Последен шанс за държавата да издържи мюсюлманския изпит

http://evropa.dnevnik.bg/show/print.php?storyid=282040

Автор: Деница КАМЕНОВА

13 септември 2006, 17:16

Процесите на реислямизация, маргинализиране и отчуждаване сред мюсюлманската общност в България създават все по-често опасения, че българският модел на толерантност и мирно съжителство между религиите е поставен в опасност. Първата искра припламна с казуса за носенето на забрадки в училищата. Държавата не успя да издържи успешно този изпит. Остава да се види дали, когато се яви на поправителния, ще е научила урока си, или обратното - ще даде зелена светлина на все по-притеснителните процеси, които се наблюдават сред тази общност в България.

Човек, както и обществото като цяло, има навика да забелязва нещо, когато то придобие някаква крайна проява, която се отличава ярко от общоприетото. Много често обаче се оказва, че вече е станало твърде късно. Оказва се, че ако това "забелязване" се е случило навреме, то е могло да предотврати твърде неприятни последици и събития.

В конкретния случай с развитието на различните процеси сред мюсюлманската общност в България все още има време нещата да бъдат "забелязани" и анализирани навреме. Има възможност да бъдат взети адекватни мерки, които да предотвратят събития, които може да се окажат най-малкото твърде негативни за цялото общество.

Такъв сигнал-предупреждение беше случаят със забраната на носенето на мюсюлманските забрадки хиджаб в смолянско училище. Комисията за защита от дискриминацията постанови в началото на август, че жалбата не трябва да бъде уважена, тъй като е неоснователна. Мотивът - забрадката не е част от униформата, приета в конкретното училище. Комисията в желанието да си измие съвсем категорично ръцете стигна дори по-далеч.

За да няма "обидени", реши да санкционира всички

- Обединението за ислямско развитие и култура (ОИРК) затова, че подавайки жалбата, е извършило "действия, подбуждащи към дискриминация"; ръководството на гимназията, защото, допускайки двете ученички да ходят със забрадки, е дискриминирало другите ученици; Министерството на образованието науката и Регионалния инспекторат, защото не са предприели необходимите действия, за да се реши проблемът.

На практика обаче се оказва, че невинаги, когато агнето остава цяло, вълкът е сит. От една страна, крайно настроените членове на обществото, които не проявяват достатъчна толерантност и не осъзнават, че в началото на XXI век вече е невъзможно да живеят в напълно хомогенна страна и самият живот им налага приемането на различието, останаха крайно недоволни. Те очакваха далеч по-крайно и категорично решение. Тяхната позиция ще бъде задоволена единствено с приемането на закон за забрана на религиозните символи в училищата по примера на Франция. От другата страна са поставени всички мюсюлмани - онези 12% от българското население, които очакват с право справедливо и равноправно отношение на държавата към тях, както и зачитане на тяхната култура, традиции и религия.

Въпросът изниква с особена острота, особено в този момент - точно в навечерието на 15 септември и новата учебна година. Защото, дори и да е невъзможно да бъде доказана тезата на кмета на Смолян Дора Янкова, която заяви, че спорът за забрадките е социален експеримент, за да се види за какво е подготвено обществото ни и как в такава ситуация ще се държат институциите, ясно е едно -

духът от бутилката беше пуснат

Дали неговото порастване ще бъде интелигентно контролирано, или той ще бъде оставен да вилнее зависи само и единствено от държавата. Тази държава, която е доказала умението си да допуска огромната част от мюсюлманите от Родопите да остават с изключително ниско образование, да не обръща внимание на необходимостта от намирането на адекватен, но прозрачен източник на финансиране на тази общност, на религиозното образование на тези хора, на нуждата им да получат адекватна роля в обществото. Въпросът, който стои сега на дневен ред, е ще съумее ли същата тази държава да осъзнае грешката, която допуска от години насам, и да промени своята политика.

Защото процесите, които текат все по-усилено в мюсюлманската общност, няма да чакат никого да вдигне погледа си над бюрото в уютния кабинет в столицата. Дълги години

бяхме свикнали с кроткия, битов, "турски" вариант на исляма

който беше масово изповядван в България. След 1989 г. обаче нещата започнаха видимо да се променят. Тези процеси са най-осезателни в Централните и Източните Родопи, сред помаците, или българите-мюсюлмани (все още не е наложен единен термин за обозначаването на тази компактна група). Става дума за 200 - 250 хиляди души, голямата част от които определят себе си като етнически българи, но изповядват исляма. За тях религията има изключително важно значение за определянето на идентичността им, за тяхното чувство за общност. Като цяло те са и най-онеправданите от мюсюлманите като цяло, тъй като от промените насам държавата отстъпи огромната част от грижата за мюсюлманската общност на Турция.

Повечето от средните религиозни училища, които могат да бъдат посещавани в България, са финансирани от турски фондации, налагат турската гледна точка при тълкуването на исляма и често обучението се провежда на турски език. Парадоксът обаче е, че голямата част от техните ученици са помаци. Деца и младежи, за които българският е техният роден, майчин език. Не буди учудване тогава фактът, че все по-често се заражда чувство на изоставеност от държавата, на липса на удовлетворение.

Така много отправят поглед извън България и търсят други начини да удовлетворят своето желание да получат религиозно образование. Те се ориентират най-вече към арабските образователни центрове, като най-посещавани са училищата и университетите в Йордания, Саудитска Арабия и други арабски страни от Близкия изток. Този процес, който набира сила, води обаче до

внасянето на чужди религиозни и културни традиции

"С оглед на това въпросът за ислямското религиозно обучение в България се очертава като един от най-важните не само в сферата на образованието и науката, но и в областта на сигурността", коментира ислямологът д-р Симеон Евстатиев, който от години изследва мюсюлманската общност в България и е ръководител на проекта "Ислямът в България в контекста на широка Европа", който има за цел да очертае основните проблеми и възможните техни решения, пред които е поставена общността в наши дни и който е финансиран от "Отворено общество" и Центъра за изследвания на политиката при Централноевропейския университет в Будапеща.

Въпросът за реислямизацията, за връщането към корените на част от мюсюлманите в България, буди все повече тревога в обществото. Донякъде с основание се задава въпросът как един човек, който заминава твърде млад в чужда страна и години наред се обучава в чужда на него среда, който тълкува исляма в съвсем различен от българския дух, ще се впише, когато се завърне. Някои от тях успяват, като донасят дълбоките морални предписания, които трябва да бъдат зачитани в ежедневието. Други обаче изповядват крайни убеждения, които влизат в разрез с вярванията на местното население - както мюсюлмани, така и християни. Те

посяват зрънцето на съмнението

внушават чувството на отхвърленост сред мюсюлманското население и подклаждат неразбирателство и дори враждебни настроения сред мюсюлманите. Подобни нови духовни лидери всяват раздор както сред представителите на различните поколения, така и сред самата общност като цяло. Те допринасят за фрагментирането на лидерството в очите на мюсюлманите, което е един от основните проблеми, които могат да доведат до сериозни последици. Примерът, който най-често се дава при цитирането на подобни данни, е въпросното Обединение за ислямско развитие и култура, което беше инициаторът на подаването на жалбата от двете момичета, на които беше забранено да носят забрадки в училище.

Достатъчно е само човек да види биографията на членовете на дружеството, за да започне да си задава въпроси за неговите действителни намерения. Всички те са завършили своето образование в Йордания. Макар и явно да проповядват изключително умерени и трезви послания за разбирателство и мирно съжителство между културите, участници в семинара в Смолян, който беше организиран в рамките на проекта "Ислямът в България в контекста на широка Европа", разкриха, че истинските им намерения са съвсем други и че те проповядват в джамиите нетърпимост и омраза.

Именно тук идва ролята на държавата. Защото тя все още има възможността да ограничи подобни явления и да даде път на свободното развитие на стотиците помаци, които желаят единствено да могат

свободно да изразяват своята културна и религиозна принадлежност

в една мирна, спокойна и толерантна среда. Ако това не се случи, тогава нищо не гарантира, че тези хора няма да станат жертва на проповядванията, целящи всичко друго, но не и мира и спокойното съжителство на различните религиозни групи в България. "Защо трябва да бъда интегриран в България", попита един от участниците в семинара в Смолян. И допълни: "Аз съм българин, за какво ми е нужно. Дал съм своя дан към държавата, служил съм в нейната войска." И с какво му се е отплатила тя - сервирала е за ядене всекидневно хляб и "Русенско варено", без дори и за секунда да помисли, че цели 12% от населението на страната не могат да ядат свинско и така обрича стотици младежи да доказват своята лоялност към държавните структури, като издържат месеци наред на сух хляб в казармата. Примерът може на пръв поглед да е много битов и елементарен, но той е същевременно много показателен за отношението към тези хора и тяхното различие.

Въпросът сега е какво трябва да се направи, за да бъде променена ситуацията. Защото е все по-ясно, че е "необходима актуална и отговаряща на съвременните проблеми национална стратегия по отношение на мюсюлманската религиозна общност и исляма, която да даде на изповядващите го възможност пълноценно да водят своя духовен живот, без да се маргинализират и откъсват от българската култура и общество", отбелязва Симеон Евстатиев. Другата възможност е може би по-лесна, но далеч по-опасна. Нея вече сме я виждали - в САЩ, Европа и съвсем близо до нас - тук, на Балканите.