Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (І част)

(Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)

На снимката автора на материала, проф. д.и.н. Петър Петров

/Настоящата статия в три части се публикува в блога с изричното разрешение на автора/

Интересът към българите мохамедани (помаци) през последните четири десетилетия и особено от десетина години насам нарасна неимоверно много. Този интерес е обясним – в съдбата на тази част от нашия народ като във фокус е събрана цялата трагедия на българите по време на петвековната ни подробска история, а последиците от това не са преодолени и до ден днешен. За съжаление обаче повечето от написаните съчинения си поставят за цел да отрекат българския произход на тази общност, целят да яо откъснат и дори да я противопоставят на останалите българи: с други думи – служат на ярко изразена антибългарска политика. Нароиха се „теории”, че това са потомци на турци, юруци, кумани, араби и т. н.




Към този род литература трябва да бъде причислено и „съчинението” на Х. Мехмед. Става дума за книжка от 167 с., от които 135 с. „авторов” текст, „научен” апарат от 521 бележки, 100 заглавия на „използвани” литература и извори. Всичко това придава „наукообразен” вид на „съчинението”. Липсва каре с посочване на редактор, коректор, издателство, данни за автора, както и ISBN за регистрация в Народната библиотека „Кирил и Методий” в София.

Поставям думата „съчинение” в кавички, тъй като то не само не съдържа никакъв принос по разглежданата тематика, но и показва крайно неумение и невежество при боравене с историческата тематика: непознаване на основните извори и литература, безподобно плагиатство и явен стремеж за изопачаване на родната история.

Порочен е и самият замисъл на книгата – да се напише история на помаците. Българите мохамедани никога не са представлявали едно цяло, за да имат своя самостоятелна история. Никога, в нито един период от нашата история, не е имало каквито и да било връзки между помаците в Мизия, Родопите и Македония. Тяхното битие във всяка една от тези области е неделимо от историята на останалото българско население, а оттук и от националната ни история. Затова, ако се спирам върху това „съчинение”, то е за да предпазя читателите от едно „научно недоносче”, което вече се пропагандира и по интернет.


Основният дефект на това „съчинение” е, че авторът не познава основните извори и литературата по въпроса, да не говорим че не е издирил и използвал нови сведения, каквито изобилстват в научните издания и архивните фондове. Той просто е използвал попаднали му заглавия, преписвал или преразказал отделни пасажи, сглобил ги е доста нескопосно, тук-там се опитал да ги попромени и е допуснал ужасни грешки. Още по-лошото е, че други автори и научни издания съзнателно са изоставени, макар че се срещат в използваната литература. Как да се обясни фактът, че от осем тома на „История на България”, издание на БАН, се цитират само втори и трети, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика? Други съчинения пък са останали непознати, тъй като не са използвани от авторите, от които е преписвано. Като конкретен пример на неосведоменост може да се посочи книгата „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. С., 1995, 224 с.”. Това е официална турска статистика за военния данък (бедел-и аскерие), в която има специална графа „помаци” – в нея са посочени в кои селища живеят и колко мъже подлежат на този данък. В Солунския санджак са показани 22 573 мъже. Към тази книга като приложение е дадено описание и на Пловдивския санджак. За казата Ахъчелеби например е казано, че мохамеданите са известни под името „помаци”, смесени са с останалото българско население и „говорят същия език, имат същите нрави и същите песни”.


Кои са по-конкретно основните слабости на разглежданото „съчинение”?


1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението” на Х. Мехмед няма ясна структура: то е без глави и параграфи (само отделни заглавия),. без увод и заключение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и литературата, а често прозира и между редовете.

Хронологически „съчинението” обхваща времето от VІ век (заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г. Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било хронологически. Още в началото (на с. 9) едно под друго следват три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата” (в съдържанието – „индификационна”), „Идентификационни аспекти на населението” и „Контакти на арабите с населението на Балканския полуостров през VІІ – Х в.” (с. 9 – 12). Четвъртото заглавие е „Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ – ХІV в.” (с. 13 – 16). Последните две заглавия, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз основа предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат” арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров през ІХ и особено през ХІІІ век. Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за създаването на българската държава. „Пропуснал” е да съобщи и за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през 717/8 г. под стените на Цариград. А сред многото грешки има и една наистина непростима: известните въпросите до папа Николай І през 866 г. изпратил княз Борис, а не „група българи”, и отговорите си папата изпратил не до тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изданието на БАН).

Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония” (с. 17 – 31). То е сбъркано по самото си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за разглежданата проблематика. Що се отнася до самото разпространение на исляма в българските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или необосновани твърдения. Така напр. юруците, които са пастирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Балкански полуостров и то от ХVІ до ХVІІІ век, имат малка заслуга за разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исляма в отделни райони предполага от една страна разрушаване на християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т. е срастване на исляма като официална религия с държавния апарат.

Особено внимание за разпространението на исляма е отделено на богомилството и павликянството. Тук авторът е показал абсолютно непознаване на проблема.

Павликянството възниква като „арменска ерес” и носи народностен заряд. То не само не е преследвано като ерес, но бива използвано от Византия през VІІІ век като гранично население и получава субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е било преследвано като ерес. В Беседа против богомилите е казано, че те и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигурност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се споменава в Синодика. Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството взело „изключително големи мащаби” (с. 21); че така било в Родопите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне имало компактни маси помаци. Измислица са и твърденията, че балканските еретици „открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение”; че богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ислямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна, където богомилството било прието за официална религия, без да има каквито и да е податки се твърди за записване на богомили и павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльотините на П. Япов (Помаците. С., 2006, с. 131), че богомилите било поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването на богомилите едва ли не главната вина за разпространението на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-религиозно движение.

На конкретните примери на ислямизации са отделени само няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кил документи за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Тетевен – Луковит през ХVІ век. Несъмнено това са ценни документи, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на исляма в българските земи и по-специално в районите на помаците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в документа от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи” (с. 30).

Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминологични аспекти на населението” (с. 32 – 36). Тук повече от наивно е обяснението, че названието помак идва от глагола „помага”, че в турския език буквата „г” е мека и не се произнася, поради което се получава „помаачи”, т. е помаци означава помагачи на турците. И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV – ХVІ век от това население „се набирали военни части” (с. 33). Но по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХІХ век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-важното е, че по това време османската армия се състои от еничари и спахии, и такива „военни части” не са набирани от местното население! Все тук Х. Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кил да отрича автентичния характер на българските летописни сведения за ислямизациите, а е направил и свой „принос”: отрича автентичния характер на документалните сборници от втората половина на ХХ век; не е разбрал, че „Време разделно” на А. Дончев е роман, поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца не са автентични записки (с. 35).

Темата за „помаците” в трите български области Мизия, Тракия и Македония предполага изследване на Османската империя като теократична ислямска държава, формите и методите на разпространение на исляма (еничарство, робство, единични и масови ислямизации), етапите на ислямизация и крайният резултат от всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се обясни защо в едни райони ислямизацията доведе до асимилация (потурчване), а в други ислямизираното население съхрани майчиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Османската империя” ли е или налагане на един деспотичен режим с ярко изразени асимилационни цели?


Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за няколко тома „Турски извори за българската история”, „Турски извори за историjата на Македониjа” (10 тома, някои от по 2 и повече книги) и още много и много други документални издания. Къде са изследванията на проф. Хр. Гандев, проф. Стр. Димитров, проф. П. Петров, проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на македонски и сръбски учени.

Изясняването на горепосочените въпроси предполага разглеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVІ век. Защото ислямизирането на българско население продължава до 1878 г., а за останалите в Османската империя области – чак до 1912 г.
Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя на ислямизираното население в навечерието на Освобождението, за скритото християнство сред него и за съпротивата му против османската власт.

Историческите извори показват, че по време на Освобождението в българските земи имало над милион и половина ислямизирани българи, от които броят на българите мохамедани наброявал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите – в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония. Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в България бяха потурчени.

Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохамеданската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се добави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива. Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни поданици на султана” (С., 1995).

В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани имената на българи мохамедани, които отказват да служат като еничари в султанската армия.


През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът отведен в плен. Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след това към тях се присъединили и някои християнски селища.


През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880 души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата. По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие”.


В началото на ХІХ век в борбата против кърджалиите се изявил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той образувал чети от помаци и християни, конници и пешаци, и в продължение на седем години защитавал населението от района, което го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурилово, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.

Редица сведения говорят за българския произход на помаците. Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в похода си пееха старовременни български народни песни”.


Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г. „В България има потурчени българи, които носят името „помаци”... Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са запазили и много стари български обичаи и народни поверия... Освен това те, като знаят че са българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското духовенство, за задушница жените им открито ходят на техните прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино и палят восъчни свещи... От ловчанските помаци и най-вече от селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български извор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от баща си Илия. Той учеше и сина си.”


Още по-категорични са сведенията на Л. Каравелов, добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската епархии, в част от Дебърската епархия и т. н. наброяват около 500 хиляди души. „Те са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи; те и до днес още са съхранили множество християнски прякори; и най-после те уважават множество християнски светии... В Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните... Освен това помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например св. Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, горещниците, вълчите празници, мишите празници и прочее.” Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи (Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная: нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури, християни).” Интересна е и констатацията, че в помашките песни се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т. н. Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу”, в която се говори са съвместна борба на помаци и българи християни против турците.


Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.


И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.” Х. Мехмед се позовава няколкократно и на Б. Лори, и на Ж. Назърска, но е „подминал” горния пасаж.



Познати ли са на Х. Мехмед горните сведения? Защото отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положителният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и огромна част от тюркоезичното население в България са ислямизирани българи.


*


Подобно е положението и с втората част на „съчинението” – от 1878 до 1944 г.: лошата структура, непознаване на основния фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведения и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот, икономиката, образованието и т. н.

Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителната война не може да се представя само с проникването на руските войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.
Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на 11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна структура, почиваща на логиката на историческите събития.

Първите четири заглавия обхващат времето от Освобождението до края на Балканските войни, т. е. от 1878 до 1913 г.

В заглавието „Помаците в Източна Румелия” (с. 37 – 45) се говори от всичко по малко за Руско-турската война, за Санстефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители помаци през ХІХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за Помашката родопска република, за изселвания. Изложението е много елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки, напр. по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след Първата световна война.
Непознаването на фактическия материал проличава особено ярко по въпроса за образованието. На с. 40 – 41 той е написал само онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно да видим за какво става дума.

За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през 1883 – 1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, през 1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище, посещавано от 70 – 80 ученика. В околийското класно държавно училище пък били приети около 20 деца на българи християни и около 10 помачета.
За Чепинско пък е останал непознат един много важен документ – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското дружество „Просвета” до председателя на Народното събрание на Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души членове на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма българи; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен нам”; че искат „матерния си език в училищата”. По обобщени данни, към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолюбиво дружество „Просвета” притежавало 1000 книги, получило от румелийското правителство 500 – 1000 лири, а от българското около 10 000 лева.


Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че помаци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на няколко помачета.

Подобно е положението и със следващото заглавие „Помаците в Княжество България” (с. 46 – 55). И тук Руско-турската война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на помаци в християнството, изброяване на села с помашко население по В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохамеданското население в района изобщо – преди 1878 г. та някъде и до 1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума за икономика, обществен живот, училищно дело.

Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в едно – от Освобождението през 1878 до Балканските войни през 1912/3 г.
Заглавието „Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.” (с. 55 – 66) в по-голямата си част е преписано от В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъка в някои селища, а за други ни дума (написаното от В. Кънчов е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълнота – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г., т. е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изобщо не се споменава.

Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.” (с. 67 – 71) би трябвало с първата си част да отиде в началото на предното заглавие, а с втората – в неговия край. Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за времето от 1903 до 1912 г.
Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. І, с. 328 – 330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали на „плячкосване”, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се наяде и напие хубаво в селото”. По същия начин с преписване и заимстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при това без да се посочват точно използваните страници.

Особено внимание Х. Мехмед е отделил на помаците по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) – три заглавия на 30 страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.
Първото „Помаците по време на Балканската война от 1912 г.” (с. 72 – 75 е само четири страници. Тук българската войска, освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабители” и „насилници”; говори се само за унищожени и ограбени селища, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което доведе до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кавгаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подп. Вл. Серафимов срази далеч по-многоброен противник и отвори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на в. „Права и свободи” С. Бозов публикува интервю с един българин мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турската армия загубила сражението тъй като била с нестандартни пушки. Това интервю Х. Мехмед е перефразирал в следния вид: „В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджик”.(с. 72). А че в продължение на няколко години преди това турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-многобройната турската войска била разбита – това двамата „автори” се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се пише история!

Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите и Беломорието (1912 – 1913)” и „Помаците по време на Междусъюзническата война от 16. 06. 1913 г.” (с. 76 – 101) също така са образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и съчинения.
Основната част от написаното е преразказ на спомени, публикувани от С. Бозов в бр. 7 – 14 на в. „Права и свободи” от 1995 г., т. е. 82 години след събитията. За недостоверността на спомените достатъчно е да се каже, че почти всички анкетирани тогава са били деца: няколко души са били от 1 до 3 г., други на 4 – 5, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай – Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е използван изборно. „Подминат” е документалният сборник „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001), където на с. 275 – 381 са поместени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина от разказа на Х. Мехмед.

Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от 1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е насочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване на дружбите „Родина” в Родопите в навечерието на Втората световна война и последвалата смяна на имената.
Пристрастието на Х. Мехмед към разглежданата проблематика проличава особено в следните два случая.

На с. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април 1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповеданията за изоставането на помаците във религиозно-просветно отношение и че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел. 424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а. е. 1178”. Но в посочената архивна единица има още два документа, които той „е подминал”. Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до министъра на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учители по коран – не на чужд език”, т. е. не в Шумен и не на турски. В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото Главно мюфтийство на помаците в Смолян. Знае ли Х. Мехмед за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна единица?


В с. Галата, Тетевенско, където Х. Мехмед е ходжа, на 12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ... Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит” (с. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.

А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил адютант на царя. Знае ли Х. Мехмед какво значи адютант на царя, каква подготовка и какво високо войнско звание трябва да има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия партизани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е безследно изчезнал (РДА-Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).

Каква е истинската картина за периода 1878 – 1944 г., която Х. Мехмед не знае или не иска да знае?

Преди всичко Х. Мехмед не застава на категоричната позиция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече, той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско християнско население: многократно се среща изразът „българи и помаци”.

Българският език разграничава понятията род и вид: първото е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е напр. понятието ”камък”, а видови –„гранит”, „мрамор”, варовик” и т. н. Понятието „дърво” като родово, а „бук”, „леска”, „бор” и т. н. са видови. По същия начин понятието „българи” е родово, а видови са „българи християни”, „българи мохамедани”, „българи католици”, „българи протестанти” и т. н. С други думи, противопоставянето на понятието „помак” на „българин” е граматически неточно и научно невярно: религиозната принадлежност не променя етническия произход.

Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаците” като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и при тях конкретно има имуществени различия, класови противоречия, често противоположни политически настроения и практически действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкрепяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъснати опити за покръщаване и т. н. далеч не отговарят на действителността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие между българи християни и българи мохамедани. Историята е точна наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия процес в цялата му сложност и противоречия.


И така, какво е изопачил и още повече – какво не знае Х. Мехмед за българите мохамедани.


Налагането на мохамеданската религия на част от българите по време на османското владичество, независимо дали насилствено или доброволно, доведе до разделение в българското общество на религиозна основа. Ислямът се възприемаше от българите като „турска вяра”, поради което българите мохамедани биваха наричани потурнаци, турци. На тях пък се внушаваше, че те изповядват „правата вяра”, поради което назоваваха своите сънародници християни с думата „кауре”, т. е гяури, неверници. Новата религия обаче, проповядвана на неразбираемите арабски и турски език, се изрази в изпълнението на определени ритуали и не можа да засегне дълбоко българската душевност на ислямизираното население. Поради това в продължение на десетилетия и векове българи християни и мохамедани общо взето запазиха добри отношения и не се стигна до сериозни ексцесии.


Обстановката коренно се промени по време на Априлското въстание през 1876 и Руско-турската война през 1877/8 г. Тогава се стигна до драматичните събития в Батак и Перущица, където Ахмед Барутинлията и Ахмед Тъмръшлията със своите помашки банди извършиха кървави насилия над своите сънародници християни. Две години по-късно българи мохамедани в Родопите бяха въвлечени и в известния Сенклериски метеж. И още едно събитие, за което почти нищо не се знае. Става дума за действията на Абдул Рахман, помак от родопското с. Арда. Като околийски мюфтия в Ахъчелеби години наред той се изявявал като върл гонител на българите християни и активен поддръжник на гъркоманството в Средните Родопи. Когато избухнало Априлското въстание, той „купил девет товара джепане да раздаде на помаците”, като се хвалел че „ще изколи християните”. Предупреден от ксантийския каймакамин Халил ага да не причинява никакво зло на християнското население в Ахъчелеби, той все пак успял да организира и изпрати около 1000 души башибозуци в Пловдивското поле, но ги възпрял да свирепстват в среднородопските села. Смъртта му през 1878 г. била истинско избавление за българското християнско население в Ахъчелеби от един фанатик българомразец.


Каквито и ексцесии да имало, след Освобождението обществени и културни дейци апелирали да се подаде приятелска ръка на българите мохамедани. В тази насока в печата на Източна Румелия се появили редица статии. Така напр. в статия ”Българо-мохамеданите” на пловдивския издател Д. В. Манчов (в. „Народний глас”, 16 август 1879 г.) се казва, че трябва да им се докаже че искрено им симпатизираме, че трябва да се погрижим за тяхното образование и че „от нас се изисква само една добра воля и малки пожертвования”. И по-нататък: „Защото който е поживял поне един ден в някое помашко село, който е чул песните, които те пеят, който е вникнал в обичаите, които те държат, който е видял техните черковища, на които те често палят свещи и най-сетне, който е чул езика, който те говорят, няма да се поколебае за тяхната българщина и няма да се откаже да работи за тях тъй, както и за другите българи.” В подобен дух е и обширната статия „Помаците” (в. Марица”, бр. 274, 3 април 1881 г.).


Редица извори съобщават, че голяма част от родопските помаци не желаели да бъдат в Османската империя и веднага след Берлинския конгрес поискали да останат в Източна Румелия. В пътепис на А. Попов от юли 1880 г. се съобщава, че жителите на с. Доспат още през 1879 г. писмено и устно настоявали пред международната погранична комисия да останат в Източна Румелия, но тя не им обърнала внимание и поставила границата по вододелното родопско било. Сега те отново молели да преминат под ведомството на източнорумелийското правителство. През 1882 г. делегация от селата Буйново и Борино се срещнала с околийските управители на Пещера и Пазарджик с искане за преминаване към Източна Румелия. Още по-категорично е искането, за което съобщава дописка от Пловдив (в. „Съединение”, бр. 40, 6 октомври 1883 г.): „От няколко дни насам в града ни се намират няколко турски мухтари [помашки кметове] и първенци от непредадените помашки села в Родопите. Тези хора съставляват депутация, която населението на споменатите села е натоварило да моли централното правителство на областта ни да благоволи и ги приеме под своето управление.” Същото станало и през 1884 г.: в Пловдив „непрестанно дохождат тайни пратеници от тия села, които се оплакват на някои тукашни първенци и молят да им се съдейства за да влязат под ведомството на румелийското управление” – това те правели устно и дори писмено.

По всичко изглежда, че това не са единствените искания от този род. И ако правителството на Източна Румелия се е въздържало да предприеме подобен ход, то е за да не даде претекст на султана да вкара войски в областта, за което Берлинският договор давал възможност. При това, както съобщава дописка от Чепеларе, в зоната на непредадените села, в пълно нарушение на Берлинския договор, била вкарана турска войска. Става дума за около 150 – 200 солдати с мюдюр, за да ги управляват. Заедно с агите те вършели „насилия и грамадни злоупотреби при събиране на данъците и десятъка, не зачитали имота и честта на простодушните помаци”, поради което „последните пищят кански за избавление”. В дописката е описан и един случай, когато в девинското с. Брезе един юзбашия от тази войска се опитал да изнасили една помакиня; мъжът й се притекъл на помощ, но той го убил със сабята си (в. „Южна България”, бр. 113, 8 август 1884 г.).

Българите мохамедани в Родопите далеч не били доволни от тиранията на своите местни първенци. В пътеписа от 1879 г. жители на с. Доспат със сълзи на очи молели да бъдат избавени от Ахмед ага Барутинлията. Извън тежките данъци към султана, за една година той събрал и за себе си над 1500 жълтици. А в тираничното си управление се опирал предимно на своите привърженици от с. Барутин. А в дописката във в. „Съединение” от 1883 г. се съобщава за липсата на каквото и да е правосъдие в помашките райони: „двама-трима мъчители с грабене на пари и с джоп (една желязна тояга с дървена дръжка) решават всички спорове от какъвто род и да са те, както това става в гореречените села от баташкия касапин Ахмед ага и сие”.


Показателни са и две дописки от селата Лилково и Павелско, отнасящи се до „перущенския касапин” Ахмед ага Тъмръшлията, палача на с. Перущица през 1876 г. На 23 май 1881 г. Ахмед ага и синът му Ариф начело на чета от около 25 души помаци, предимно от с. Тъмръш, нападнали в гората, отстояща на половин час от селото, 16 души от с. Лилково и ги отвели на чифлика си. Там им заповядали да легнат на земята и в продължение на шест часа баща и син ги налагали с „тъмръшка сопа”. Не били пощадени и шестимата помаци от задържаните. По време на боя непрекъснато им повтаряли: ”Да не мислите че сте свободни; пак сте под нас и отсега нататък нас да познавате, защото инак ще ви стане по-лошо отколкото на перущенци.” След като им нанесли „тъмръшки бой”, ги освободили, като им отнели 3 коня, 16 брадви и 3 рубли – повече не намерили.


Времето от 1879 до 1912, и особено след 1903 г., е изпълнено с кръвопролития и всякакъв вид насилия над българското християнско население. По северните склонове на Родопите това ставало от помаци от 18-те непредадени села, както и от покрайнината Бабек. Подобно било положението в Разложко и Неврокопско, и в по-малка степен – в Средните Родопи.

През целия този период турската власт правела всичко възможно, за да насъсква помаците против българското християнско население. Тя не само не предприемала никакви мерки за спре грабежите и убийствата, но и сама финансирала помашки чети за репресии над българите християни. Изворите съобщават, че в ръцете на помашкото население имало твърде много оръжие, поради което проявите на „бабаитлък” станали ежедневно явление. А когато през 1881 г. българи християни от Източна Румелия поискали разрешителни на носят оръжие, рупчоският околийски началник им отказал с думите: „С това вие ще раздразните още повече разбойниците.”

При така провежданата официална политика от турските власти не е случайно, че почти във всички райони помаци се заканвали на българите християни с поголовно клане – и в Рупчоско и Ахъчелебийско, и в Разложко и Тиквешко.


Историческите извори изобилстват със сведения за убийства на българи християни от помаци. В Рупчоско това вършели хора от „Помашката република”, която била истинско гнездо на разбойници. В Разложко изобилстват данните за „помашка тирания в Белица” и „помаци убийци от Якоруда”. Най-големи главорези излезли от Бабяк, който дори бил наричан „предградие на Цариград”. Баташкият проход пък си спечелил славата на едно от най-опасните места в Османската империя. Не била много по-различна картината в Неврокопско и Западна Македония. Дори в сравнително спокойното Ахъчелеби ставали големи насилия. Така напр. само в с. Момчиловци от 1880 до 1882 г. 7 души били убити и 4 жестоко бити и ограбени от помаци от съседното с. Виево.


И още един от многото случай. През октомври 1879 г. четирима помаци (Пехливан Сюлейман, Ахмед Моллаасанов, Табак Мустафа и Бекир Дормушев) заклали овчарчето Атанас Вълчанов от с. Широка лъка. По този повод в емоционална статия дописникът пише: „Важното в това клане е това, че убийците са помако-българи от едно потекло, от една кръв с нас, които говорят български от мене по-добре, не знаят ни бъкъл турски, братя следователно... Кой прочее подбужда тия заблудени наши братя да вършат дела толкова противоприродни? Не ти ли, о свети пророче на ислямизма? Това добро ли си направил в света? Да караш брат брата си да коли? О, Мохамеде, Мохамеде, ако би могъл да видиш делата на твоите последователи, и ти сам би се погнусил от тях.”
При нападения над българи християни често се стигало до запалване на къщи, кражба на движимо имущество и дори присвояване на имоти.


Не били редки случаите и на посегателство върху християнските църкви. Само в Разложко са известни няколко такива случаи: обрана църквата в с. Бачево; разбити вратите и ограбена църквата в Добърско; подпалена църквата в с. Белица и т. н. В един от тези случаи се съобщава, че участвали ходжата и кметът.

Една от най-жестоките форми на насилие е отвличане на жени и насилствената им ислямизация. Това ставало с изнасилвания, бой, всевъзможни заплахи, използване на упойващи вещества, изправяне в съда с мохамеданско облекло, понякога и подменяне една жена с друга. Особено активни в това отношение били местните ходжи. Историческите извори изобилстват с подобни сведения. Ето само няколко случаи.

Дописка от 1881 г. съобщава, че бабаджанът Курт Сулю и другарите му от Неврокопско имали жени, отвлечени и ислямизирани още през 1877 г.; някои от тях били от Батак.

През 1896 г. 40-годишният ходжа от с. Баня, Разложко, през една нощ заедно с няколко въоръжени помаци нападнали къщата на една вдовица и задигнали единственото й чедо – 15 годишно момиче. След три дни го представили пред съда, за да признае че иска да стане мюсюлманка. Там момичето скъсало ханъмските си дрехи и заявило че не желае да се помохамеданчи. Майката се опитала да прегърне дъщеря си, но няколко пъти жандарите я поваляли на земята с удари на прикладите. Резултатът: момичето било отново отвлечено и скрито в едно ближно село, а майката полудяла.

През 1900 г. момата сираче Магда Митрева Рачева от същото село Баня, когато работела на полето заедно със сестра си и малкото си братче, била нападната от 6 души въоръжени помаци на коне, предвождани от Хамди (Амди) Ибрахимов от същото село. Въпреки съпротивата и писъците й, тя била отвлечена в Бабяк. След като била изнасилвана и заплашвана, извели я пред съда да заяви че желае да приеме исляма, за да стане четвърта жена на своя похитител. В съда Магда скъсала фереджето и с вик се хвърлила към присъстващите българи християни: „Спасете ме!” Каймакаминът се видял принуден да я освободи, но наредил на жандарите да се разправят жестоко с присъстващите българи християни. От тях 14 души интелигенти, предимно учители, били обвинени че са комити и хвърлени в затвора. В преследването на българите християни се намесил и бащата на Хамди, Ибрахим Масрафчиев, който работел като чиновник в разложкото управление. Той застанал начело на една шайка и заплашвал цялото семейство на непокорната мома, като непрекъснато обикалял къщата им. След една година Магда заедно с по-голямата си сестра и двамата си братя през една нощ успели да избягат в България.


Разбира се, че не всички българи мохамедани вършели подобни злодеяния.

Огромното мнозинство от тях поддържали нормални човешки отношения със своите сънародници християни. А имало и такива, които се явявали като техни закрилници и дори участвали заедно с тях в обща борба против османските поробители.

През периода 1878 – 1912 г. огромната част от помаците останали в пределите на Османската империя. Сега те повече, отколкото преди, били подложени на политиката на приобщаване и противопоставяне на останалото християнско население. Тази политика се провеждала с помощта на местни първенци. Те, както пише английският в. „Daily Telegraf” през 1898 г., „са най-ревностните или по-добре фанатици – защитници на отоманската власт против ония, които са плът от плътта им и кръв от кръвта им”, при все че „и досега говорят матерния си език и дори извършват тайно някои християнски обреди”.

Особено активна в това отношение била ролята на мохамеданското духовенство. Ислямът и свързаните с него имена, носия и обичаи се превърнали в разделителна линия между хора от един и същи произход. Не случайно още през ХІХ век било констатирано, че „турският деспотизъм е основан на корана”.

В обществения живот до 1912 г. помаците били представлявани именно от своите местни първенци и духовенство. Несъмнено е обаче, че не всички били активни привърженици на тази политика, а някои и активно й се противопоставяли. Затова различните видове престъпления и нарушения, вършени от отделни лица, не бива да се приписват на цялата помашка общност. Виновни несъмнено има: местни първенци, представители на духовенството, разбойници и грабители. А политическата отговорност за всичко това е на Османската империя, която не само установи тираничен режим в българските земи, но и чрез политиката на ислямизация разедини и противопостави българи на българи.

За да може реално да се прецени до каква степен тази политика е обхванала различните слоеве на българомохамеданската общност, трябва да се види поведението им по време на Балканската война през 1912 – 1913 г. и станалото по това време покръстване.

Балканската война бе справедлива война – за освобождаване на българската етническа територия, останала да пъшка под петвековната тирания след 1878 г. Нормално е в тази освободителна война да пострадат всички ония, които с оръжие в ръка се противопоставят на българската войска – организирани чети и разбойници. Вероятно са пострадали и отделни лица, изцапали ръцете си с кръвта на свои сънародници. В тази война обаче българската армия отиде като освободителка и на българите мохамедани от османската тирания. Поради това именно мирното помашко население не пострада. А жертвите и разрушенията, характерни за всяка война, са многократно по-малки от онова, което понесе българското християнско население след Освобождението през 1878 г. Що се отнася до българите мохамедани, които се намираха в състава на турската армия и загинаха в сраженията, и тук политическата вина пада върху Османската империя, която ги използваше като пушечно месо в своята антибългарска политика.

В светлината на казаното дотук става ясно и проведеното покръстване. По принцип болезнена е смяната една религия с друга, когато това става насилствено. Но при разглеждането на този въпрос не бива да се изпускат предвид причините и преследваната цел.

Османската империя в продължение на няколко века наложи друга религия на българи, промени имената им, въведе нови обичаи и облекло. Това беше асимилаторска политика, довела до замъгляване на чувството за народностна принадлежност, до противопоставяне на останалото българско население. Тази историческа неправда трябваше по някакъв начин да бъде поправена. След разгрома на Османската империя главен проводник на турското влияние в България продължаваше да бъде мохамеданското духовенство, т. е. религията се използваше за антибългарски цели. При конкретните български условия, когато не преставаха враждебните домогвания и на Османската империя, съзряваше убеждението, че злото трябва да бъде изтръгнато из корен. И се стигна до използване опита на самата Османска империя: тя промени религията на българи, сега тези българи бяха върнати към бащината си вяра; тя сменяше имената им с чужди, сега се възстановяваха български; тя разрушаваше църкви или ги обръщаше в джамии, сега бяха събаряни минарета. Същото се отнася и до носията и обичаите. Насилието, упражнявано от Османската империя в това отношение е стократно по-голямо от поведението на българската държава. А и исторически по-осъдително, защото българите искаха да си върнат своето.

Самото покръстване далеч не е проведено така, както го описва Х. Мехмед по пародийните интервюта на С. Бозов и при непознаването на основните документи. Поместените документи в сборника „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001) показват че огромен брой мохамедани от 1877 до 1912 г. доброволно преминали към християнството и възприели български имена: повечето от тях били наскоро помохамеданчени, а други пазели спомена за своя български произход (с. 67 – 271). Документите за покръстването през 1912 – 1913 г. (с. 275 – 381) пък съдържат данни за връщане към християнската религия в селища, където изобщо не е стъпвала нито войска, нито чети. На много места българите мохамедани сами събаряли минарета, по време на масовото покръстване играели хора и с облекчение скъсвали с турското минало. Показателен е фактът, че в редица селища хората разказвали за пазените от тях стари български книги и църковни предмети, сочели руините на християнски църкви и гробища в землищата им, привеждали предания за българския си произход. Ако някъде е имало съпротива, тя е била организирана от фанатизирани ходжи и джамийски настоятелства. Те именно изиграха главна роля и при връщането на мохамеданската религия след поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г.

Събитията от 1912 – 1913 г. могат да бъдат оценявани и от последиците, особено след Първата световна война. Това е време, когато турските разузнавателни и тайни служби развиха огромна агентурна и диверсионна дейност против България. На особен прицел в тази дейност бяха и българите мохамедани.


Х. Мехмед много бегло се спира на създадения в Одрин кемалистки център за Родопите, както и за организирането и изпращането на помашки диверсионни чети в България. Също така бегло се спира и на дейността на организациите „Джамиети Хайрие”, „Тюрк оджак” и „Туран” сред помаците, избягвайки да говори за шпионската им дейност. Дори докладът на военния министър от 12 декември 1933 г. до министрите на външните работи и изповеданията и на вътрешните работи е предаден крайно фрагментарно и повърхностно. А този доклад съдържа изключително подробни и важни сведения. В него се казва, че организацията „Тюрк оджак” е тайна и конспиративна. „Задачата й е присъединяването на Родопската област и Западна Тракия, Гюмюрджинско и Ксанти към Турция. Във всяко по-голямо селище имат таен комитет, а има и околийски такъв.” По-нататък са изброени членовете на комитета от отделни селища, сред които има и двама имама. Комитетът поддържал връзка и получавал инструкции от турската легация в София и консулството в Пловдив. Такива комитети били изградени в Ардино и Златоград, като се съобщават и имената на техните най-активни членове.


В полицейски доклад пък се съобщава, че през 1932 г. ходжата Шевкет събрал всички мъже от помашкото с. Диамандово, Ардинско, и ги накарал да положат клетва пред него, че вече няма да говорят български. В резултат на това те подали и колективна молба до общинското управление в с. Бял извор да бъдат признати за турци и турския език за матерен.
В същия доклад са посочени имената на 14 души помаци, които открито се заканвали не само да избият българите християни, но и да потурчат техните жени, сестри и дъщери. Някои дори поименно назовавали имената на жени, на които ще сложат фереджета и ще ги направят свои кадъни. А в Златоград през 1933 г. дори помакини открито говорели на българки християнки: ”Вашата песен вече се свърши, почва нашата”, и казвали как мъжете им си разпределяли българки за жени.

Полицейските доклади изобилстват със сведения за протурска агитация сред българите мохамедани, за конспиративна дейност, за разкрити и осъдени агенти на турското разузнаване: в Средните Родопи, в Чепинско и Разложко, в Неврокопско. Посочени са и имената на най-активните членове на организациите „Туран” и „Алтън орду”. Особено активна била дейността на ходжите за поддържане на религиозния фанатизъм, както и за привеждане в изпълнение инструкциите на двете организации. „Най-удобното им място за предаване на всички нареждания са джамиите, където след извършване на техните религиозни обреди стават и политическите им събрания.”


Дейността на някои нелегални организации взела твърде застрашителни размери. В доклад на началник щаба на войската от 14 ноември 1939 г. се съобщава за с. Могилица, Смолянско: „Членовете на тази организация били въоръжени и даже имали списък на лицата, които трябвало да бъдат убити по заповед на организацията. В резултат на предприетите обиски са намерени 17 пушки и 3 пистолета.” Подобна организация, снабдена с пушки и картечници, имало и сред българите мохамедани в Разложко.

И както трябва да се очаква, стигнало се и до военни процеси. През октомври 1939 г. „за шпионаж и конспиративна дейност в 3/9 пехотна дружина” в гр. Девин били осъдени на смърт секретарят на мюфтийството Ахмед Моллахюсеинов и ходжата Молла Асан Мехмедов от същия град. По същото дело били осъдени и трима редници българи мохамедани – на различни години лишаване от свобода.

Полицейските доклади не пропускат да отбележат, че една част от българите мохамедани били напълно лоялни към властта, други се противопоставяли, а трети сътрудничели за разкриването на подобни антибългарски деяния.


В такава именно обстановка била създадена и развила своята дейност българомохамеданската дружба „Родина”. Нейни дейци били някои ходжи, учители и предимно младежи. Появата й всъщност е противопоставяне на ширещото се сред помаците турчеене и туркофилство. Това вече не бил сблъсък на религиозна основа – мохамеданство или християнство, а на национална – българи ли са или турци, за България или за Турция.
Дейността на дружба „Родина” е проучена много добре, за да бъде преразказвана отново. Тя далеч не е такава, каквато я представя Х. Мехмед в „съчинението” си.


Голямата заслуга на родинци е, че те показаха колко ненаучно е да се отъждествяват религия и народност; че може човек да бъде мохамеданин и да е осъзнат българин патриот. И колко опасно е да се използва мохамеданската религия за политически цели.


*
/Следва/