус 25-30 градуса.
Това е една огромна човешка трагедия, останала по чудо извън взора на общественото мнение у нас и в чужбина. Трябва да се отбележи, че случаите на нападения над бежанците с цел отмъщение и грабеж са чисто епизодични и жертвите, дадени при тях, са несравнимо по-малко от тези на българите християни при придвижването на войските на Сюлейман паша по пътя от пристанището Дедеагач към Стара Загора и Казанлък.
Ужасяващата цифра за 260 хил. загинали по време на Руско-турската война българомохамедани очевидно представлява поредния кьорфишек на турската пропаганда, услужливо възпроизведен от медиите във Великобритания. Едсон Кларк, авторът на “Смърт и изгнание”, се е възползвал от тези данни в най-добрия случай съвсем безкритично. За произволното боравене с фактите и безотговорното разпространяване на всевъзможни опашати лъжи и “учените” в южната ни съседка говори, статията на някой си Кемал Карпот със заглавие “Турците в България”. 11 В нея се казва: “В навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. немохамеданското население на територията на днешна България, мнозинството от което говореше български, бе далеч по-малочислено от турското. В хода на войната 300 хил. мирни мюсюлмани бяха убити от български банди и руски войски, а повече от половината от мюсюлманите се изселиха в Турция. Понастоящем изселниците от България и техните потомци наброяват около 10 млн. от населението на Турция. През втората половина на 20 в. мюсюлманите съставляваха 30% от жителите на България.
...Според западни оценки броят на убитите, съпротивлявали се на смяната на имената мюсюлмани, надминава хиляда души. Редица селища дни наред удържаха атаките на правителствените войски, използващи танкове и най-съвременно съветско оръжие.
...Помаците вероятно произхождат от куманите, които по-късно са възприели славянския език в неговия български вариант. Сега обаче помаците усилено изучават турски и избягват да говорят на български - техния роден език.”
"В действителност жертвите на “възродителния процес” са общо седем: една в Могиляне, две в Дянково, две в с. Груево, една в Кърджали и една в Момчилград.
На 29 май 1989 г. Тодор Живков обяви, че вратите на границата с Турция са отворени за българските мохамедани. До 22 август 1989 г., когато Турция едностранно затвори границата си с България, на нейна територия бяха успели да се изселят 320 хил. души, от които 154 907 (около 42%) се завърнаха по-късно в България. В края на 1990 г. турците в нея възлизаше на 602 268 души”.12
260 хил. души в Турция днес притежават наред с турския, и български паспорт, което им осигурява право на глас в България.
По време на Руско-турската освободителна война от турските войски (само под командването на Сюлейман паша) са опожарени 40 000 къщи, разрушени са 182 черкви и 120 училища, изгорени живи са 65 българи, обесени са 623 души, и са изклани 16 632 души.13
Българите християни наричат процеса на помохамеданчването потурчване. В действителност последните случаи на насилствено ислямизиране по нашите земи са регистрирани през 19 век, докато турцизирането на българите мохамедани протича с неотслабваща сила и в наши дни. Така например френски журналист, посетил Кърджали в края на 19 век, го описва като малко градче, разположено в чисто помашки район. След близо един век пребиваване в българската държава този район от “помаци” се превърнал в чисто турски и една от крепостите на турската етническа партия ДПС.
Един от пътищата за турцизиране на българите мохамедани е описан от Ст.Н. Шишков в книгата му “Помаците в трите български области Тракия, Македония и Мизия” (Пловдив, 1914 г.): “Във всяко по-голямо българомохамеданско село или на 5 по-малки селца и махали има богословско училище (медресе), в което децата получават безплатна квартира и отопление, а по-бедните - и безплатна храна. На учениците не се позволява да поддържат каквато и да е връзки с външния свят. След неколкогодишен престой в медресетата от тях излизат яростни фанатици, които стават учители (ходжи), джамийски певци (мюезини) и духовници (имами). Завършилите обучението биват освобождавани от военна служба и някои данъци.”
На практика става дума за създаването на нов вид еничари.
В наши дни с не по-малък успех това се постига чрез никнещите като гъби след дъжд мюсюлмански духовни училища в Родопите и турските учебни заведения в страната като цяло. В тази връзка добре е да бъде припомнено изказването на Ахмед Доган от 12 юни 1990 г. “Втората ми мися е да направя българомохамеданите турци, да ги науча турски и приобщя към Турция”.
Както правилно се отбелязва в брошурата “Истината за българите мохамедани в Родопите” (ИК “Тракия”, 1993 г.) при една адекватна политика от страна на българската държава проблемът за българите мохамедани отдавна щеше да бъде решен, или поне нямаше да бъде в днешния му тревожен вид.
Естествено, възниква въпросът за броя на българите мохамедани и тяхното местоживеене. Edson L.Clark в своята книга, издадена непосредствено след Освобождението от турско робство 8 твърди, че “заедно с мохамеданите, каквито са може би една трета от българите, българската нация наброява 4.5 млн. души.” Трябва да се изтъкне, че по време на Руско-турската война от 1877/78 г. довела до освобождението на по-голямата част от българите, но също и до фатално разпокъсване на българската нация, ние, българите, сме били най-многобройният народ на Балканския полуостров.
Подобни цифри за броя на българомохамеданите в последната четвърт от 19 век се сочат и в други източници. Така в английското списание Ahen, Journal of Literature and Science (N 2544, London, 1876, р.152) се заявява - “ние оценяваме броя на българомохамеданите (или “помаците”) на 860 х. души”. Според други автори по това време в българските земи има 375 хил. османци (турци) и 920 хил. ренегати (българи, сменили християнската си вяра с мюсюлманска).
При тяхната многобройност и изключителните качества на своята нация не е учудващо, че редица българи мохамедани успяват да достигнат най-високи постове в държавната йерархия. Такъв е случаят с Митхад паша (1822-1884 г.), станал везир (министър) през 1861 г. и велик везир (министър-председател) през 1873-1874 и 1876-77 г., за когото в Encyclopedia International (V.3, New York, 1970, p. 384) се казва: “През 1860 г. енергичното управление на Митхад паша, сам българомохамеданин (помак), положи началото на отоманското възраждане”. Друг виден турски държавник е роденият в Одринско Талаат паша, за когото австро-унгарското военно аташе в годините преди и по време на Първата световна война Помянковски със съжаление констатира, че “едва през 1917 г. младотурският комитет провъзгласи за велик везир своя превъзходен водач Талаат паша-помак (българомохамеданин).9
Безспорният връх обаче е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк (“баща на турците”) - прозвище, дадено му от Великото народно събрание на Турция на 24.11.1934 г., който е с типични славянски черти (русокос, със сини очи) и произхожда от българомохамеданско семейство от Голо Бърдо, Албания, а това противоречи на девиза на идеолога на “Сивите вълци” (Nihal Atsiz, 1905-1975), че “не е турчин онзи, в жилите на който не тече турска кръв”. Мустафа Кемал е военно аташе в София през 1913-1914 г. - време, в което пламва единствената голяма любов в живота му към дъщерята на ген. Стилиян Ковачев, въпреки че след това е женен за кратко време. Военният гений на Мустафа Кемал блясва с победата му над войските на Антантата при десанта в Дарданелите (6-7.08.1915 г.), както и по-късно над руските войски в Кавказкия фронт и над англичаните в Сирия и Ирак, а през 1918-1923 г. възглавява войната за независимост. Създава нова, прозападно мислеща категория хора в Турция. До края на живота си се е отнасял приятелски към България и българите.
Следвайки предписанието на мюсюлманската религия да се напуснат страните, завладени от неверници, през 1879 г. повече от половината от мохамеданите главно тези от Северозападна България изоставят домовете си и се отправят на юг. По време на обсадата на Плевен почти всички от така наречените ловчански помаци, наброяващи според Иречек (1876 г.) около 100 хил. души и живеещи предимно по поречията на реките Панега, Искър и Вит, бягат в Македония, откъдето през 1880 г. постепенно се завръщат, но заварвайки селата си опустошени и поради липсата на подкрепа от страна на младата българска държава, я напускат, този път завинаги (Л. Милетич, Ловчанските помаци, 1899 г.) към Турция.
При паническото бягство на мюсюлманското население след падането на Плевен през суровата зима на 1877/1878 г. цели 260 хил. българи мохамедани намират смъртта си от глад, студ, болести и др.10 Много пътища стават непроходими от замръзналите по тях бежански кервани - хора и животни, поради необичайно ниските температури от минус 25-30 градуса.
Това е една огромна човешка трагедия, останала по чудо извън взора на общественото мнение у нас и в чужбина. Трябва да се отбележи, че случаите на нападения над бежанците с цел отмъщение и грабеж са чисто епизодични и жертвите, дадени при тях, са несравнимо по-малко от тези на българите християни при придвижването на войските на Сюлейман паша по пътя от пристанището Дедеагач към Стара Загора и Казанлък.
Ужасяващата цифра за 260 хил. загинали по време на Руско-турската война българомохамедани очевидно представлява поредния кьорфишек на турската пропаганда, услужливо възпроизведен от медиите във Великобритания. Едсон Кларк, авторът на “Смърт и изгнание”, се е възползвал от тези данни в най-добрия случай съвсем безкритично. За произволното боравене с фактите и безотговорното разпространяване на всевъзможни опашати лъжи и “учените” в южната ни съседка говори, статията на някой си Кемал Карпот със заглавие “Турците в България”. 11 В нея се казва: “В навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. немохамеданското население на територията на днешна България, мнозинството от което говореше български, бе далеч по-малочислено от турското. В хода на войната 300 хил. мирни мюсюлмани бяха убити от български банди и руски войски, а повече от половината от мюсюлманите се изселиха в Турция. Понастоящем изселниците от България и техните потомци наброяват около 10 млн. от населението на Турция. През втората половина на 20 в. мюсюлманите съставляваха 30% от жителите на България.
...Според западни оценки броят на убитите, съпротивлявали се на смяната на имената мюсюлмани, надминава хиляда души. Редица селища дни наред удържаха атаките на правителствените войски, използващи танкове и най-съвременно съветско оръжие.
...Помаците вероятно произхождат от куманите, които по-късно са възприели славянския език в неговия български вариант. Сега обаче помаците усилено изучават турски и избягват да говорят на български - техния роден език.”
"В действителност жертвите на “възродителния процес” са общо седем: една в Могиляне, две в Дянково, две в с. Груево, една в Кърджали и една в Момчилград.
На 29 май 1989 г. Тодор Живков обяви, че вратите на границата с Турция са отворени за българските мохамедани. До 22 август 1989 г., когато Турция едностранно затвори границата си с България, на нейна територия бяха успели да се изселят 320 хил. души, от които 154 907 (около 42%) се завърнаха по-късно в България. В края на 1990 г. турците в нея възлизаше на 602 268 души”.12
260 хил. души в Турция днес притежават наред с турския, и български паспорт, което им осигурява право на глас в България.
По време на Руско-турската освободителна война от турските войски (само под командването на Сюлейман паша) са опожарени 40 000 къщи, разрушени са 182 черкви и 120 училища, изгорени живи са 65 българи, обесени са 623 души, и са изклани 16 632 души.13
Бележки:
1. Scott L. Malcomson, Borderlands: Nation and Empire, Boston-London, Faber and Faber, 1944, р.74
2. Nationalites Papers, V, 25, nr. 1997
3. Nationalites Papers, V, 28, nr.1, 2000
4. Enzyklopaedie des Islams Bd.3, Leipzig, 1936, s. 1159-1162
5. Fuller J.O., Turkey’s new Geopolitics from Balkan to the Western, China, 1993
6. Kostanick, H.L. Turkish Ressettlement of Refuges from Bulgaria, 1950-53, Union of California, V. 8, N 2, 1957, pp 65-146
7. Scott L.Malcomson
8. The races of European Turkey, New York. Dodd, Meadand Co, 1878
9. Pomoankowski J. Ger Zusammenbruch des Otomanischen Reiches, Wien, Amathea Verlag, 1928
10. Justin Mc Carthy, Death and Exile, N.J., Princeton, the Darwin Press, 1995
11. Nationalites Papers,vol. 23, N 4, Dec. 1995, Ню Йорк
12. Валери Стоянов, Институт по история на БАН, “Българските турци след Втората световна война”, Osteeeichishe Osthefte, v.39, H 2, s. 193-221, 1997
13. Борис Дерибеев, “Земетръсна зона”, стр. 146, Пловдив, “Хр. Г. Данов”, 1988 г.
No comments:
Post a Comment