ЗА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ „ПОМАШКИ ЕЗИК” В ГЪРЦИЯ
Проф. Ив. Кочев
Проф. Ив. Кочев
Македонски Преглед
година XIX, 1996, книга 4
http://knigite.abv.bg/statii/mp_1996_4_kochev.html
Публикуването на „Граматика на помашкия език” () и на „Помашко-гръцки речник” () и „Гръцко-помашки речник” () през 1995-1996 г. в съседна Гърция (Солун) е израз на политическа поръчка и няма нищо общо с науката езикознание, независимо от лингвистичната форма, в която са облечени тези издания.
Обявяването на онази част от българите мохамедани, останали след войните от 1913, 1919 и 1944 г. в Гърция за самостоятелен „етнос” и съчиняването на нов „книжовен език”, различен от българския литературен език, има за цел да откъсне това етническо българско население от родственото му в Р България, а след това и да го асимилира. Ако южната ни съседка действително желаеше да спазва международните конвенции за въвеждане на майчиния език в училищата, то след изхвърлянето на наистина чуждия турски език в тях (изучаван единствено по религиозни съображения до този момент), то тя трябваше да възстанови литературния български език и автентичната славянобългарска азбука. Пренебрегването на традиционните славянобългарски букви и употребата на гръцки или латински са особено показателни за замисленото дело. Подмяната на името на езика - „помашки” вместо български също хвърля светлина върху замисъла на неговите автори.
Обидно е за българските учени тепърва да доказват очевидни истини, които много добре се знаят както в Гърция и Турция, така и по целия свят
44
Българите мохамедани, останали в пределите на Гърция, наброяват - според различни и противоречащи една на друга статистики - от 40 000 до 100 000 души. Те се откриват най-вече в областта между Солун - Цариград - Смолян - Бяло море. Както пише големият виенски учен от хърватски произход Ватрослав Ягич, диалектът на всички българи от тази област стои най-близо до старобългарски език, писмената форма на който създадоха солунските братя Кирил и Методий през IX век.
Що се отнася до българите мохамедани по нашите земи, всеизвестни са думите на Митхад паша, управител на Дунавския вилает през 60-те години на XIX в., по-късно велик везир на Османската империя, че това милионно население е от потомци на българи, преобърнати в исляма.
Преди Балканската война гръцките консули в Сяр и в Солун в рапортите си до Министерството на външните работи в Атина непрекъснато сигнализират за „компактна българска маса”, която като колос се носи към морето, като с това гръцките малцинства изчезват съвършено, пък и турското население се обръща в незначителни малцинства. [1] Успоредно с етническото название българи в някои рапорти откриваме и синонима българогласни [2]. След Балканските войни българите (или българогласните) в гръцките документи се превръщат в “славяни” или “славяногласни”, за да бъде напълно замъглено етническото им назоваване.
За българите мохамедани гръцките общественици са избрали прозвищния термин „помаци”, а за новосъчинения език съответно се използва прилагателното „помашки”.
Девет десети от т. нар. помаци всъщност живеят в България и са потомци на българи християни, насилствено превърнати през турското владичество в мохамедани.
Термините помак и помашки се смятат за обидни от това население, защото напомнят - според неизяснени докрай етимологии - за неговата злощастна съдба. Някои свързват името помак с глагола 'помагам (на турската власт)', други - с 'помамям се (от нея)', 'помъквам се (от нея)', трети с 'пом(охамеданчвам се)' и т. н. [3]
1. Вж. Македония. Сборник от документи и материали. С., БАН, 1978, с. 552.
2. Пак там, с. 555.
3. Срв. проф. д-р Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. С., 1941, с. 469.
45
Съвременните гръцки автори на помашка граматика и речници не са догледали, че произходът на думите помак, помашки е български, с което косвено признават българския етнически характер на това население.
Опитите на някои „етимолози” в Гърция да свържат помак със старогръцкия предлог поти (проти, прос) със значение 'до', 'от' в съчетание Макетиа, 'Македония, т.е. 'тези, които живеят до (близо до) Македония, до македонците' е наивен. [4]
Подмяната на името на езика - български с помашки - изобщо не променя същността на явлението. Валонският език в Белгия не престава да бъде френски, фламандският в същата страна - нидерландски. Карелският език в Русия продължава да бъде фински, а т. нар. молдавски (молдовски), както правилно отбелязва президентът на Молдова Мирча Снегур, не е нищо друго, освен румънски.
Никой не се съмнява в това, че т. нар. американски е вариант на английския език (или по-точно английски език), а „австрийският” - единствено немски, макар че съществуват и някои регионални отлики.
В гръцката преса създаването на помашкия „език” се представя като ч а с т н а инициатива на един грък, трима помаци учители и един патриот бизнесмен, спонсорирал изданията. Промоцията на граматиката и на речниците е станала на 10.V.1996 г. в тържествената зала на най-стария и най-величествения хотел на Атина „Великобритания” в присъствието на тогавашни видни общественици (държавници и политици). Това опровергава тезата за „частния” характер на начинанието. Повече от ясно е, че поръчката за написването е направена от официални държавни органи, и по-специално от армията. Ще приведа някои откъси от публикация [5], визираща изказвания на присъстващи на тържеството, откъдето проличава съпричастността на властите в организирането на това „научно” дело:
“ З а м е с т н и к - п р е д с е д а т е л я т н а п а р л а м е н т а [6] и депутат от Ксанти г-н Панайотис Сгуридис отбеляза
4. Срв. К а р г а к о с., С а р а н д о с. Удобен случай на помаците да отхвърлят турското потисничество. Икономикос Тахидромос, бр. 23 (2196) от 6.VI.1996 (в превод).
5. С и р и г о с, А н г е л о с и С а р а н д о с К а р г а к о с. Помаците имат вече писмен език. Икономикос Тахидромос, бр. 23 (2196) от 6.VI.1996 (в превод).
6. Разредките тук и след това — мои (И. К.).
46
епохата, когато гръцката държава след края на гражданската война, считайки, че помаците (поради славянския произход на езика им) е възможно да се обърнат към България, предпочете безразсъдно и самокатастрофално да ги упъти към „съюзника” си Турция. Това беше причината да бъде определено делото на Теохаридис като „исторически дълг”
към помаците.
Г-жа Виргиния Цудеру - б и в ш а д е п у т а т к а спомена същия период. По време на мандата си като з а м е с т н и к - м и н и с т ъ р в М и н и с т е р с т в о т о н а в ъ н ш н и т е р а б о т и тя се постара да промени отношението на държавата към малцинството...
М и н и с т ъ р ъ т н а п р а в о с ъ д и е т о г-н Венизелос използва примера на строителната фирма „Миханики” на г-н Емфиетзоглу, считайки за разбираема инициативата ѝ за подкрепа на делото на г-н Теохаридис, построил основите на помашкия език...
На тържеството присъстваха много министри, депутати, митрополити, председателят на Атинската академия и много висши академични съдии, дипломати от Министерството на външните работи, представителят на к о м а н д в а щ и я Г л а в е н щ а б н а с у х о п ъ т н и т е в о й с к и г е н е р а л П а р а й о р д а к и с (който има особен интерес към цялото дело, тъй като п о н е г о в а и н и ц и а т и в а п р е д и м е с е ц и е и з д а д е н п ъ р в и я т м а л ъ к, н о з н а ч и м п о м а ш к о - г р ъ ц к и р е ч н и к) и много други.
Преди няколко месеца беше издаден п о м а ш к о - г р ъ ц к и я т р е ч н и к н а Ч е т в ъ р т и а р м е й с к и к о р п у с о т Р и т в а н К а р а х о д ж а. Сега е цялостното дело на г-н Теохаридис... Да се надяваме, че следващата крачка ще бъде направена най-после от Министерството на образованието. Тази крачка трябва да бъде въвеждането на изучаването и преподаването на помашкия език в Специална педагогическа академия в Солун, откъдето да излизат учителите на малцинството, за да може помашкият език да се преподава в училищата на помаците.”
Любопитство буди дезинформацията у Сарандос Каргакос [7], че гръцките думи са в корена, в основите на помаците. Това са остатъци от старогръцки и средногръцки език, който са говорели някога помаците (арнисвам = арнуме -
7. Посочената статия.
47
отричам, харисвам = харизо - дарявам, телем = основа и т.н.). Думите, които е събирал Теохаридис, са 26 000, невиждано число за земеделски език.
По отношение на метода на събиране той е взел предвид главно „Упътване за събиране на народния езиков материал” на „Глосики етериа” (1961). За азбука е използвал гръцката и латинската - 28 букви и два езикови знака. Не се използват 'делта' и 'тита' от гръцкия език, тъй като не съществуват в помашкия. В гръцко-помашкия речник първо е записана думата с гръцки данни, а след това с латинските. Следва преводът и за по-добро затвърдяване - една характерна фраза. Например яхам = епивено (качвам се). Яхам сас пулмоно = епивено ме то леофорио - качвам се на автобуса (забележка: в следващото издание да се поправят синтаксисът и правописът). По същия начин е направен и помашко-гръцкият речник. Граматиката е създадена от две части: първата е чисто граматична (фонетика, спрежения, етимология и т.н.), а втората предлага думи и фрази по системата на наръчниците за изучаване на чужд език - „без учител”. Книгата трябва да стане необходимо помагало - освен за помаците - за всички държавни или военни служители в Тракия. Не е достатъчно помаците да знаят гръцки. За да се доближим до тях, компетентните държавни органи трябва да знаят помашки и да го използват с уважение... Забавихме се много, макар че по-рано бяхме започнали изследването на езика на помаците. Имам предвид работата на Вл. Г. Скорделис със заглавие „Гръцки речник (от Родопите)”, която бе издадена в брой 12 (стр. 884-887) на списание „Вирон” през януари 1875 (по невнимание на списанието пише 1874). С тази своя работа Вл. Г. Скорделис е искал да опровергае написаното за помаците в Родопите от българския колекционер на помашки песни Веркович в „Revue des deux mondes” (том 95, октомври 1871)”.
От нарочно приведените по-пространни цитати става ясно как съзнателно се заблуждава гръцката общественост че „гръцките думи са в корена, в основите на помаците”, че са „остатъци от старогръцки и средногръцки език, който са говорели някога помаците”, че трябвало да се опровергае написаното от българския (?!?) колекционер на помашки песни Веркович и т.н. Коментарът е излишен. Целта на замисленото дело, подкрепяно от част от гръцката интелигенция и най-вече от армията, е ясна: след отхвърлянето на турския език да бъдат погърчени българите-мохамедани с помощта на
48
граматика, ориентирана към правилата на гръцкия език; чрез речници, изписани с гръцка азбука и обяснения, дадени също на гръцки и пр.
Какво всъщност представлява т.нар. „Граматика на помашкия език”?
Както вече стана дума, първата част е бегло изложение на редица особености на българския родопски диалект, който продължава да се говори и на територията на днешна Гърция, съпоставени с черти на гръцката граматика за практически нужди на армията.
Авторът - г-н Теохаридис - очевидно не познава добре българския език, нито славянските му особености, поради което прави най-елементарни граматични грешки. Наръчниците за изучаване на чужд език „без учител” са се оказали недостатъчни, за да се получи някаква стройност и последователност в изложението.
Генерално е объркан дателният падеж с родителния. Формите за датив са приписани на родителните облици: zajkune [8], kopelune, majtšinu, kravunehi, kasabunehi, došterunehi, magaretune и т.н. Прехвърлянето на отношенията между падежите от гръцки върху български принуждава славянската граматика да придобие неславянски вид.
Липсата на тройна членна постпозитивна форма в гръцки и наличието ѝ в българските родопски говори кара авторът на граматиката да прави терминологични безсмислици и да сочи дублети в различни падежи: И. detenu: P. (?) - deteštu и detenomu; В. - detenu и deteto, Зв. - dete. Повече от ясно е, че формите detenu (с редукция на крайното о в г) и deteto (без редукция) не са дублетни във винителен падеж, а са облици на две различни членувани форми: -no и -to.
Прави впечатление също така, че в граматичните парадигми третата членна форма с елемент s се пренебрегва редовно. Тя може да се открие само в илюстративния материал - Odajosa je guliama; Teftieres je liok, to je knižen; Hliabas je topal; Tavanas je bial и др. С други думи, тройният постпозитивен член, липсващ в гръцки, понякога е възприеман от автора като специална падежна флексия (разбира се, тук не става дума за случаите, в които и името, и членната форма към него се падежуват двойно). За объркването
8. Тук се привеждат по технически съображения облиците на латиница.
49
на граматичните форми освен отсъстващия усет към славянските (български) отношения навярно известен дял има и фактът, че на г-н Теохаридис му липсва специална лингвистична подготовка - той не е филолог.
„Граматиката” гъмжи от правописни грешки, които едва ли имат само технически характер. По-скоро те са резултат от несхващане на типично българските звукове, които гръцкият език не притежава: s вм. š- nastu вм. naštu; sies вм. šies; istam вм. ištam; šosti вм. snošti; tš. вм. ts — slontšeto вм. slontseto; prikaznitša вм. prikaznitsa: z вм. ž - zelezata вм. železata: fs. вм. tš - fsorna вм. tšorna и още много други.
Въпреки това обаче, Теохаридис неволно е отразил всички най-типични черти на българския език като цяло, които го отделят от другите славянски езици [9]:
1) Загуба на падежната флексия при имената, довела до промяна на езиковия тип, т. е. до превръщането на българския език от синтетичен в аналитичен. В говори като родопските се откриват о с т а т ъ ц и от падежни форми, които обаче не променят аналитичния характер на именната система не само на целокупния български език, но и на диалектите, в които се откриват;
2) Наличие на категория определеност при имената, осъществяваща се с изключително разнообразие - с няколко или с една членни морфеми. В разглеждания диалект са налице облици с тройни членни форми, генетично възхождащи към стари местоимении елементи на -с, -н, и -т hlábas, hlában, hlábat. Подобно е положението и в някои други български говори като пограничните и западномакедонските, където местоименните елементи, оформящи членните морфеми са също три -в, -н и -т.
3) Замяна на инфинитива с да-конструкция (da nabiet);
4) Запазване на минало свършено и минало несвършено време (vórzuvah sa, vórzah sa);
5) Аналитично образуване на степените за сравнение (ро visok, naj kropiet);
6) Аналитични форми за бъдеще време с най-различни частици, в случая še (še pravim);
7) Удвояване на допълнението (kak gó zvot ajsvak haivanin?);
8) Общобългарски речников фонд и в по-голямата си част словен състав (voda, mečka, tele, dǎdo, dien, sin, zelen, nie, vie, borem sa, hubavo, lǎtus и др.
9. Вж. по-подробно К о ч е в, Ив. Основно диалектно деление на българския език. Български диалектен атлас - Обобщаващ том. Встъпителна част. С., 1988, с. 7-8.
50
Като родопски говор, ксантийският диалект споделя всички най-типични особености на централното рупско наречие:
1. Диагностираща черта, която се открива и в него е общият рефлекс о за четирите [10] старобългарски гласни: ъ, ь, ѫ и ѧ (doska, son, liok, tionko, košta, roka, zop, gliodam).
В Смолянско, Маданско, Ардинско, Девинско, Пещерско, Асеновградско и Велинградско този общ застъпник е ô, т. е. с изцяло съхранен широк гласеж (дồска, сôн, т’ồвно, пồт’, рồка, глồдам). В Северен (в Р България) и Южен Чеч (в Гърция) запазването му е частично, и облиците имат вариантен характер (дồска // дòска, т’ồнку // т’òнку, мồску // мóску, гл’ôдам // гл’одам). Изцяло стеснен е в Източните Родопи - Девисилската група села (мóску, кошта).
Широкият гласеж на о ( = ô) е отбелязан от Теохаридис чрез знака в чуждици (най-вече в турцизми), и то в абсолютно краесловие под ударение: gezm, taleb, melejk и др.
Двата начина за изразяване на застъпниците свидетелстват, че те се разграничават от Теохаридис само в строго лексикално-акцентологични позиции (крайна и некрайна), т.е. че е настъпило преразпределение на фонемите в зависимост от произхода на лексемите.
2. Застъпникът на ѣ пред твърда сричка или в затворена сричка под ударение е представен по два начина като ia (bial, liato, miasto) и като ǎ (snǎk, tšulǎk). Според Теохаридис този звук е среден между а и е, т. е. отговаря на родопското ê. Възможно е: а) звукът да не е бил схванат напълно в различните форми (в еднаква позиция), за да бъде отбелязан двояко и б) да са налице дублетни форми, от които е записана само едната.
Широк изговор като ê има рефлексът в Централните и Източните Родопи. В Западните (Чеч) той е с по-широк изговор (б’ал, чил’а’к, сн’ак).
В останалите позиции (пред мека сричка и в края на думите под и вън от ударение авторът отбелязва е с мекост или без мекост на предходната съгласна (vrieme // vreme, dvie // dve, dubre). Тази пъстрота е типична за по-голямата част от Родопския ареал.
10. Във всички родопски говори има отделни отклонения, които тук не се взимат предвид, напр. ден (dien).
51
3. Застъпниците на старобългарските РЪ, РЬ, ЛЪ, ЛЬ като съчетания от гласна и плавна имат общородопски характер: vorh, žolt, dorvo, polni, morkne. В по-голямата част от родопските диалекти гласната има широк характер – вôрх, ж’ôлт, дôрво, пôл’ни, мôркне, с изключение на най-източните (Девисилите) и най-западните (Чеч) райони, където облиците съвпадат с ксантийските – вôрх, ж’олт, дòрво, пòл’ни, мòркне.
4. Акавизмът - изговорът на неударено о като а не е последователно прокаран в учебника, а навярно и в говора. Облици като atide, rabata, at (= от), pamagam не са особено типични за граматиката. Появата на паралелни форми rabata // rabuta, а също така и множество облици с редукция на о в у са свидетелство, че ксантийският родопски говор се свързва по-тясно с родопските диалекти на българите християни и с останалите западнотракийски говори. В подкрепа на тази мисъл сравни примери като tugas, kuga, utvarem, prudumi, prukoptsa, gudina, kolkunu.
Ксантийският говор, отразен в пособието, още веднъж показва, че не може да се прокара никаква езикова граница между диалектите на българите християни и българите мохамедани в Родопите. Посочваната единствена „разлика” - акането, се оказва нерелевантна, тъй като окавизмът (укавизмът), сочен като „християнски” белег, характеризира голяма част от българомохамеданските села. Повече от очевидно е, че българските диалектни черти нямат нищо общо с вероизповеданията в Тракия и Родопите.
Издигането на верския („помашкия”), а не на етническия (българския) принцип при съчиняването на „новия” език в Гърция няма научна основа и е обречен на провал.
5. Съхранението на съгласната х е типологична особеност не само за родопските говори (като придихание), но и за книжовния български език и за повечето славянски езици (като беззвучна съгласна).
Открива се във всяка позиция: hubaf, hliap, beha, behte, beh.
Запазването на х кореспондира на съхранението му в Централните родопски говори, към които най-общо може да бъде причислен и ксантийският диалект.
6. Общобългарски (и родопски) характер имат застъпниците на праславянските tj, dj като шт, жд (двуфонемни съчетания за разлика от всички останали славянски езици): košta, doštere, sažde и др.
52
Освен посочените по-рано морфологични черти (тройна определеност, наличие на падежни остатъци при имената), трябва да бъдат споменати и още някои диагностиращи, специфично родопски белези:
7. Разгърната местоименна система:
а) демонстративна подсистема
ajsos, ajnos // ajnozi, ajnazi, eisazi, einazi, eitazi
ajsvak, ajnvak, ajtvak, ajtvazi, ajsova, ajsva, ajnova, ajtova, ajses, ajsieva, einezi, tojsi, tjasi, tosi, tiesi, tejsi и още много други.
Трудно е да се говори само за тройна показателност (като се отчитат единствено постпозитивните елементи). Вземат ли се предвид и препозитивните елементи, родопската система става много по-комплицирана и многочленна.
В сродния на ксантийския тихомирски говор [11] са налице формации като
За лица и предмети
мъжки род женски род среден род множ. число (ай)сòс(ка)(ай)нòс(ка)
(ай)тòс(ка)
(ай)сази́(к)
(ай)нази́(к)
(ай)тази́(к)
(ай)сòзинêк
(ай)нòзинек
(ай)тòзинек
(ай)совà
(ай)нòйа
(ай)тòйа
тъзи (ай)сáс(ка)(ай)нáс(ка)
(ай)тас(ка)
(ай)сази́
(ай)нази́
(ай)тази́
(ай)сàзинек
(ай)нàзинек
(ай)тàзинек
(ай)сàйа
(ай)нàйа
(ай)тàйа
тъс (ай)свà(ай)нвà
(ай)твà
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
(ай)сес(ай)нêс
(ай)тêс
(ай)сêзи́
(ай)нêзи́
(ай)тêзи́
(ай)сêзинêк
(ай)нêзинêк
(ай)тêзинêк
мъжки и среден род женски род съкр. (ай)сòсъкр. (ай)нò
съкр. (ай)тò (ай)сà(ай)нà
(ай)тà
тъзи тôзи
11. К а б а с а н о в, Ст. Един старинен български говор (Тихомирският говор). С., 1963, с. 61-62.
53
За качество и количество
(ай)сакôф
(ай)нокôф
(ай)такôф
(ай)саквòзен
(ай)наквòзен
(ай)таквòзен (ай)саквá
(ай)наквá
(ай)таквá
(ай)саквáзне
(ай)наквáзне
(ай)таквáзне (ай)саквò
(ай)наквò
(ай)таквò
(ай)саквòзне
(ай)наквòзне
(ай)таквòзне (ай)саквы́
(ай)наквы́
(ай)таквы́
(ай)сакви́зне
(ай)наквизне
(ай)такви́зне
Тук не се изброяват формите във всички косвени падежи.
б) въпросителна архаична подсистема: kutrik, kutra, kutro, kutri.
в) отрицателна архаична подсистема: nikutrik, nikutra, nikutro, nikutri.
г) неопределителна архаична подсистема: pujedin, pujedna, pujedno, pujedni (betin, bonna, bonno, bonni).
д) релативна архаична подсистема: žet, žeta, žeto, žete.
Всички облици са типични за родопските говори в Р България, а някои имат и по широк ареал от родопския (кутри в Мизия, Македония, Тракия).
Етимологично облиците се свързват със старобългарските форми: КЪТОРЪН, ЛЮБО ѤДИНЪ, НЖЄ.
8. Тематична гласна -а- и окончание -м за 1 л. ед.ч. сег.вр. при глаголи от I и II спрежение (metam, peram). След стари меки съгласни тематичната гласна е -е, получена след преглас (pravem, hodem). Ареалът е южнобългарски и обхваща диалекти в Тракия, и Македония.
Списъкът от особености на всички езикови равнища може да бъде многократно увеличен, но и от досега изброените белези става ясно, че диалектът, залегнал в „помашкия” език, е от централнородопски тип с известен преход към западнотракийскитв говори, които генетично са тясно свързани с него.
54
Съставената в Гърция „граматика” плътно се вписва в общородопската граматика, която не може да бъде разделена на мохамеданска и християнска. [12]
„Помашкият” език би кореспондирал на абсурдното съчиняване на католически, протестантски, ортодоксален и т.н. „езици”.
Интересно в случая е, че гръцките политици и лингвисти, които обикновено не са склонни да признават малцинствата, са се самопринудили в този случай да направят това и прикрито макар - под ново име - да посочат българското малцинство и българския език в Северна Гърция.
Впрочем, това не е първият опит да бъде създаден „нов език” в тази страна.
През 1925 г. след като Обществото на нациите се обръща с декларация към Гърция да осигури известни права на малцинствата в нея, там е създаден един „Абецедар” - малко букварче на местен битолско-лерински диалект. Той не изигра предписаната му роля - да обучава местните българчета в училище, но по такъв начин Гърция се опита да се представи като „демократична” страна пред света. И този абецедар също гъмжеше от грешки, които бяха посочени в специална рецензия от акад. Л. Милетич [13]. Абецедарът не създава никаква писмена традиция. След това говоримият български език е забранен и за устна употреба на обществени места, а остава да битува тайно само в тясна домашна
среда.
Вторият опит за съчиняване на писмен „език” е направен през 1953 г. Той е дело на Гръцката комунистическа партия след гражданската война. Съставянето на егейско-македонска граматика („Граматика на македонскиот език”, 1953, издателство „Нова Елада”) е предназначено за българските деца от Беломорска Македония, разпръснати по Източна Европа след изселването им от Северна Гърция. За тях бяха създадени и други учебници на местен леринско-костурски говор. Този „език” е различен от скопския, съчиняван по това време във Вардарска Македония.
Всеизвестно е, че на 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински” с декрет се решава югозападното бъл-
12. За това вж. напр. К е р е м е д ч и е в а, Сл. Говорът на Ропката (Родопска граматика). С., 1993, с. 342.
13. По-подробно вж. Милетич, Л. Нова латинска писменост за македонските българи под Гърция. - Македонски преглед, С., 1925, г. I, кн. 5 и 6, с. 229-233.
55
гарско наречие да се издигне до равнището на писмен език и да носи името „македонски език”.
Така освен книжовнобългарската норма възникват още „егейско-македонска”, „вардарско-македонска”, а в наши дни вече и „помашка” норми. В съседна Сърбия са в ход опитите въз основа на говорите от Западните покрайнини да бъде сътворен още един нов - „шопски” език.
Като прибавим към тези формации и банатската писмена норма в Румъния, доброволно възникнала през 18-19 век от преселническо българско население, става ясно, че български език съществува освен в книжовния си облик и, чрез н я к о л к о п и с м е н о – р е г и о н а л н и ф о р м и.
Географски тези варианти на българския език са разположени около границите на нашата страна - един в Румъния, втори в Сърбия, трети в Македония и два (или вече три) - в Гърция.
Проблемът, разбира се, не е в названията, а в същността. Тези „езици” не престават да бъдат разновидности на целокупния български език, върху снагата на който са сътворени. В областта на граматиката, която е стожер на езика, те не могат да бъдат променени, тъй като тя е уникална и самобитна.
Парадоксален е фактът, че когато преди четиридесетина години гърците обявиха самостоятелността на македоно-егейската „нация”, то жителите на Южен Чеч се оказаха веднага принадлежащи към нея. Сега същите тези жители трябва да бъдат отнесени към помашката „нация”. Така едновременно те стават представители на две „нации” и на два „езика”.
Впрочем, от старата представа за нация единственият белег остава езикът. И неслучайно усилията на нашите съседи са насочени към подмяната на името на езика.
Българите мохамедани у нас прекрасно знаят чии потомци са те. Те не само че говорят български език, но са запазили обичаите си, познават роднините си християни, носят понякога общи фамилни имена с тях, а сега при връщането на земята делят общи имоти.
Европа има свой път на развитие, който е различен от азиатския, африканския и американския. Тук е налице компактно еднотипно население. В Америка понятието единна нация се базира преди всичко на икономическия просперитет. Този американски модел не може да бъде пренесен в
56
Европа, където доста отчетливо са прокарани етнокултурните граници между народите.
Не може да бъде сочен и африканският път, по който възникват народи от племенни обединения.
Със своята многовековна писменост и държавност българският народ е един от най-културните народи на континента. България е държава, която непрекъснато е противостояла на две големи империи - Византия и Рим, като е успяла да съхрани името си.
Големият руски медиевист акад. Дмитрий Лихачов с основание отбелязва, че България, макар и да е била под политическо и икономическо иго, никога не е попадала под духовно и културно робство, затова той я определя като „държава на духа”.
Столетия наред българският език е бил третият книжовен език на Европа, и по-специално на нейната източна част. За този огромен регион българският език е играл същата роля, каквато е имал латинският за Западна Европа.
Да се създават още пет-шест нови „езика” върху българската езикова снага в най-ново време вече е невъзможно. Всички задгранични опити имат единствено политически смисъл и не представляват обект за изследване от страна на обективната лингвистика.
година XIX, 1996, книга 4
http://knigite.abv.bg/statii/mp_1996_4_kochev.html
Публикуването на „Граматика на помашкия език” () и на „Помашко-гръцки речник” () и „Гръцко-помашки речник” () през 1995-1996 г. в съседна Гърция (Солун) е израз на политическа поръчка и няма нищо общо с науката езикознание, независимо от лингвистичната форма, в която са облечени тези издания.
Обявяването на онази част от българите мохамедани, останали след войните от 1913, 1919 и 1944 г. в Гърция за самостоятелен „етнос” и съчиняването на нов „книжовен език”, различен от българския литературен език, има за цел да откъсне това етническо българско население от родственото му в Р България, а след това и да го асимилира. Ако южната ни съседка действително желаеше да спазва международните конвенции за въвеждане на майчиния език в училищата, то след изхвърлянето на наистина чуждия турски език в тях (изучаван единствено по религиозни съображения до този момент), то тя трябваше да възстанови литературния български език и автентичната славянобългарска азбука. Пренебрегването на традиционните славянобългарски букви и употребата на гръцки или латински са особено показателни за замисленото дело. Подмяната на името на езика - „помашки” вместо български също хвърля светлина върху замисъла на неговите автори.
Обидно е за българските учени тепърва да доказват очевидни истини, които много добре се знаят както в Гърция и Турция, така и по целия свят
44
Българите мохамедани, останали в пределите на Гърция, наброяват - според различни и противоречащи една на друга статистики - от 40 000 до 100 000 души. Те се откриват най-вече в областта между Солун - Цариград - Смолян - Бяло море. Както пише големият виенски учен от хърватски произход Ватрослав Ягич, диалектът на всички българи от тази област стои най-близо до старобългарски език, писмената форма на който създадоха солунските братя Кирил и Методий през IX век.
Що се отнася до българите мохамедани по нашите земи, всеизвестни са думите на Митхад паша, управител на Дунавския вилает през 60-те години на XIX в., по-късно велик везир на Османската империя, че това милионно население е от потомци на българи, преобърнати в исляма.
Преди Балканската война гръцките консули в Сяр и в Солун в рапортите си до Министерството на външните работи в Атина непрекъснато сигнализират за „компактна българска маса”, която като колос се носи към морето, като с това гръцките малцинства изчезват съвършено, пък и турското население се обръща в незначителни малцинства. [1] Успоредно с етническото название българи в някои рапорти откриваме и синонима българогласни [2]. След Балканските войни българите (или българогласните) в гръцките документи се превръщат в “славяни” или “славяногласни”, за да бъде напълно замъглено етническото им назоваване.
За българите мохамедани гръцките общественици са избрали прозвищния термин „помаци”, а за новосъчинения език съответно се използва прилагателното „помашки”.
Девет десети от т. нар. помаци всъщност живеят в България и са потомци на българи християни, насилствено превърнати през турското владичество в мохамедани.
Термините помак и помашки се смятат за обидни от това население, защото напомнят - според неизяснени докрай етимологии - за неговата злощастна съдба. Някои свързват името помак с глагола 'помагам (на турската власт)', други - с 'помамям се (от нея)', 'помъквам се (от нея)', трети с 'пом(охамеданчвам се)' и т. н. [3]
1. Вж. Македония. Сборник от документи и материали. С., БАН, 1978, с. 552.
2. Пак там, с. 555.
3. Срв. проф. д-р Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. С., 1941, с. 469.
45
Съвременните гръцки автори на помашка граматика и речници не са догледали, че произходът на думите помак, помашки е български, с което косвено признават българския етнически характер на това население.
Опитите на някои „етимолози” в Гърция да свържат помак със старогръцкия предлог поти (проти, прос) със значение 'до', 'от' в съчетание Макетиа, 'Македония, т.е. 'тези, които живеят до (близо до) Македония, до македонците' е наивен. [4]
Подмяната на името на езика - български с помашки - изобщо не променя същността на явлението. Валонският език в Белгия не престава да бъде френски, фламандският в същата страна - нидерландски. Карелският език в Русия продължава да бъде фински, а т. нар. молдавски (молдовски), както правилно отбелязва президентът на Молдова Мирча Снегур, не е нищо друго, освен румънски.
Никой не се съмнява в това, че т. нар. американски е вариант на английския език (или по-точно английски език), а „австрийският” - единствено немски, макар че съществуват и някои регионални отлики.
В гръцката преса създаването на помашкия „език” се представя като ч а с т н а инициатива на един грък, трима помаци учители и един патриот бизнесмен, спонсорирал изданията. Промоцията на граматиката и на речниците е станала на 10.V.1996 г. в тържествената зала на най-стария и най-величествения хотел на Атина „Великобритания” в присъствието на тогавашни видни общественици (държавници и политици). Това опровергава тезата за „частния” характер на начинанието. Повече от ясно е, че поръчката за написването е направена от официални държавни органи, и по-специално от армията. Ще приведа някои откъси от публикация [5], визираща изказвания на присъстващи на тържеството, откъдето проличава съпричастността на властите в организирането на това „научно” дело:
“ З а м е с т н и к - п р е д с е д а т е л я т н а п а р л а м е н т а [6] и депутат от Ксанти г-н Панайотис Сгуридис отбеляза
4. Срв. К а р г а к о с., С а р а н д о с. Удобен случай на помаците да отхвърлят турското потисничество. Икономикос Тахидромос, бр. 23 (2196) от 6.VI.1996 (в превод).
5. С и р и г о с, А н г е л о с и С а р а н д о с К а р г а к о с. Помаците имат вече писмен език. Икономикос Тахидромос, бр. 23 (2196) от 6.VI.1996 (в превод).
6. Разредките тук и след това — мои (И. К.).
46
епохата, когато гръцката държава след края на гражданската война, считайки, че помаците (поради славянския произход на езика им) е възможно да се обърнат към България, предпочете безразсъдно и самокатастрофално да ги упъти към „съюзника” си Турция. Това беше причината да бъде определено делото на Теохаридис като „исторически дълг”
към помаците.
Г-жа Виргиния Цудеру - б и в ш а д е п у т а т к а спомена същия период. По време на мандата си като з а м е с т н и к - м и н и с т ъ р в М и н и с т е р с т в о т о н а в ъ н ш н и т е р а б о т и тя се постара да промени отношението на държавата към малцинството...
М и н и с т ъ р ъ т н а п р а в о с ъ д и е т о г-н Венизелос използва примера на строителната фирма „Миханики” на г-н Емфиетзоглу, считайки за разбираема инициативата ѝ за подкрепа на делото на г-н Теохаридис, построил основите на помашкия език...
На тържеството присъстваха много министри, депутати, митрополити, председателят на Атинската академия и много висши академични съдии, дипломати от Министерството на външните работи, представителят на к о м а н д в а щ и я Г л а в е н щ а б н а с у х о п ъ т н и т е в о й с к и г е н е р а л П а р а й о р д а к и с (който има особен интерес към цялото дело, тъй като п о н е г о в а и н и ц и а т и в а п р е д и м е с е ц и е и з д а д е н п ъ р в и я т м а л ъ к, н о з н а ч и м п о м а ш к о - г р ъ ц к и р е ч н и к) и много други.
Преди няколко месеца беше издаден п о м а ш к о - г р ъ ц к и я т р е ч н и к н а Ч е т в ъ р т и а р м е й с к и к о р п у с о т Р и т в а н К а р а х о д ж а. Сега е цялостното дело на г-н Теохаридис... Да се надяваме, че следващата крачка ще бъде направена най-после от Министерството на образованието. Тази крачка трябва да бъде въвеждането на изучаването и преподаването на помашкия език в Специална педагогическа академия в Солун, откъдето да излизат учителите на малцинството, за да може помашкият език да се преподава в училищата на помаците.”
Любопитство буди дезинформацията у Сарандос Каргакос [7], че гръцките думи са в корена, в основите на помаците. Това са остатъци от старогръцки и средногръцки език, който са говорели някога помаците (арнисвам = арнуме -
7. Посочената статия.
47
отричам, харисвам = харизо - дарявам, телем = основа и т.н.). Думите, които е събирал Теохаридис, са 26 000, невиждано число за земеделски език.
По отношение на метода на събиране той е взел предвид главно „Упътване за събиране на народния езиков материал” на „Глосики етериа” (1961). За азбука е използвал гръцката и латинската - 28 букви и два езикови знака. Не се използват 'делта' и 'тита' от гръцкия език, тъй като не съществуват в помашкия. В гръцко-помашкия речник първо е записана думата с гръцки данни, а след това с латинските. Следва преводът и за по-добро затвърдяване - една характерна фраза. Например яхам = епивено (качвам се). Яхам сас пулмоно = епивено ме то леофорио - качвам се на автобуса (забележка: в следващото издание да се поправят синтаксисът и правописът). По същия начин е направен и помашко-гръцкият речник. Граматиката е създадена от две части: първата е чисто граматична (фонетика, спрежения, етимология и т.н.), а втората предлага думи и фрази по системата на наръчниците за изучаване на чужд език - „без учител”. Книгата трябва да стане необходимо помагало - освен за помаците - за всички държавни или военни служители в Тракия. Не е достатъчно помаците да знаят гръцки. За да се доближим до тях, компетентните държавни органи трябва да знаят помашки и да го използват с уважение... Забавихме се много, макар че по-рано бяхме започнали изследването на езика на помаците. Имам предвид работата на Вл. Г. Скорделис със заглавие „Гръцки речник (от Родопите)”, която бе издадена в брой 12 (стр. 884-887) на списание „Вирон” през януари 1875 (по невнимание на списанието пише 1874). С тази своя работа Вл. Г. Скорделис е искал да опровергае написаното за помаците в Родопите от българския колекционер на помашки песни Веркович в „Revue des deux mondes” (том 95, октомври 1871)”.
От нарочно приведените по-пространни цитати става ясно как съзнателно се заблуждава гръцката общественост че „гръцките думи са в корена, в основите на помаците”, че са „остатъци от старогръцки и средногръцки език, който са говорели някога помаците”, че трябвало да се опровергае написаното от българския (?!?) колекционер на помашки песни Веркович и т.н. Коментарът е излишен. Целта на замисленото дело, подкрепяно от част от гръцката интелигенция и най-вече от армията, е ясна: след отхвърлянето на турския език да бъдат погърчени българите-мохамедани с помощта на
48
граматика, ориентирана към правилата на гръцкия език; чрез речници, изписани с гръцка азбука и обяснения, дадени също на гръцки и пр.
Какво всъщност представлява т.нар. „Граматика на помашкия език”?
Както вече стана дума, първата част е бегло изложение на редица особености на българския родопски диалект, който продължава да се говори и на територията на днешна Гърция, съпоставени с черти на гръцката граматика за практически нужди на армията.
Авторът - г-н Теохаридис - очевидно не познава добре българския език, нито славянските му особености, поради което прави най-елементарни граматични грешки. Наръчниците за изучаване на чужд език „без учител” са се оказали недостатъчни, за да се получи някаква стройност и последователност в изложението.
Генерално е объркан дателният падеж с родителния. Формите за датив са приписани на родителните облици: zajkune [8], kopelune, majtšinu, kravunehi, kasabunehi, došterunehi, magaretune и т.н. Прехвърлянето на отношенията между падежите от гръцки върху български принуждава славянската граматика да придобие неславянски вид.
Липсата на тройна членна постпозитивна форма в гръцки и наличието ѝ в българските родопски говори кара авторът на граматиката да прави терминологични безсмислици и да сочи дублети в различни падежи: И. detenu: P. (?) - deteštu и detenomu; В. - detenu и deteto, Зв. - dete. Повече от ясно е, че формите detenu (с редукция на крайното о в г) и deteto (без редукция) не са дублетни във винителен падеж, а са облици на две различни членувани форми: -no и -to.
Прави впечатление също така, че в граматичните парадигми третата членна форма с елемент s се пренебрегва редовно. Тя може да се открие само в илюстративния материал - Odajosa je guliama; Teftieres je liok, to je knižen; Hliabas je topal; Tavanas je bial и др. С други думи, тройният постпозитивен член, липсващ в гръцки, понякога е възприеман от автора като специална падежна флексия (разбира се, тук не става дума за случаите, в които и името, и членната форма към него се падежуват двойно). За объркването
8. Тук се привеждат по технически съображения облиците на латиница.
49
на граматичните форми освен отсъстващия усет към славянските (български) отношения навярно известен дял има и фактът, че на г-н Теохаридис му липсва специална лингвистична подготовка - той не е филолог.
„Граматиката” гъмжи от правописни грешки, които едва ли имат само технически характер. По-скоро те са резултат от несхващане на типично българските звукове, които гръцкият език не притежава: s вм. š- nastu вм. naštu; sies вм. šies; istam вм. ištam; šosti вм. snošti; tš. вм. ts — slontšeto вм. slontseto; prikaznitša вм. prikaznitsa: z вм. ž - zelezata вм. železata: fs. вм. tš - fsorna вм. tšorna и още много други.
Въпреки това обаче, Теохаридис неволно е отразил всички най-типични черти на българския език като цяло, които го отделят от другите славянски езици [9]:
1) Загуба на падежната флексия при имената, довела до промяна на езиковия тип, т. е. до превръщането на българския език от синтетичен в аналитичен. В говори като родопските се откриват о с т а т ъ ц и от падежни форми, които обаче не променят аналитичния характер на именната система не само на целокупния български език, но и на диалектите, в които се откриват;
2) Наличие на категория определеност при имената, осъществяваща се с изключително разнообразие - с няколко или с една членни морфеми. В разглеждания диалект са налице облици с тройни членни форми, генетично възхождащи към стари местоимении елементи на -с, -н, и -т hlábas, hlában, hlábat. Подобно е положението и в някои други български говори като пограничните и западномакедонските, където местоименните елементи, оформящи членните морфеми са също три -в, -н и -т.
3) Замяна на инфинитива с да-конструкция (da nabiet);
4) Запазване на минало свършено и минало несвършено време (vórzuvah sa, vórzah sa);
5) Аналитично образуване на степените за сравнение (ро visok, naj kropiet);
6) Аналитични форми за бъдеще време с най-различни частици, в случая še (še pravim);
7) Удвояване на допълнението (kak gó zvot ajsvak haivanin?);
8) Общобългарски речников фонд и в по-голямата си част словен състав (voda, mečka, tele, dǎdo, dien, sin, zelen, nie, vie, borem sa, hubavo, lǎtus и др.
9. Вж. по-подробно К о ч е в, Ив. Основно диалектно деление на българския език. Български диалектен атлас - Обобщаващ том. Встъпителна част. С., 1988, с. 7-8.
50
Като родопски говор, ксантийският диалект споделя всички най-типични особености на централното рупско наречие:
1. Диагностираща черта, която се открива и в него е общият рефлекс о за четирите [10] старобългарски гласни: ъ, ь, ѫ и ѧ (doska, son, liok, tionko, košta, roka, zop, gliodam).
В Смолянско, Маданско, Ардинско, Девинско, Пещерско, Асеновградско и Велинградско този общ застъпник е ô, т. е. с изцяло съхранен широк гласеж (дồска, сôн, т’ồвно, пồт’, рồка, глồдам). В Северен (в Р България) и Южен Чеч (в Гърция) запазването му е частично, и облиците имат вариантен характер (дồска // дòска, т’ồнку // т’òнку, мồску // мóску, гл’ôдам // гл’одам). Изцяло стеснен е в Източните Родопи - Девисилската група села (мóску, кошта).
Широкият гласеж на о ( = ô) е отбелязан от Теохаридис чрез знака в чуждици (най-вече в турцизми), и то в абсолютно краесловие под ударение: gezm, taleb, melejk и др.
Двата начина за изразяване на застъпниците свидетелстват, че те се разграничават от Теохаридис само в строго лексикално-акцентологични позиции (крайна и некрайна), т.е. че е настъпило преразпределение на фонемите в зависимост от произхода на лексемите.
2. Застъпникът на ѣ пред твърда сричка или в затворена сричка под ударение е представен по два начина като ia (bial, liato, miasto) и като ǎ (snǎk, tšulǎk). Според Теохаридис този звук е среден между а и е, т. е. отговаря на родопското ê. Възможно е: а) звукът да не е бил схванат напълно в различните форми (в еднаква позиция), за да бъде отбелязан двояко и б) да са налице дублетни форми, от които е записана само едната.
Широк изговор като ê има рефлексът в Централните и Източните Родопи. В Западните (Чеч) той е с по-широк изговор (б’ал, чил’а’к, сн’ак).
В останалите позиции (пред мека сричка и в края на думите под и вън от ударение авторът отбелязва е с мекост или без мекост на предходната съгласна (vrieme // vreme, dvie // dve, dubre). Тази пъстрота е типична за по-голямата част от Родопския ареал.
10. Във всички родопски говори има отделни отклонения, които тук не се взимат предвид, напр. ден (dien).
51
3. Застъпниците на старобългарските РЪ, РЬ, ЛЪ, ЛЬ като съчетания от гласна и плавна имат общородопски характер: vorh, žolt, dorvo, polni, morkne. В по-голямата част от родопските диалекти гласната има широк характер – вôрх, ж’ôлт, дôрво, пôл’ни, мôркне, с изключение на най-източните (Девисилите) и най-западните (Чеч) райони, където облиците съвпадат с ксантийските – вôрх, ж’олт, дòрво, пòл’ни, мòркне.
4. Акавизмът - изговорът на неударено о като а не е последователно прокаран в учебника, а навярно и в говора. Облици като atide, rabata, at (= от), pamagam не са особено типични за граматиката. Появата на паралелни форми rabata // rabuta, а също така и множество облици с редукция на о в у са свидетелство, че ксантийският родопски говор се свързва по-тясно с родопските диалекти на българите християни и с останалите западнотракийски говори. В подкрепа на тази мисъл сравни примери като tugas, kuga, utvarem, prudumi, prukoptsa, gudina, kolkunu.
Ксантийският говор, отразен в пособието, още веднъж показва, че не може да се прокара никаква езикова граница между диалектите на българите християни и българите мохамедани в Родопите. Посочваната единствена „разлика” - акането, се оказва нерелевантна, тъй като окавизмът (укавизмът), сочен като „християнски” белег, характеризира голяма част от българомохамеданските села. Повече от очевидно е, че българските диалектни черти нямат нищо общо с вероизповеданията в Тракия и Родопите.
Издигането на верския („помашкия”), а не на етническия (българския) принцип при съчиняването на „новия” език в Гърция няма научна основа и е обречен на провал.
5. Съхранението на съгласната х е типологична особеност не само за родопските говори (като придихание), но и за книжовния български език и за повечето славянски езици (като беззвучна съгласна).
Открива се във всяка позиция: hubaf, hliap, beha, behte, beh.
Запазването на х кореспондира на съхранението му в Централните родопски говори, към които най-общо може да бъде причислен и ксантийският диалект.
6. Общобългарски (и родопски) характер имат застъпниците на праславянските tj, dj като шт, жд (двуфонемни съчетания за разлика от всички останали славянски езици): košta, doštere, sažde и др.
52
Освен посочените по-рано морфологични черти (тройна определеност, наличие на падежни остатъци при имената), трябва да бъдат споменати и още някои диагностиращи, специфично родопски белези:
7. Разгърната местоименна система:
а) демонстративна подсистема
ajsos, ajnos // ajnozi, ajnazi, eisazi, einazi, eitazi
ajsvak, ajnvak, ajtvak, ajtvazi, ajsova, ajsva, ajnova, ajtova, ajses, ajsieva, einezi, tojsi, tjasi, tosi, tiesi, tejsi и още много други.
Трудно е да се говори само за тройна показателност (като се отчитат единствено постпозитивните елементи). Вземат ли се предвид и препозитивните елементи, родопската система става много по-комплицирана и многочленна.
В сродния на ксантийския тихомирски говор [11] са налице формации като
За лица и предмети
мъжки род женски род среден род множ. число (ай)сòс(ка)(ай)нòс(ка)
(ай)тòс(ка)
(ай)сази́(к)
(ай)нази́(к)
(ай)тази́(к)
(ай)сòзинêк
(ай)нòзинек
(ай)тòзинек
(ай)совà
(ай)нòйа
(ай)тòйа
тъзи (ай)сáс(ка)(ай)нáс(ка)
(ай)тас(ка)
(ай)сази́
(ай)нази́
(ай)тази́
(ай)сàзинек
(ай)нàзинек
(ай)тàзинек
(ай)сàйа
(ай)нàйа
(ай)тàйа
тъс (ай)свà(ай)нвà
(ай)твà
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
= м.р.
(ай)сес(ай)нêс
(ай)тêс
(ай)сêзи́
(ай)нêзи́
(ай)тêзи́
(ай)сêзинêк
(ай)нêзинêк
(ай)тêзинêк
мъжки и среден род женски род съкр. (ай)сòсъкр. (ай)нò
съкр. (ай)тò (ай)сà(ай)нà
(ай)тà
тъзи тôзи
11. К а б а с а н о в, Ст. Един старинен български говор (Тихомирският говор). С., 1963, с. 61-62.
53
За качество и количество
(ай)сакôф
(ай)нокôф
(ай)такôф
(ай)саквòзен
(ай)наквòзен
(ай)таквòзен (ай)саквá
(ай)наквá
(ай)таквá
(ай)саквáзне
(ай)наквáзне
(ай)таквáзне (ай)саквò
(ай)наквò
(ай)таквò
(ай)саквòзне
(ай)наквòзне
(ай)таквòзне (ай)саквы́
(ай)наквы́
(ай)таквы́
(ай)сакви́зне
(ай)наквизне
(ай)такви́зне
Тук не се изброяват формите във всички косвени падежи.
б) въпросителна архаична подсистема: kutrik, kutra, kutro, kutri.
в) отрицателна архаична подсистема: nikutrik, nikutra, nikutro, nikutri.
г) неопределителна архаична подсистема: pujedin, pujedna, pujedno, pujedni (betin, bonna, bonno, bonni).
д) релативна архаична подсистема: žet, žeta, žeto, žete.
Всички облици са типични за родопските говори в Р България, а някои имат и по широк ареал от родопския (кутри в Мизия, Македония, Тракия).
Етимологично облиците се свързват със старобългарските форми: КЪТОРЪН, ЛЮБО ѤДИНЪ, НЖЄ.
8. Тематична гласна -а- и окончание -м за 1 л. ед.ч. сег.вр. при глаголи от I и II спрежение (metam, peram). След стари меки съгласни тематичната гласна е -е, получена след преглас (pravem, hodem). Ареалът е южнобългарски и обхваща диалекти в Тракия, и Македония.
Списъкът от особености на всички езикови равнища може да бъде многократно увеличен, но и от досега изброените белези става ясно, че диалектът, залегнал в „помашкия” език, е от централнородопски тип с известен преход към западнотракийскитв говори, които генетично са тясно свързани с него.
54
Съставената в Гърция „граматика” плътно се вписва в общородопската граматика, която не може да бъде разделена на мохамеданска и християнска. [12]
„Помашкият” език би кореспондирал на абсурдното съчиняване на католически, протестантски, ортодоксален и т.н. „езици”.
Интересно в случая е, че гръцките политици и лингвисти, които обикновено не са склонни да признават малцинствата, са се самопринудили в този случай да направят това и прикрито макар - под ново име - да посочат българското малцинство и българския език в Северна Гърция.
Впрочем, това не е първият опит да бъде създаден „нов език” в тази страна.
През 1925 г. след като Обществото на нациите се обръща с декларация към Гърция да осигури известни права на малцинствата в нея, там е създаден един „Абецедар” - малко букварче на местен битолско-лерински диалект. Той не изигра предписаната му роля - да обучава местните българчета в училище, но по такъв начин Гърция се опита да се представи като „демократична” страна пред света. И този абецедар също гъмжеше от грешки, които бяха посочени в специална рецензия от акад. Л. Милетич [13]. Абецедарът не създава никаква писмена традиция. След това говоримият български език е забранен и за устна употреба на обществени места, а остава да битува тайно само в тясна домашна
среда.
Вторият опит за съчиняване на писмен „език” е направен през 1953 г. Той е дело на Гръцката комунистическа партия след гражданската война. Съставянето на егейско-македонска граматика („Граматика на македонскиот език”, 1953, издателство „Нова Елада”) е предназначено за българските деца от Беломорска Македония, разпръснати по Източна Европа след изселването им от Северна Гърция. За тях бяха създадени и други учебници на местен леринско-костурски говор. Този „език” е различен от скопския, съчиняван по това време във Вардарска Македония.
Всеизвестно е, че на 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински” с декрет се решава югозападното бъл-
12. За това вж. напр. К е р е м е д ч и е в а, Сл. Говорът на Ропката (Родопска граматика). С., 1993, с. 342.
13. По-подробно вж. Милетич, Л. Нова латинска писменост за македонските българи под Гърция. - Македонски преглед, С., 1925, г. I, кн. 5 и 6, с. 229-233.
55
гарско наречие да се издигне до равнището на писмен език и да носи името „македонски език”.
Така освен книжовнобългарската норма възникват още „егейско-македонска”, „вардарско-македонска”, а в наши дни вече и „помашка” норми. В съседна Сърбия са в ход опитите въз основа на говорите от Западните покрайнини да бъде сътворен още един нов - „шопски” език.
Като прибавим към тези формации и банатската писмена норма в Румъния, доброволно възникнала през 18-19 век от преселническо българско население, става ясно, че български език съществува освен в книжовния си облик и, чрез н я к о л к о п и с м е н о – р е г и о н а л н и ф о р м и.
Географски тези варианти на българския език са разположени около границите на нашата страна - един в Румъния, втори в Сърбия, трети в Македония и два (или вече три) - в Гърция.
Проблемът, разбира се, не е в названията, а в същността. Тези „езици” не престават да бъдат разновидности на целокупния български език, върху снагата на който са сътворени. В областта на граматиката, която е стожер на езика, те не могат да бъдат променени, тъй като тя е уникална и самобитна.
Парадоксален е фактът, че когато преди четиридесетина години гърците обявиха самостоятелността на македоно-егейската „нация”, то жителите на Южен Чеч се оказаха веднага принадлежащи към нея. Сега същите тези жители трябва да бъдат отнесени към помашката „нация”. Така едновременно те стават представители на две „нации” и на два „езика”.
Впрочем, от старата представа за нация единственият белег остава езикът. И неслучайно усилията на нашите съседи са насочени към подмяната на името на езика.
Българите мохамедани у нас прекрасно знаят чии потомци са те. Те не само че говорят български език, но са запазили обичаите си, познават роднините си християни, носят понякога общи фамилни имена с тях, а сега при връщането на земята делят общи имоти.
Европа има свой път на развитие, който е различен от азиатския, африканския и американския. Тук е налице компактно еднотипно население. В Америка понятието единна нация се базира преди всичко на икономическия просперитет. Този американски модел не може да бъде пренесен в
56
Европа, където доста отчетливо са прокарани етнокултурните граници между народите.
Не може да бъде сочен и африканският път, по който възникват народи от племенни обединения.
Със своята многовековна писменост и държавност българският народ е един от най-културните народи на континента. България е държава, която непрекъснато е противостояла на две големи империи - Византия и Рим, като е успяла да съхрани името си.
Големият руски медиевист акад. Дмитрий Лихачов с основание отбелязва, че България, макар и да е била под политическо и икономическо иго, никога не е попадала под духовно и културно робство, затова той я определя като „държава на духа”.
Столетия наред българският език е бил третият книжовен език на Европа, и по-специално на нейната източна част. За този огромен регион българският език е играл същата роля, каквато е имал латинският за Западна Европа.
Да се създават още пет-шест нови „езика” върху българската езикова снага в най-ново време вече е невъзможно. Всички задгранични опити имат единствено политически смисъл и не представляват обект за изследване от страна на обективната лингвистика.
No comments:
Post a Comment