На края на пътя - село Рибново

Автор : Емил Данаилов, сп. Intelligent life

Бай Георги е циганин от Великотърновския край. Изкарва си хляба като гастролиращ ковач - обикаля селата и прави брадви, лопати, мотики. Това лято работилницата му, която не е нищо повече от едно огнище, едно ниско столче и една наковалня, както и прилежащата към нея спалня за него и жена му - един дюшек, скрит под навес зад огнището, се нами­рат в двора на Галерията за съвременно и сюрреалистично изкуство. Всъщност дворът не е много арт - огромни камиони оставят тежки кални коловози в него. Защото самата галерия пък се намира в сградата на цех за преработка на дървен материал. А цехът се намира в едно помашко село в най-югозападните Родопи. Всичко дотук изглежда като матрьошка, съставена от произволни и несъвместими части. Така е. Но и не е така.

Рибново е село на края на пътя. И макар да е на високото и пътят към него да е стръмен, като че ли нищо не изтича от селото обратно по пътя. Тук гравитацията е различна. Никой не се преселва да живее друга­де. Миграция няма. Демографският срив е неясно понятие. По улиците на селото гъмжи от деца, сякаш няколко детски градини са изтървали тук питомците си. Жилищен проблем също няма. Недомислена строителна
треска катери къщите една връз друга в центъра на селото, задушавайки го почти без дворове. Неприветливи тухлено-бетонни импровизации изникват за по-малко време, отколкото е необходимо да се извади само разрешителното за строеж. В покрайнините място има. Там е по-прос­торно и новите къщи са с претенции за хубост. Архитектурната есте­тика и планиране не могат да догонят жизнеността на това село. То се
развива от само себе си, като че ли без волята на своите жители. Расте като гъба на дърво.

Рибненци са мюсюлмани. Правоверни поне колко­то Мохамед. Това обаче се отнася само за политическата страна на въпроса и шалварите на жените. Нравите в действителност са пожелателно консервативни. Любовта в грях е изразът на местната сексуална рево­люция. Но за нея не е прилично да се говори. Скандалните прелюбодейства са обществена тайна, обсъждана скри­шом. Условностите обаче се спазват. Жените все още крият лицата си от очите на пришелеца. Но само ако предразсъдъкът надвие любопитството. А то винаги е силно, защото в това село на края на патя непознатите са рядкост.

Иван Петков е един от двамата християни в се­лото. Заселил се е в него преди десетина години. Изборът му бил предопределен от хубавата гледка към отсрещ­ния Пирин. Другите обстоятелства не са от такова значение, защото така или иначе далеч от София, в планината, среда за изкуството му няма. Той е художник сюрреалист. Единственото, което може да се опита да направи, е да ашладиса себе си към това място. Другият християнин е приятелката му Боряна, с която живее.

Природата около селото не е ласкава към оби­тателите му. Борови гори напомнят за Родопите, но толкова на юг и нависоко земята е песъчлива и каме­ниста, сухи ерозирали ровини са се сурнали надолу към Места. Битът на рибненци е прост, както и поминъкът им - тютюн за жените, гурбет за мъжете. И сеч - къде законна, къде не.

„Ще го направя за двайсет минути" - казва ми Джемал. Има предвид, че за толкова време ще направи от седем-осемметров дебел ствол на дърво греда с квадрат­но сечение. С една секира в ръце. Пазарът за подобен труд е в близкото село Ковачевица, където новите къщи трябва да изглеждат автентично стари. Машинната обработка на гредите е табу. На улицата пред Джемал вече лежат няколко готови. Съвършената им форма ме кара да се усъмня в думите му. Двадесет минути е нереално малко време. И гатер не би се справил толкова бързо.

Сядам отстрани и гледам. Ударите на секирата са отмерени и прецизни, съобразяващи в движение променя­щата се дебелина на ствола. Джемал не е едър мъж, но от дървото отхвърчат огромни трески. След пет минути една от четирите страни на бъдещата греда е готова. След още петнайсет всичко приключва. Оказва се тол­кова реално, колкото и нереалните превозни средства, които като механични франкенщайновци кръстосват селото. Преди десетилетия излезли от конвейера на някой съветски автомобилен завод, сега живеят поред­ния си живот благодарение на упоритото нежелание на собствениците им да признаят, че физическият им край отдавна е настъпил. Тези превозни средства са странни съоръжения. Заприличали на бъгита от безкрай­ните функционални преустройства, рязани, заварявани, намачкани от работа, товар и невнимателно шофиране, превърнати в гротескни карикатури на самите себе си. Но най-отличителната им черта са извадените на показ вътрешности. Всички необходими течности - бензин, масло, вода - са в туби, прикрепени отвън по каросери­ята, а от тях тънки маркучета, поклащайки се, водят към оголения двигател. Наличието на термин за подобно превозно средство изключва неговата необичайност. Терминът е „на системи". От тези ламаринени магарета може да се изцеди още полезност. Евтаназията е немис­лима. Но това не е агония. Това всъщност е тържество на живота.

Иван Петков прави същото - той обича и умее да съживява уморени неща. Своя живот с нов родопски квас, един изоставен цех - с изкуство. Когато купува цеха, той е празен и негостоприемен. И Иван се зае­ма да превърне хаоса в космос, да направи от нищото нещо. Първо облагородява няколко помещения в единия ъгъл и ги превръща в жилище. Със собствените си ръце изработва всичко необходимо - сачак за облицовката, дюшеметата, мебелите, камините. Непривична, неу­местна работа за един художник? Иван Петков обаче не е сноб. Той е практичен и рационален в земните си дела, философ и естет в духовните си занимания. Същинска ренесансова личност. За да изгради камините, изучава специализирана литература. Междувременно пише сти­хове и трактат за смисъла на живота. Слага и огромен панорамен прозорец с любимата гледка към Пирин. През цялото това време не спира да рисува. За живота на селото той е твърде екзотична подправка. Особено след като в други помещения на цеха прави Галерия за съвре­менно и сюрреалистично изкуство. Така и пише с големи букви на огромната метална порта на двора, през която влизат камионите с дървени трупи. Защото покрай дру­гото и цехът започва да работи. Галерията не само е за сюрреалистично изкуство, тя самата е сюрреалистична. В нея може да се преспи. Сънят ще бъде най-новата, ненарисуваната картина.

Зимата е времето на сватбите в селото. Но това не са сватби, това е филм, режисиран едновремен­но от Фелини и Кустурица. С масови сцени, в които участват всички селяни. Из стръмните кални улици газят шарени шалвари, устремени към първото зрелище - чеиза. Изваден на показ на огромни дървени конструк­ции, изправени вертикално до оградата на къщата на булката. Младоженците са осигурени за дълъг хилядо­летен съвместен живот - толкова одеяла, покривки, чаршафи, килими, забрадки, престилки, чорапи и гащи са подготвили родителите. Виолетово, червено, жълто, зелено. Встрани направо на улицата импровизирано са подредени гостната, спалнята и кухнята с чисто нови пералня, печка, телевизор, диван, фотьойли, легло, стереоуредба и всичко останало, което трябва да при­съства в един дом. Изобилието е задължително. Една неизбежна церемония за честта на името. Най-важно­то качество на чеиза е да може да бъде видян и обсъден. Обществото свири триумфален марш над индивида. След това задоволеното любопитство се оттича към площада. Там сетивата са претоварени до краен предел. Пищно многопластово хоро пулсира под неистовия натиск на три зурни и три тъпана. Хипнотичният ри­тъм на безкрайно повтарящите се ориенталски моти­ви върти телата в отмаляващ транс. Докато се появи булката. Белосано лице, налепено с пайети, затворени очи. Маска, зад която трябва да стои човек. Не поглеж­да, за да не я урочасат. Стоят с младоженеца, хванати за ръка, и не мърдат. Пред тях стои селото и ги гледа. Камерата е засякла.

Битийният сюрреализъм на селото е незаконният брат на метафизичния сюрреализъм на Иван Петков. Картините му имат фин, детайлен рисунък. Гротескни, уродливи фигури взаимодействат с онагледените чисти идеи. Архетипи се съвкупяват и раждат чудовища. Еротичното е болезнено, възвишеното е непостижи­мо. Йеронимус Бош, Питер Брьогел Адския, Пол Делво и Салвадор Дали са припознатите предтечи. Фройд е в за­лата на първия ред. Виолетово, червено, жълто и зелено. „Опитвам се да изобразя по поетичен начин екзистенци­алната драма на човека в стремежа му към богатство и безсмъртие, борбата между доброто и злото, между бо­жественото и дяволското начало" - казва Иван Петков. И за себе си: „Аз съм убеден индивидуалист и анархист. Напълно асоциален съм, защото смятам обществения договор за манипулиран, а властта за престъпна." Поч­ти непосилна кауза в затвореното и нормативно селско общество. Казва още, че обича да се разхожда гол под дъжда в гората и да се ръкува с първобитни хора.