от Уикипедия, свободната енциклопедия
Помаци е наименование, използвано за обозначаване на няколко общности на Балканския полуостров - в България, Гърция, Република Македония и Турция - които изповядват исляма, и чийто майчин език е българският. Помаците имат българско, гръцко, турско, македонско или албанско самосъзнание. Традиционно до края на 19 век българоговорящите мюсюлмани се смятат за турци.
Най-разпространено е мнението, че помаците са наследници на българи християни, приели исляма по време на османското владичество на Балканския полуостров.
Помаци може да се използва и за мюсюлмански общности, чийто майчин език е различен от български - например гръцки, сръбски или влашки, но тогава на български винаги се пояснява гръцки помаци или сръбски помаци (бошняците).
Съответно за тези сръбски и гръцки помаци се смята, че са наследници на сърби и гърци християни, приели исляма по време на османското владичество.
Най-разпространено е мнението, че помаците са наследници на българи християни, приели исляма по време на османското владичество на Балканския полуостров.
Помаци може да се използва и за мюсюлмански общности, чийто майчин език е различен от български - например гръцки, сръбски или влашки, но тогава на български винаги се пояснява гръцки помаци или сръбски помаци (бошняците).
Съответно за тези сръбски и гръцки помаци се смята, че са наследници на сърби и гърци християни, приели исляма по време на османското владичество.
ІІ. Местоживеене
България
В България българоговорещите мюсюлмани живеят предимно в Родопите - в Област Смолян, Област Кърджали, Област Пазарджик и Област Благоевград. Малък брой живеят и в Област Ловеч. В Област Бургас помаци има в Община Айтос - село Тополица, в Община Руен - село Скалак и село Вишна, в Община Сунгурларе - село Босилково и село Манолич. Всички те са преселници от Община Баните, Златоград, Мадан и Рудозем. Преселници има и в други райони на България, като сред тях има и интернирани още от 1949 година. Такива са например българите мюсюлмани от Община Златарица, Област Велико Търново. В по-голямата си степен преселването започва от 1954 година и продължава и досега.
Група български мюсюлмани (първоначалните носители на регионима помаци) живеят в Ловешко и Велико Търновско и представляват компактно население в селата Галата, Градешница, Глогово, Бабинци, Калайджии, Резач и Шивачево. В селата Кирчево, Български извор, Торос и Горско Ново село те са мнозинство. В Борима, Румянцево, Добревци, Кнежа и Бяла Слатина също живеят помаци. Има ги и в отделни села в района. Една част от тях са интернирани от Родопите през 1949 г., а други са си местни жители.
Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат българо-християнски имена. Малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като "българи" като етнос и "мюсюлмани" по вероизповедание.
Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разлога, Гоцеделчевско и Чеча - са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.
Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като помаци, турци или като българи.
Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 000.
Група български мюсюлмани (първоначалните носители на регионима помаци) живеят в Ловешко и Велико Търновско и представляват компактно население в селата Галата, Градешница, Глогово, Бабинци, Калайджии, Резач и Шивачево. В селата Кирчево, Български извор, Торос и Горско Ново село те са мнозинство. В Борима, Румянцево, Добревци, Кнежа и Бяла Слатина също живеят помаци. Има ги и в отделни села в района. Една част от тях са интернирани от Родопите през 1949 г., а други са си местни жители.
Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат българо-християнски имена. Малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като "българи" като етнос и "мюсюлмани" по вероизповедание.
Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разлога, Гоцеделчевско и Чеча - са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.
Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като помаци, турци или като българи.
Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 000.
Гърция
В Гърция българоговорещите мюсюлмани живеят в областта Западна Тракия (номите Ксанти, Родопи и Еврос). Живеещите до началото на 20 век в други области на Гърция са преселени през 20-те години по силата на Лозанския договор в Западна Тракия или в
Турция.
Българоговорящата мюсюлманска общност в Гърция е до голяма степен турцизирна. От 1990 г. гръцката държава прави опити да създаде отделен "помашки" етнос, поради страха от засилващото се турско влияние в Беломорска Тракия. През 1995-1996 година са издадени гръцко-"помашки" речник и "Граматика на помашкия език", а властите обявяват тази общност за "смес от турци, българи и гърци" или за "славяноезични гърци мюсюлмани".
Помаците в Гърция са:
23 000 в Ном Ксанти 11 000 в Ном Родопи 2 000 в Ном Еврос ТурцияГоляма група и цели села българоговорящи мюсюлмани живее в Източна Тракия (Турция), като те са най-много в Люлебургаско и Одринско. Някои сведения посочват около 120 000 души. Това са предимно потомци на помаци изселници от загубените балкански владения на Османската империя. Те не са признати от турската държава за етническо малцинство и са силно турцизирани, тъй като нямат възможност за образование и културна дейност на майчин език. Някои от тези изселници имат помашко самосъзнание.[източник?] В Анадола помаците живеят най вече в Истанбул и около град Бурса. По времето на управлението на министър председателя Халил Иналджък през 50-те години на 20 век една група помаци поради силните си религиозни убеждения била интернирани в Сирия в близост до град Халеб. Това са потомци на доспатски помаци от село Късъка днес квартал на Доспат.
Република Македония
Българоговорящи мюсюлмани живеят и в Република Македония, предимно в нейните западни части - Мала Река и Община Център Жупа, Дебърско, в Кичевско, Стружко, в областта Торбешия, Скопско и другаде, но са подложени на различни етнокултурни влияния - турцизация, македонизация и албанизация. В Република Македония българоговорящите мюсюлмани са наричани торбеши. На преброяванията те обикновено се самоопределят като турци, албанци, а напоследък и като бошняци.
Албания
Албания
В Албания също са запазени отделни български мюсюлмански общности - предимно в Голо бърдо, където българите мюсюлмани в значителна степен са запазили езика и обичаите си. Част от голобърдчани имат българско самосъзнание, а част македонско.
Сърбия
Българоговоряща мюсюлманска общност има и в разделената между Република Албания и Косово област Гора, в която част от населението също има българско самосъзнание. В близост до град Призрен в Косово е и ислямизираната област Средска Жупа, чиито жители се наричат жупци.
Език
Език
Българите мюсюлмани не говорят единен диалект, а използват различни локални говори, вариращи според района на местоживеене. Тези диалекти в България са в процес на уеднаквяване със стандартния български, под влияние на медиите и образованието.
Българите мюсюлмани в Гърция са двуезични или направо са изгубили българския си говор, тъй като гръцкото правителство позволява образование единствено на турски език.
Въпреки липсата на образование на майчин език, повечето помаци в Турция са съхранили български език.
В Република Македония говорът на помаците се уеднаквява със стандартния македонски език. В Голо бърдо и в Гора местните български диалекти са сравнително добре запазени, макар и подложени на силно албанско влияние.
Произход на ислямизираното население на БалканитеСпоред най-разпространената версия българи мохамедани е обобщаващо название на всички българи приели исляма по време на османското владичество. В подкрепа на тази версия е огромният брой исторически източници, между които и пътеписите на прочутия Евлия Челеби из цялата Османска империя и големия държавник и велик везир Мидхат паша. Последният, в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, пише: „Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български.“
Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“
Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише: „Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.“
Според друга версия, българи мохамедани, гръцко мюсюлманско малцинство, македонски мюсюлмани, помаци, торбеши и други са наименования, които се отнасят днес до едно разноезично население на Балканите, което е изповядвало павликянство или богомилство и се е ислямизирало по време на османското владичество. Така точното определение (на верска основа) на местните наименования, изредени по-горе, би трябвало да е ислямизирани павликяни и богомили, като първите са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8 век и следващите императори до 10 век включително, а вторите са последователите на учението на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония.
Названия и самоназванияПомаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните държави се използват и различни локални външни обозначения - ахряни, бабечани, торбеши, горани, жупани, аповци и други.
В България често се използва терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статестическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определиния от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани бели цигани. От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, тъй като значителна част от представителите на общността в България нямат българско съзнание и защото термина „мохамедани“ (и съответно и българи мохамедани) предполага някаква форма на обожание на пророка Мохамед, (по подобие на християни и будисти) докато последователите на исляма смятат, че изпълняват волята на единствения бог Аллах и наричат себе си мюсюлмани.
Aповци - така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население. Ахряни - название на българите мюсюлмани в Родопите и Западна Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина. Бабечани - така се наричат българите мюсюлмани в района на Разлог. Дилсъзи - наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като "безезици", т.е "без език". Предполага се, че това наименование е дадена на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език. Мърваци - така се наричат българите мюсюлмани в района на град Сяр, днес Гърция. А също и в Малешевско, Демир Хисар и Мелник. Според Васил Кънчов това име има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, «угляри» в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони. Помаци - название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина. Поради близостта на това население до големите културно-просветни центрове на българското Възраждане, това самоназвание на българите мюсюлмани става обобщаващо наименование за всички български мюсюлмански общности. Торбеши - название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Чеченци или Чешлии - така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч.[1] Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено. Вместо него се използва наименованието гаджели.
Версии за етимологията на названието "помаци"Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, "помаци", се развива от "помагач", "помачен" или "поляк".
"Помагач"Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини логично е наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко “г” която днес се изписва така – ğ. Когато това “г” се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина възможно е и османлиите, когато са изговаряли българската дума “помагачи” за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата “г” и тя да е придобивала формата “помаачи”, от където да произлиза и наименованието “помаци”.Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида “нестандартни” населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - прабългарите, куманите, печенезите, узите и прочие, а в втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.
Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. Поради тези причина има вероятност наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”.
В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той споменава за четите известни в българската историография като башибозуци, които играели спомагателна роля.
"Помачен"Според тази версия, "помаци" се развива от диалектизма "помака" (мъчение, изтезание) и "помачен" (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методи Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методи Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото ”Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза” отпечатано в Австрия през 1869 г.
Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на извесния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Tози разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на 20 век.
Всички изброени до тук источници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати.
Иследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата ”помак” е свързана с думата ”помъчен”, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
Друга интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в местните рупски говори не е а (С мака се вади заб на маж), за да даде помачен, а широко о, преминаващо в неударена позиция в у (С мока се вади зоб на мож). Следователно регионимът, изведен от мъка би бил помоци (Отбележете топонима Мугла, от мъгла).
"Поляк"През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец-Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името "поляк" - "поляци" се е добило разваленото име "помак" - "помаци". С това може да се обясни, че не всички ислямизирани павликяни се наричат "помаци", а само известна част от тях.
Българите мюсюлмани в Гърция са двуезични или направо са изгубили българския си говор, тъй като гръцкото правителство позволява образование единствено на турски език.
Въпреки липсата на образование на майчин език, повечето помаци в Турция са съхранили български език.
В Република Македония говорът на помаците се уеднаквява със стандартния македонски език. В Голо бърдо и в Гора местните български диалекти са сравнително добре запазени, макар и подложени на силно албанско влияние.
Произход на ислямизираното население на БалканитеСпоред най-разпространената версия българи мохамедани е обобщаващо название на всички българи приели исляма по време на османското владичество. В подкрепа на тази версия е огромният брой исторически източници, между които и пътеписите на прочутия Евлия Челеби из цялата Османска империя и големия държавник и велик везир Мидхат паша. Последният, в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, пише: „Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български.“
Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“
Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише: „Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.“
Според друга версия, българи мохамедани, гръцко мюсюлманско малцинство, македонски мюсюлмани, помаци, торбеши и други са наименования, които се отнасят днес до едно разноезично население на Балканите, което е изповядвало павликянство или богомилство и се е ислямизирало по време на османското владичество. Така точното определение (на верска основа) на местните наименования, изредени по-горе, би трябвало да е ислямизирани павликяни и богомили, като първите са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8 век и следващите императори до 10 век включително, а вторите са последователите на учението на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония.
Названия и самоназванияПомаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните държави се използват и различни локални външни обозначения - ахряни, бабечани, торбеши, горани, жупани, аповци и други.
В България често се използва терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статестическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определиния от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани бели цигани. От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, тъй като значителна част от представителите на общността в България нямат българско съзнание и защото термина „мохамедани“ (и съответно и българи мохамедани) предполага някаква форма на обожание на пророка Мохамед, (по подобие на християни и будисти) докато последователите на исляма смятат, че изпълняват волята на единствения бог Аллах и наричат себе си мюсюлмани.
Aповци - така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население. Ахряни - название на българите мюсюлмани в Родопите и Западна Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина. Бабечани - така се наричат българите мюсюлмани в района на Разлог. Дилсъзи - наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като "безезици", т.е "без език". Предполага се, че това наименование е дадена на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език. Мърваци - така се наричат българите мюсюлмани в района на град Сяр, днес Гърция. А също и в Малешевско, Демир Хисар и Мелник. Според Васил Кънчов това име има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, «угляри» в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони. Помаци - название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина. Поради близостта на това население до големите културно-просветни центрове на българското Възраждане, това самоназвание на българите мюсюлмани става обобщаващо наименование за всички български мюсюлмански общности. Торбеши - название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Чеченци или Чешлии - така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч.[1] Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено. Вместо него се използва наименованието гаджели.
Версии за етимологията на названието "помаци"Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, "помаци", се развива от "помагач", "помачен" или "поляк".
"Помагач"Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини логично е наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко “г” която днес се изписва така – ğ. Когато това “г” се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина възможно е и османлиите, когато са изговаряли българската дума “помагачи” за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата “г” и тя да е придобивала формата “помаачи”, от където да произлиза и наименованието “помаци”.Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида “нестандартни” населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - прабългарите, куманите, печенезите, узите и прочие, а в втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.
Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език означавало ”помагачи”. Поради тези причина има вероятност наименованието ”помак” да произлиза от глагола “помага”.
В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той споменава за четите известни в българската историография като башибозуци, които играели спомагателна роля.
"Помачен"Според тази версия, "помаци" се развива от диалектизма "помака" (мъчение, изтезание) и "помачен" (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методи Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методи Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото ”Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза” отпечатано в Австрия през 1869 г.
Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на извесния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Tози разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на 20 век.
Всички изброени до тук источници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати.
Иследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата ”помак” е свързана с думата ”помъчен”, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.
Друга интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в местните рупски говори не е а (С мака се вади заб на маж), за да даде помачен, а широко о, преминаващо в неударена позиция в у (С мока се вади зоб на мож). Следователно регионимът, изведен от мъка би бил помоци (Отбележете топонима Мугла, от мъгла).
"Поляк"През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец-Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името "поляк" - "поляци" се е добило разваленото име "помак" - "помаци". С това може да се обясни, че не всички ислямизирани павликяни се наричат "помаци", а само известна част от тях.
Опити за обособяване Източна Румелия след Топханенския акт
След Берлинския договор под влиянието на английският офицер от полски произход Сенклер Тъмръш заедно с други 20 българомохамедански села от поречието на Въча и Девинския край отказват да признаят автономното управление на Източна Румелия със седалище в Пловдив и остават "непридадени" към нея. Под ръководството на Ахмед ага Тъмръшлията от село Тъмръш се образува така наречената „Помашка“ или „Тъмръшката република”. Привеждат се различни причини за отцепването: икономически, чуждо влияние и доминиращото в Източна Румелия православие.
Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.
След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото "Независимо западно-тракийско правителство", начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.
В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.
От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помоща на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.
Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.
След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото "Независимо западно-тракийско правителство", начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.
В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.
От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помоща на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.
Промени на идентичността на общността
Българоговорещите мюсюлмани многократно са били подлагани от властите в България на опити за насилствено асимилиране в българската нация - покръствания, смяна на имена, принудителни преселвания. Същевременно сред тях има личности и групи, които са се стремели към по-голяма интеграция и дори към завръщане към християнските им корени.
Първото масово покръстване се провежда през 1881 г. от ловешкият епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация.[източник?] В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било предимно заради финансови затруднения.[източник?] В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци.
Второто масово покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с големи палежи и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча и Бръщен. Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война започва обратния процес на ислямизация.
Третото насилствено покръстване е през 1942 г. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейноста й се прекратява, като правата на помаците са възстановени.
В началото на 60-те години, в общините Гърмен, Гоце Делчев и Сатовча, се сменят насилствено турско-арабските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. По време на Възродителния процес през 70-те и 80-те насилствено са сменени имената на всички мюсюлмани в България. Много помаци вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.
През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционите носии на помаците в Тетевенско.
След 1989 г. в Източните Родопи започва процес за "възвръщане на българите мохамедани към християнството", т.е. за покръщаване на българите мюсюлмани. Голяма роля в този процес има oтец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин, приел християнството.
Първото масово покръстване се провежда през 1881 г. от ловешкият епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация.[източник?] В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било предимно заради финансови затруднения.[източник?] В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци.
Второто масово покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с големи палежи и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча и Бръщен. Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война започва обратния процес на ислямизация.
Третото насилствено покръстване е през 1942 г. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейноста й се прекратява, като правата на помаците са възстановени.
В началото на 60-те години, в общините Гърмен, Гоце Делчев и Сатовча, се сменят насилствено турско-арабските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. По време на Възродителния процес през 70-те и 80-те насилствено са сменени имената на всички мюсюлмани в България. Много помаци вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.
През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционите носии на помаците в Тетевенско.
След 1989 г. в Източните Родопи започва процес за "възвръщане на българите мохамедани към християнството", т.е. за покръщаване на българите мюсюлмани. Голяма роля в този процес има oтец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин, приел християнството.
Източници
Стоян Райчевски. „Българите мохамедани“. Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1998.
Каролина Суходолска. „Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски“. В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Изд. на Министерство на народното просвещение. София, 1894, кн. 10, с. 445.
Ангел Вълчев. „Тъмръш“. София, 1973.
Георги Арнаудов. „Светлини над Рупчос“. Издателство „Земиздат“, София, 1989.
Пашев, Георги. От далечността. Издателство „Христо Данов“, Пловдив, 1983.
Πέτρος Δ. Θεοχαρίδης. "Πομάκοι", Ξάνθη, 1995.
Π.Φωτέα. „Οι Πομάκοι της Δυτικής Θράκης“, Κομοτηνή, 1978.
Това резюме, както и можеше да се очаква е доста манипулативно.
ReplyDeleteПрез 1912 - 13 и през 1942-44 въпросните помашки чети не се появяват ей така от любов към вагабонтлъка, а като опит да се противопоставят на изключително унизителните "кръстилки", често съпроводени с неоправдано насилие от страна на ВМРО, армията и местни "патриоти" и благославяно от БПЦ.
Имам още една забележка. Правителството на Радославов не започва никаква рейслямизация. То просто позволява на хората да се наричат с истинските си имена, да носят своите си дрехи, да изповядват своята си религия.
ReplyDeletewww.pomak.tr.cx
ReplyDelete