Спареният автобус ме изплюва в Огяново, затваря си вратите и ме оставя в тъмното. Пътувах шест часа, водих спорове за качествата на Алеко като писател, за безсмислието на национализма и гледах как следобедната бозавост преминава в нощна чернота. В Огняново е студено и бистро. Ледени корички хрупат под краката ми и ми показват накъде е топлото и светлото. Хотелът е малък, има шадраван отпред и изглежда живее добре, въпреки близостта на оня мастодонт “Профилакториума”. Стопанинът ме посреща тихо и топло. Тоя дребен мъж с внимателните очи седи до мен, прави ми компания, докато ям, не ме разпитва. Показва ми, че за него съм гост. Мило е как мюсюлманите пазят тържествената сдържаност на някои традиции. Ако някой от софийските ми познати ме посрещне добре в къщата си, ще е от приятелство или доброта. Тук освен дълбоко стаеното любопитството към външния свят, са намесени и старите повели за свещеността на госта. Буди ме рано – към пет и половина тропа на вратата, микробусчето за Рибново минава в шест и малко през площада. Стигаме в шест без осем, заминало преди минути. Другото е в два следобед. В топлия търбух на баничарницата е душно, мъждиво и уютно като в утроба. Две жени и един старец си бъбрят сънливо, обградени с айряни, боза и мазни, топли банички. Престъргва ми коремът като ги гледам. Тъкмо решавам да чакам тук стоп за нагоре, стопанинът се сеща нещо и ме вика. Яхваме колата и в горния край настигаме камионетката с хляба. Разделяме се пак така – тихо и топло. * * * Прекрасно е да пътуваш с хляба. Утринта е кристална, бавно се зазорява. Вън е студено, не е валяло от няколко дни. Около мен мирише на ангелска душица, топло е, а пред колата един заек мята белия си задник. Човекът си обича работата – рутина е, прави го от години, но знае, че вози живот и е доволен. Скребатно. Няколко старци чистят снега, духат си на пръстите и се майтапят един с друг – стипчиво, но дружелюбно. Единият ме гледа, че пуша и се хвали как ги е отказал. “И ти да ги оставиш, момченце. Ето аз от три месеца ги махнах и ми е много добре. Понякога много ми се допушва, ама си наливам една малка ракийка и ми се успокоява душицата.” После идва бакалката, отваря магазина, стоварваме три щайги и продължаваме. Хрущим нагоре, а наоколо е такава красота, че ти се пее.
* * *
Ето го и Рибново се показва. Минаваме покрай голяма тенекиена врата с озадачаващия надпис “Art Gallery for Modern and Surreal Art”. Рибново е голямо село. Всичките му жители, около 3500, души са мюсюлмани. Още през ’64-та дошли да им сменят имената, 11 години преди всички останали помаци, заедно с Брезница, Корница и Лъжница. Решили да не се дават. Струпали барикада на пътя и не пуснали “възродителите”. Властта не им простила. Пратили десетина човека в Белене, затрили още толкова в милицията в Гоце Делчев и Благоевград, съсипали живота на мнозина още. Това била четвъртата “кръстилка” на Рибново от началото на века. Оставила им е отпечатък, свили се, но не се научили да мразят. Карали ги да сменят не само своите, но и имената на умрелите си предци, забранили им да носят шалвари, дори на такетата им гледали като на диверсия. Колкото повече ги мачкали, толкова повече ги ненавиждали. Традицията, религията били отживелица и не се вписвали в представата за новия социалистически човек. Нарекли ги изостанали фанатици. Мнозина си позволяват да ги наричат така и до днес. Рибанци нямат препитание наблизо. Земята е малко и много камениста. Късметлиите успяват да вземат някой и друг декар под аренда в близките села, другите работят далече, по Дупница, Петрич, София, Гърция, Испания и Португалия. През лятото селото опустява.
* * *
Сега обаче е зима – сезонът на сватбите и молитвите. Джамийското кафене е пълно и топло. Мъжете играят табла, пушат, сърбат сладки кафета и занасят собственика, че е сложил на една маса табелка “непушачи”. В това кафене не се сервира алкохол. Всъщност в цяло Рибново пиячите са много малко. Тамам се разговаряме и ходжата ги зове за втората молитва – “Така е, зимата се молим повече.” След половин час се връщат. Ето го и дядо Рафат. Радва се, че ме вижда, пита как е мойта булка и се хвали на другите как “тия дечица са му гостували през лятото”. Като млад е бил голям певец, знаели го във всички околни села. И сега не може да се удържи и припява на ходжата. Жив да си, дядо Рафате, и ти и жена ти, сполука да е около вас и около онези, които обичате! По някое време преди обед отвън затрещя и запищя. Юсуф Лиманов от Дебрен минава със синовете, братята и братовчедите си с три тъпана и четири зурни по пустите улици на селото. Сватбата е започнала, следобед ще има хорá, на другия ден ще разходят на голям камион чеиза и шарената булка – гелината, така й викат тук. И тоя път нямам късмета да я видя – трябва да си замина още утре, а днес ми показва делничния си лик. Утре цялото й лице ще е в белило и гримове и по него ще са налепени пайетки и панделки. Илона - една мъдра жена – изслушала много истории на рибанските жени, ми разказа чудната причина за тоя обичай: Преди повечето помаци от този край били овчари. Момчетата тръгвали с бащите и братята си от малки по планините и като им дойдело време да се женят почти не били виждали жена. Не познавали булките, преди да ги видят на сватбата. Не знаели как да ги любят и за да бъдат нежни трябвало да махнат една по една всички украси, докато открият истинското лице и “познаят” жена си. Музиката се чува отново и на площада са се събрали много хора. Рибново е традиционно, ала живо село. Тук и в традицията се въвеждат моди. За нас - превърналите традицията в балкантуристка екзотика, носията е нещо статично, непроменимо, в тоя край не е така. Помакините винаги са имали шарени носии, но днешните дрехи на рибанските моми са несравними. Оранжево, розово, жълто, зелено, синьо, червено, златно, пайети, ламета – пъстротията ти замайва главата. Хорото е почнало скоро и още е някак плахо. Момичетата се държат на групички. По всички стени около мегдана са се натрупали зяпачи. Снегът вали на мокри парцали и подчертава цветовете. Булката е сгорещена, бузите й пламтят – изглежда прекрасна – топла и уханна в студа. В музиката и глъчката се вплита и дрънчане на чанове: прибират се овцете. Хорото им прави място да минат, но продължава да се вие. Зурни, цветове, забрадки, чадъри, хлапета, търчащи сред танцуващите. Няма ги островърхите високи къщи, буретата и прасетата и все пак по нещо напомня картина на Стария Брьогел. Снимам през цялото време и често си прибирам апарата под якето, да не мръзне. Малката Найле гледа смутено и отначало не иска да си види снимката, но после се престрашава и почва да се смее в шепи.
* * *
Снегът спира, денят си отива и зурните заглъхват. Мегданът опустява. Оставам у дядо Рафат и на другия ден хващам стоп за Гоце Делчев. Легна ми на сърцето това Рибново. С гурбетчийските истории, със старците на пейката пред джамията, с пъстри носии. Другата зима няма да пропусна гелината.
[ Прочети цялата статия... ]
No comments:
Post a Comment