Помаците

Помаците

(от: www.imir-bg.org/book24.htm)

Помаците са една група от населението в югоизточна Европа, която представлява част от историческото наследство на Османската империя. По всяка вероятност те са потомци на онова население на южния Балкански полуостров, което по различни причини в хода на многовековното османско господство преминава към ислямското вероизповедание като запазва обаче части от първоначалната си култура и говори днес на един български диалект. Дискусията за техния етнически произход е силно политизирана поради две основни причини. Първо, защото помаци има не само в България, но и в Гърция, в Република Македония и в Турция. Второ, въпросът за техния произход играе важна роля и вътре в България, когато става дума за определяне на официалната политика спрямо това малцинство.
Названията на помаците в отделните страни са различни. Докато в Македония се срещат названията торбеши и аповци, в Гърция те се наричат pomakoi.[1] В България се добавят още и названията ахряни, потурнаци, ерули, чараклии[2], и българи-мохамедани, съотв. българомохамедани, като при израза “българомохамедани” става дума за една приписана отвън идентичност, целяща да подчертае принадлежността на помаците към българската нация. В настоящото изследване понятията “помаци” и “български мюсюлмани” се употребяват като синоними, без да се влага в тях по този начин някаква оценка.
Етимологичният произход на използваните в България названия е изяснен само в един случай. Според Менаж думата ахряни е навлязла в османския и новогръцкия лексикон едва чрез един български диалект, макар нейният произход да е старогръцко-византийски. Гръцката форма гласи agarenуs и означава “турчин, мюсюлманин, потомък на библейския Хагар”.[3] Първоначално думата е използвана от местното население за назоваване на османските завоеватели, а по-късно от християните - за обозначаване на сменилите вярата си. В османските източници думата се появява за пръв път през 15 век и първоначално също означава хора, обърнали вярата си. В някои извори обаче има припокриване между християни, kafir, и ahiryan. Другаде се прави разлика между мюсюлмани и ahiryan. Това налага сравнението с босненските мюсюлмани, смята Менаж, за които също имало официално название - potur, което за разлика от ahiryan се е запазило, докато последното е било изоставено с течение на времето.[4]
От друга страна при различните етимологии, посочвани за думата помак, трябва да се прави разлика между такива, които са донякъде научно издържани, и названия, спадащи в категорията “народни” етимологии, което обаче не ги прави по-малко интересни. В една своя статия Б. Панайотова обобщава най-важните от тези народни етимологии. Те се простират от производни на помагач, през помамвам и пометнал се (“мамя”, съотв. “абортирам”) в смисъла на “сменили вярата си”, и помъкна се, “влача бреме”, за да стигнат до грубо пейоративни производни, например от помия.[5] Затова пък досега няма научно обяснение за етимологията на думата помак. Нещо повече, помак се оказва една относително нова дума, появила се едва през 19 век в османски източници, и за първи път била употребявана в областта около Ловеч.[6]
Етническият произход на българските мюсюлмани е точно толкова оспорван, колкото и генезиса на названието “помаци”. Теориите за техния произход силно се различават и зависят от националната принадлежност на съответния изследовател. Докато гръцки и турски учени се мъчат да докажат небългарския произход на тази група от населението[7], от българска страна се изтъква, че при помаците става дума за насилствено ислямизирани българи.[8] Идеята за насилственото ислямизиране напоследък отново бе повдигната от бившия секретар на ЦК на БКП по въпросите на пропагандата и агитацията Стоян Михайлов, въпреки че днес мащабът на насилствените ислямизирания се смята за преувеличен.[9]
Българската турколожка Антонина Желязкова още през 1985 г. дава значителен принос в изследването на ислямизирането в Родопите, т.е. в един период, когато “насилственото ислямизиране” отново се прилага като политическо средство за оправдание на асимилационната кампания срещу българските турци. Тогава тя публикува в списание Etudes Balkaniques една статия върху социалните причини за ислямизирането на християнското население по време на османското господство. Там авторката специално подчертава, че насилствени ислямизирания е имало, но далеч не в такива размери, каквито някои източници се опитват да покажат.[10] Малко след свалянето на Живков Желязкова публикува в същото списание друга статия, в която още веднъж се анализират изворите, върху които най-вече се базира тезата за насилственото ислямизиране - хрониката на свещеника Методи Драгинов, селската хроника от Голямо Белово и хрониката от Баткунино. И трите източника са написани през 19 век, като селската хроника е послужила като чернова за другие две хроники. Още тогава тези текстове са били написани с цел да се мобилизира политически населението срещу османското господство; така тезата за едно всеобхватно, насилствено ислямизиране се оказва неиздържана. Много по-важна роля са играли данъчни и социални предимства, които са мотивирали населението да приеме исляма.[11]
Дали помаците сами са разработили някаква теория за произхода си, тук за съжаление не може да се установи. Тяхното самоопределение възниква в пресечените точки на няколко фактора. В обширното си изследване Константинов, Aлхауг и Игла пишат по този повод следното:
“Един основен фактор, свързан с проблема за помашката идентичност, произтича от различния културен подход, който прилагат помашкото малцинство и българското мнозинство спрямо концепцията за идентичност. Докато за мнозинството основният фактор тук е етническата деноминация, за малцинството релевантният фактор е религията. (...) Този факт се прояви по време на нашето изследване на терен. Първата част от анкетата съдържаше въпроса: “Каква е Вашата религия?” Стандартният отговор беше: “Ние сме помаци”, което доста ни удиви в началото, докато разберем, че в съзнанието на тези хора помак и мохамеданин са еквивалентни понятия.”[12]
На базата на това заключение Константинов, Алхауг и Игла предлагат следния двустепенен модел за описание на помашката идентичност, при който първата степен отразява религиозно-ориентираното, а втората - етнически-ориентираното виждане за принадлежност:[13]


помаци
турци
българи
1.степен (ислямска)
помак = мюсюлманин
турчин = мюсюлманин
българин = не-мюсюлманин
2. степен (етническа)
помак = ”нечист” турчин
турчин
българин

Тази двустепенна идентичност е възникнала чрез контакта с българското мнозинство от населението, което вече не мисли и не действа в идващите от османско време религиозни, донационални категории, ами в национални. Приравняването на “помак” с “българин” затова представлява проблем за помаците, защото тогава те би трябвало да се идентифицират като не-мюсюлмани. Според берлинския етнолог Караянис, този модел не е достатъчен за описание на етничността на помаците, защото отразява само в ограничен обхват действителните отношения в помашката общност, доколкото въобще може да се говори за такава. Рзличните подходи за въздействие върху етничността на помаците, които ще разгледам по-нататък, не остават без последствия за самоидентификацията на тази група от населението. Карагянис успява да разкрие различни “образци на реагиране” върху заобикалящата помаците политическа и религиозна среда. Той разграничава една светско-българска, светско-помашка, турска, мюсюлманско-помашка, съотв. българомохамеданска опция от една политическо-помашка и една християнско-българска опция на етническата самоидентификация.[14] В допълнение на тези твърдо установени образци, книгата на Карагянис показва, че съществуват и ситуативни образци на поведение, т.е. помаците променят (или нагласяват външно) самоидентификацията си според ситуацията. Така например някои жени слагат фередже, когато се движат в определени места, и ходят без фередже, когато се намират на друго място.[15] От казаното дотук става ясно, че помаците като обособена група съществуват само за външния наблюдател, и точно такава една външна перспектива определя и политиката на БКП спрямо тази част от населението. Същевременно определени тенденции на асимилация и съотв. на дисимилация сред помашкото население биват възприемани и отчасти подсилвани и съответно инструментализирани от властите, например когато става дума да се попречи на сближаването на помаците към турското малцинство, или пък да се подпомогне приближаването им към българското мнозинство. В тези случаи обаче невинаги може ясно да се разграничи причината от следствието.
[1] Kalionski, A.: The Pomak Dilemma, in: La transmission du savoir dans le monde musulman périphérique. Lettre d'information 13 (mars 1993), стр.123. Струва ми се обаче доста проблематично, да се поставя знак за равенство между торбеши и аповци в Македония и живеещите в Гърция помаци. Този въпрос се нуждае от допълнителни изследвания.
[2] Vakarelski, Ch.: Altertümliche Elemente in Kultur und Lebensweise der bulgarischen Mohammedaner, in: Zeitschrift für Balkanologie 5 (1966) 4, S.152.
[3] Ménage, V.L.: On the Ottoman Word ”Ahriyan / Ahiryan”, in: Archivum Ottomanicum 1 (1969), p.197-212. Сравни също значението на ахрянин в: Речник на българския език. Том 1, А-Б, София 1977 г., стр.354.
[4] Ménage: Ottoman Word, p.207 f.
[5] Панайотова, Б.: Българи - мохамедани и християни - в Централните Родопи - поглед върху техните взаимоотношения, в: Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите, София 1992 г., стр.33-46, тук стр.35.
[6] Kalionski: Pomak Dilemma, S.122 f.
[7] Tака например смята гръцкият антрополог Ксиротирис, който се опитва да докаже произхода на помаците от автохтонното население на Западна Тракия. Сравни за гръцките теории Seyppel, Tatjana: Das Interesse an der muslimischen Minderheit in Westthrakien (Griechenland) 1945-1990, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheitenfragen in Südosteuropa, München 1992, стр.377-392. Турската наука от своя страна фаворизира версията, че помаците произхождат или от старотурски племена като печенеги, кумани или юрюци, или пък са потомци на турски колонисти. Сравни Sarides, E.: Ethnische Minderheit und zwischenstaatliches Streitobjekt. Die Pomaken Nordgriechenlands, Berlin 1987, стр. 31 f.
[8] Тезата усилено се разпространява особено в навечерието на промени в политиката на БКП спрямо помаците в края на 50-те и началото на 60-те години от Василев, К.: Родопските българи мохамедани, София 1961 г., и в издадения от Българската академия на науките сборник “Из миналото на българите мохамедани в Родопите, София 1958 г.
[9] Михайлов, С.: Възрожденският процес в България, София 1992, стр.37. (Зная, че тази книга строго погледнато е пропаганден материал. Все пак тя съдържа някои сведения за политиката на БКП спрямо помаците, които аз съм използвал в моето изследване, освобождавайки ги, доколкото е възможно, от идеологическия баласт.)
[10] Zeljazkova, A.: Social Aspects of the Process of Islamization in the Balkan Possessions of the Ottoman Empire, in: Etudes Balkaniques 21 (1985) 3, p.107-122.
[11] Zeljazkova, A.: The Problem of the Authenticity of some domestic sources on the Islamization of the Rhodopes, deeply rooted in Bulgarian History, in: Etudes Balkaniques 26 (1990) 4, p.105-111.
[12] Konstantinov, Yu. / Alhaug, G. / Igla, B.: Names of the Bulgarian Pomaks, in: Nordlyd 17 (1991), p. 26. Подчертано в оригинала.
[13] Konstantinov / Alhaug / Igla: Bulgarian Pomaks, p. 27.
[14] Karagiannis, Evangelos: Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens. Münster 1997. Книгата на Караянис предлага също многобройни сведения за историята на помаците.
[15] Пак там, стр.105 ff.