Sunday, May 18, 2008

Названието "Помак" е вредно

Названието помак е вредно!

Източник: "Нов живот"

Някои се опитват да обособят част от народа ни в отделен етнос

Благой ТОПЧИЕВ



След демократичните промени в нашата страна в медийното и общественото пространство с всяка изминала година все по-упорито се пуска в обръщение понятието “помаци”. С него се именуват една част от българите, живеещи предимно в Родопите и в Пиринския край. Пишат се книжлета, статии, правят се репортажи. Дори се харчат пари за телевизионни филмчета като се разпалват някакви си огънчета. Убеден съм, че авторите и спонсорите дори не са и помисляли каква ще е ползата от тях за тези, на които са посветени.
За голямо съжаление на това пригласят политическите партии, неправителствените организации с една единствена цел - да извлекат някаква си ползица за реализиране на своите политически амбиции.
Официалните държавни власти дума не отронват по този въпрос, което може да се приеме, че негласно подкрепят изразените мнения, позиции, становища в медиите, на конференции, съвещания, дискусии, митинги, социологически изследвания и телевизионни филмчета. Разбирам, че се търси някакво улеснение, за да се открои тази част от българското население, за което става дума. Но ако малко повече помислим, ако се задълбочим, това в бъдеще ще засегне не само интересите на българите мохамедани, но и националната сигурност на България.
Нашата общественост не може да приеме факта, че на практика държавата е харизала родопските българи на влиянието на ислямски религиозни институции и известни на всички нас партии, които охотно, необезпокоявани от никого, реализират своите политически, идеологически и религиозни цели. Те определено считат Родопите, Рила и Пирина за свои територии и ревностно ги пазят от влиянието на други политически сили. В тяхна подкрепа умишлено е и изборът на родопски българин за главен мюфтия. Целта е ясна - да се засили влиянието на ислямския фанатизъм сред българите в Родопите и другите райони, да бъдат ислямизирани, т.е. турцизирани и по такъв начин да продължи тяхното отчуждаване от останалото българско население.
В посока на това се поощрява строителството на джамии с минарета във всички родопски села и махали, за което се наливат финансови средства от ислямски държави и фондации. Такова архитектурно чудо не е познато за историята на Родопите. Може ли някой да отрече, че тези намерения и действия не са в полза на българските национални интереси. Учудвам се как не се трогват правителства, ръководства на български политически партии, видни общественици, както и авторитетни медии от изявленията на българи мохамедани от Якоруда и други села, че са турци, макар че вкъщи и на други обществени места общуват само на майчиния си български език и друг не знаят. И нещо друго, което е пагубно за родопските българи, за България. Зададат ли се избори, независимо какви - парламентарни или местни, названието “помаци” събужда амбициите на някакви си “вождове” от Жълтуша, Неделино и други населени места от Рило-Родопския масив и Пирина за създаване на помашка партия.
В това отношение се провежда организационна, идеологическа и разяснителна работа. Случайност ли бе обучението на Камен Буров от Жълтуша зад океана. Не зная какви са мотивите на тези “лидери” така ревностно да воюват за излюпването на помашка партия. Казват, че искат да откъснат родопското население от влиянието на ДПС, да насочат вниманието на правителството и цялото общество към проблемите на този слой от населението. Може би има нещо вярно в това. Но при всички случаи чувството за вождизъм е на преден план и вредата ще бъде много по-голяма, отколкото нищожната ползица. Определено това ще бъде опит изкуствено да се обособят част от българите в отделен етнос, каквито намерения и опити познава историята на България. По такъв начин ще се попречи на процеса за по-нататъшното формиране у родопските българи на дълбока убеденост за българския им произход и българската им принадлежност. Неминуемо ще започне обратен процес на отчуждаване от останалото българско население. Ето защо названието “помаци” е вредно. То подсеща, то гъделичка отделни “вождове” за помашки етнос, за помашка партия. Помашки етнос е нямало, няма и не може да има. По кръв и съзнание българите мохамедани в Родопите, Рила и Пирина са българи. Всеки, който посети родопско село, родопско семейство и ако проведе разговор, послуша песните, ако вникне в бита, традициите, обичаите, ако изучи суеверията, ще се убеди в техния български родов корен. Разгледайте облеклото на жените от Аврен, Девесилово, Малък и Голям Девисил, Тихомир и ще видите, че под фереджетата е скрита чисто българска носия.

Рибново в сезона на сватбите

Автор: Александър Мирчев

Спареният автобус ме изплюва в Огяново, затваря си вратите и ме оставя в тъмното. Пътувах шест часа, водих спорове за качествата на Алеко като писател, за безсмислието на национализма и гледах как следобедната бозавост преминава в нощна чернота. В Огняново е студено и бистро. Ледени корички хрупат под краката ми и ми показват накъде е топлото и светлото. Хотелът е малък, има шадраван отпред и изглежда живее добре, въпреки близостта на оня мастодонт “Профилакториума”. Стопанинът ме посреща тихо и топло. Тоя дребен мъж с внимателните очи седи до мен, прави ми компания, докато ям, не ме разпитва. Показва ми, че за него съм гост. Мило е как мюсюлманите пазят тържествената сдържаност на някои традиции. Ако някой от софийските ми познати ме посрещне добре в къщата си, ще е от приятелство или доброта. Тук освен дълбоко стаеното любопитството към външния свят, са намесени и старите повели за свещеността на госта. Буди ме рано – към пет и половина тропа на вратата, микробусчето за Рибново минава в шест и малко през площада. Стигаме в шест без осем, заминало преди минути. Другото е в два следобед. В топлия търбух на баничарницата е душно, мъждиво и уютно като в утроба. Две жени и един старец си бъбрят сънливо, обградени с айряни, боза и мазни, топли банички. Престъргва ми коремът като ги гледам. Тъкмо решавам да чакам тук стоп за нагоре, стопанинът се сеща нещо и ме вика. Яхваме колата и в горния край настигаме камионетката с хляба. Разделяме се пак така – тихо и топло. * * * Прекрасно е да пътуваш с хляба. Утринта е кристална, бавно се зазорява. Вън е студено, не е валяло от няколко дни. Около мен мирише на ангелска душица, топло е, а пред колата един заек мята белия си задник. Човекът си обича работата – рутина е, прави го от години, но знае, че вози живот и е доволен. Скребатно. Няколко старци чистят снега, духат си на пръстите и се майтапят един с друг – стипчиво, но дружелюбно. Единият ме гледа, че пуша и се хвали как ги е отказал. “И ти да ги оставиш, момченце. Ето аз от три месеца ги махнах и ми е много добре. Понякога много ми се допушва, ама си наливам една малка ракийка и ми се успокоява душицата.” После идва бакалката, отваря магазина, стоварваме три щайги и продължаваме. Хрущим нагоре, а наоколо е такава красота, че ти се пее.
* * *
Ето го и Рибново се показва. Минаваме покрай голяма тенекиена врата с озадачаващия надпис “Art Gallery for Modern and Surreal Art”. Рибново е голямо село. Всичките му жители, около 3500, души са мюсюлмани. Още през ’64-та дошли да им сменят имената, 11 години преди всички останали помаци, заедно с Брезница, Корница и Лъжница. Решили да не се дават. Струпали барикада на пътя и не пуснали “възродителите”. Властта не им простила. Пратили десетина човека в Белене, затрили още толкова в милицията в Гоце Делчев и Благоевград, съсипали живота на мнозина още. Това била четвъртата “кръстилка” на Рибново от началото на века. Оставила им е отпечатък, свили се, но не се научили да мразят. Карали ги да сменят не само своите, но и имената на умрелите си предци, забранили им да носят шалвари, дори на такетата им гледали като на диверсия. Колкото повече ги мачкали, толкова повече ги ненавиждали. Традицията, религията били отживелица и не се вписвали в представата за новия социалистически човек. Нарекли ги изостанали фанатици. Мнозина си позволяват да ги наричат така и до днес. Рибанци нямат препитание наблизо. Земята е малко и много камениста. Късметлиите успяват да вземат някой и друг декар под аренда в близките села, другите работят далече, по Дупница, Петрич, София, Гърция, Испания и Португалия. През лятото селото опустява.
* * *
Сега обаче е зима – сезонът на сватбите и молитвите. Джамийското кафене е пълно и топло. Мъжете играят табла, пушат, сърбат сладки кафета и занасят собственика, че е сложил на една маса табелка “непушачи”. В това кафене не се сервира алкохол. Всъщност в цяло Рибново пиячите са много малко. Тамам се разговаряме и ходжата ги зове за втората молитва – “Така е, зимата се молим повече.” След половин час се връщат. Ето го и дядо Рафат. Радва се, че ме вижда, пита как е мойта булка и се хвали на другите как “тия дечица са му гостували през лятото”. Като млад е бил голям певец, знаели го във всички околни села. И сега не може да се удържи и припява на ходжата. Жив да си, дядо Рафате, и ти и жена ти, сполука да е около вас и около онези, които обичате! По някое време преди обед отвън затрещя и запищя. Юсуф Лиманов от Дебрен минава със синовете, братята и братовчедите си с три тъпана и четири зурни по пустите улици на селото. Сватбата е започнала, следобед ще има хорá, на другия ден ще разходят на голям камион чеиза и шарената булка – гелината, така й викат тук. И тоя път нямам късмета да я видя – трябва да си замина още утре, а днес ми показва делничния си лик. Утре цялото й лице ще е в белило и гримове и по него ще са налепени пайетки и панделки. Илона - една мъдра жена – изслушала много истории на рибанските жени, ми разказа чудната причина за тоя обичай: Преди повечето помаци от този край били овчари. Момчетата тръгвали с бащите и братята си от малки по планините и като им дойдело време да се женят почти не били виждали жена. Не познавали булките, преди да ги видят на сватбата. Не знаели как да ги любят и за да бъдат нежни трябвало да махнат една по една всички украси, докато открият истинското лице и “познаят” жена си. Музиката се чува отново и на площада са се събрали много хора. Рибново е традиционно, ала живо село. Тук и в традицията се въвеждат моди. За нас - превърналите традицията в балкантуристка екзотика, носията е нещо статично, непроменимо, в тоя край не е така. Помакините винаги са имали шарени носии, но днешните дрехи на рибанските моми са несравними. Оранжево, розово, жълто, зелено, синьо, червено, златно, пайети, ламета – пъстротията ти замайва главата. Хорото е почнало скоро и още е някак плахо. Момичетата се държат на групички. По всички стени около мегдана са се натрупали зяпачи. Снегът вали на мокри парцали и подчертава цветовете. Булката е сгорещена, бузите й пламтят – изглежда прекрасна – топла и уханна в студа. В музиката и глъчката се вплита и дрънчане на чанове: прибират се овцете. Хорото им прави място да минат, но продължава да се вие. Зурни, цветове, забрадки, чадъри, хлапета, търчащи сред танцуващите. Няма ги островърхите високи къщи, буретата и прасетата и все пак по нещо напомня картина на Стария Брьогел. Снимам през цялото време и често си прибирам апарата под якето, да не мръзне. Малката Найле гледа смутено и отначало не иска да си види снимката, но после се престрашава и почва да се смее в шепи.
* * *
Снегът спира, денят си отива и зурните заглъхват. Мегданът опустява. Оставам у дядо Рафат и на другия ден хващам стоп за Гоце Делчев. Легна ми на сърцето това Рибново. С гурбетчийските истории, със старците на пейката пред джамията, с пъстри носии. Другата зима няма да пропусна гелината.

Българите мохамедани в България и Р Македония

Автор: Доц. Сашо Станев
Източник: вестник "Нова Зора"
Думата “помак” се появява някъде в началото на 19 век. Чрез нея българите християни и останалите народи отличават българите мохамедани от приелите исляма евреи (дьонмета), гърци (валахиди, валахадес), сърби (курки, бошнаци), и т.н. “Помаците” са етнически българи, ислямизирани през 16 и 17 век”.1 “Те са лингвистично най-чистите българи”.2 “Помаците не са отделна нация или етническа група”.3 “Въпреки че част от тях се смята за турци, те са най-чистият тип българско население, запазило своите славянски черти и език много по-добре от сънародниците си християни. С турците ги свързва главно общата религия с нейните предписания (например забулването на жените) и големия брой турско-арабски думи, които те използват. Въпреки това при тях са запазени много предислямски традиции (празнуването на определени християнски празници и др." 4 “Турците ги наричат “ерумдинлии” (полуверци), или дилсъзи (безлични), тъй като не знаят турския език” 5 “Местните турци в Турция не смятат помаците за турци, въпреки че религията им е еднаква”.6 “Руснаците, бъркайки поради фонетичната близост “помак” с “полак” (поляк) се намесиха в съдбата на “помаците”. Това представлява най-голямата грешка на царската дипломация”.7 Става дума за отношението на руснаците към помаците по време на Руско-Турската война от 1877/1878 г.
Българомохамеданите от Централния родопски масив сами се наричат ахряни, което е побългарена форма на гръцката дума agarenos (мохамедани). Сравними с “помаците" са торбешите, населяващи местността Торбешия, южно от Скопие, по северните склонове на масива Якубица и някои други части на Р Македония.
Българите християни наричат процеса на помохамеданчването потурчване. В действителност последните случаи на насилствено ислямизиране по нашите земи са регистрирани през 19 век, докато турцизирането на българите мохамедани протича с неотслабваща сила и в наши дни. Така например френски журналист, посетил Кърджали в края на 19 век, го описва като малко градче, разположено в чисто помашки район. След близо един век пребиваване в българската държава този район от “помаци” се превърнал в чисто турски и една от крепостите на турската етническа партия ДПС.
Един от пътищата за турцизиране на българите мохамедани е описан от Ст.Н. Шишков в книгата му “Помаците в трите български области Тракия, Македония и Мизия” (Пловдив, 1914 г.): “Във всяко по-голямо българомохамеданско село или на 5 по-малки селца и махали има богословско училище (медресе), в което децата получават безплатна квартира и отопление, а по-бедните - и безплатна храна. На учениците не се позволява да поддържат каквато и да е връзки с външния свят. След неколкогодишен престой в медресетата от тях излизат яростни фанатици, които стават учители (ходжи), джамийски певци (мюезини) и духовници (имами). Завършилите обучението биват освобождавани от военна служба и някои данъци.”
На практика става дума за създаването на нов вид еничари.
В наши дни с не по-малък успех това се постига чрез никнещите като гъби след дъжд мюсюлмански духовни училища в Родопите и турските учебни заведения в страната като цяло. В тази връзка добре е да бъде припомнено изказването на Ахмед Доган от 12 юни 1990 г. “Втората ми мися е да направя българомохамеданите турци, да ги науча турски и приобщя към Турция”.
Както правилно се отбелязва в брошурата “Истината за българите мохамедани в Родопите” (ИК “Тракия”, 1993 г.) при една адекватна политика от страна на българската държава проблемът за българите мохамедани отдавна щеше да бъде решен, или поне нямаше да бъде в днешния му тревожен вид.
Естествено, възниква въпросът за броя на българите мохамедани и тяхното местоживеене. Edson L.Clark в своята книга, издадена непосредствено след Освобождението от турско робство 8 твърди, че “заедно с мохамеданите, каквито са може би една трета от българите, българската нация наброява 4.5 млн. души.” Трябва да се изтъкне, че по време на Руско-турската война от 1877/78 г. довела до освобождението на по-голямата част от българите, но също и до фатално разпокъсване на българската нация, ние, българите, сме били най-многобройният народ на Балканския полуостров.
Подобни цифри за броя на българомохамеданите в последната четвърт от 19 век се сочат и в други източници. Така в английското списание Ahen, Journal of Literature and Science (N 2544, London, 1876, р.152) се заявява - “ние оценяваме броя на българомохамеданите (или “помаците”) на 860 х. души”. Според други автори по това време в българските земи има 375 хил. османци (турци) и 920 хил. ренегати (българи, сменили християнската си вяра с мюсюлманска).
При тяхната многобройност и изключителните качества на своята нация не е учудващо, че редица българи мохамедани успяват да достигнат най-високи постове в държавната йерархия. Такъв е случаят с Митхад паша (1822-1884 г.), станал везир (министър) през 1861 г. и велик везир (министър-председател) през 1873-1874 и 1876-77 г., за когото в Encyclopedia International (V.3, New York, 1970, p. 384) се казва: “През 1860 г. енергичното управление на Митхад паша, сам българомохамеданин (помак), положи началото на отоманското възраждане”. Друг виден турски държавник е роденият в Одринско Талаат паша, за когото австро-унгарското военно аташе в годините преди и по време на Първата световна война Помянковски със съжаление констатира, че “едва през 1917 г. младотурският комитет провъзгласи за велик везир своя превъзходен водач Талаат паша-помак (българомохамеданин).9
Безспорният връх обаче е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк (“баща на турците”) - прозвище, дадено му от Великото народно събрание на Турция на 24.11.1934 г., който е с типични славянски черти (русокос, със сини очи) и произхожда от българомохамеданско семейство от Голо Бърдо, Албания, а това противоречи на девиза на идеолога на “Сивите вълци” (Nihal Atsiz, 1905-1975), че “не е турчин онзи, в жилите на който не тече турска кръв”. Мустафа Кемал е военно аташе в София през 1913-1914 г. - време, в което пламва единствената голяма любов в живота му към дъщерята на ген. Стилиян Ковачев, въпреки че след това е женен за кратко време. Военният гений на Мустафа Кемал блясва с победата му над войските на Антантата при десанта в Дарданелите (6-7.08.1915 г.), както и по-късно над руските войски в Кавказкия фронт и над англичаните в Сирия и Ирак, а през 1918-1923 г. възглавява войната за независимост. Създава нова, прозападно мислеща категория хора в Турция. До края на живота си се е отнасял приятелски към България и българите.
Следвайки предписанието на мюсюлманската религия да се напуснат страните, завладени от неверници, през 1879 г. повече от половината от мохамеданите главно тези от Северозападна България изоставят домовете си и се отправят на юг. По време на обсадата на Плевен почти всички от така наречените ловчански помаци, наброяващи според Иречек (1876 г.) около 100 хил. души и живеещи предимно по поречията на реките Панега, Искър и Вит, бягат в Македония, откъдето през 1880 г. постепенно се завръщат, но заварвайки селата си опустошени и поради липсата на подкрепа от страна на младата българска държава, я напускат, този път завинаги (Л. Милетич, Ловчанските помаци, 1899 г.) към Турция.
При паническото бягство на мюсюлманското население след падането на Плевен през суровата зима на 1877/1878 г. цели 260 хил. българи мохамедани намират смъртта си от глад, студ, болести и др.10 Много пътища стават непроходими от замръзналите по тях бежански кервани - хора и животни, поради необичайно ниските температури от минус 25-30 градуса.
Това е една огромна човешка трагедия, останала по чудо извън взора на общественото мнение у нас и в чужбина. Трябва да се отбележи, че случаите на нападения над бежанците с цел отмъщение и грабеж са чисто епизодични и жертвите, дадени при тях, са несравнимо по-малко от тези на българите християни при придвижването на войските на Сюлейман паша по пътя от пристанището Дедеагач към Стара Загора и Казанлък.
Ужасяващата цифра за 260 хил. загинали по време на Руско-турската война българомохамедани очевидно представлява поредния кьорфишек на турската пропаганда, услужливо възпроизведен от медиите във Великобритания. Едсон Кларк, авторът на “Смърт и изгнание”, се е възползвал от тези данни в най-добрия случай съвсем безкритично. За произволното боравене с фактите и безотговорното разпространяване на всевъзможни опашати лъжи и “учените” в южната ни съседка говори, статията на някой си Кемал Карпот със заглавие “Турците в България”. 11 В нея се казва: “В навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. немохамеданското население на територията на днешна България, мнозинството от което говореше български, бе далеч по-малочислено от турското. В хода на войната 300 хил. мирни мюсюлмани бяха убити от български банди и руски войски, а повече от половината от мюсюлманите се изселиха в Турция. Понастоящем изселниците от България и техните потомци наброяват около 10 млн. от населението на Турция. През втората половина на 20 в. мюсюлманите съставляваха 30% от жителите на България.
...Според западни оценки броят на убитите, съпротивлявали се на смяната на имената мюсюлмани, надминава хиляда души. Редица селища дни наред удържаха атаките на правителствените войски, използващи танкове и най-съвременно съветско оръжие.
...Помаците вероятно произхождат от куманите, които по-късно са възприели славянския език в неговия български вариант. Сега обаче помаците усилено изучават турски и избягват да говорят на български - техния роден език.”
"В действителност жертвите на “възродителния процес” са общо седем: една в Могиляне, две в Дянково, две в с. Груево, една в Кърджали и една в Момчилград.
На 29 май 1989 г. Тодор Живков обяви, че вратите на границата с Турция са отворени за българските мохамедани. До 22 август 1989 г., когато Турция едностранно затвори границата си с България, на нейна територия бяха успели да се изселят 320 хил. души, от които 154 907 (около 42%) се завърнаха по-късно в България. В края на 1990 г. турците в нея възлизаше на 602 268 души”.12
260 хил. души в Турция днес притежават наред с турския, и български паспорт, което им осигурява право на глас в България.
По време на Руско-турската освободителна война от турските войски (само под командването на Сюлейман паша) са опожарени 40 000 къщи, разрушени са 182 черкви и 120 училища, изгорени живи са 65 българи, обесени са 623 души, и са изклани 16 632 души.13
Бележки:

1. Scott L. Malcomson, Borderlands: Nation and Empire, Boston-London, Faber and Faber, 1944, р.74
2. Nationalites Papers, V, 25, nr. 1997
3. Nationalites Papers, V, 28, nr.1, 2000
4. Enzyklopaedie des Islams Bd.3, Leipzig, 1936, s. 1159-1162
5. Fuller J.O., Turkey’s new Geopolitics from Balkan to the Western, China, 1993
6. Kostanick, H.L. Turkish Ressettlement of Refuges from Bulgaria, 1950-53, Union of California, V. 8, N 2, 1957, pp 65-146
7. Scott L.Malcomson
8. The races of European Turkey, New York. Dodd, Meadand Co, 1878
9. Pomoankowski J. Ger Zusammenbruch des Otomanischen Reiches, Wien, Amathea Verlag, 1928
10. Justin Mc Carthy, Death and Exile, N.J., Princeton, the Darwin Press, 1995
11. Nationalites Papers,vol. 23, N 4, Dec. 1995, Ню Йорк
12. Валери Стоянов, Институт по история на БАН, “Българските турци след Втората световна война”, Osteeeichishe Osthefte, v.39, H 2, s. 193-221, 1997
13. Борис Дерибеев, “Земетръсна зона”, стр. 146, Пловдив, “Хр. Г. Данов”, 1988 г.

Разпространението на исляма в западнобалканските земи под Османска власт


От тази изключително интересна научна монография (отдавна станала библиографска рядкост), на един от водещите български балканисти днес, публикувам временно един много кратък пасаж, които засяга историята и по-конкретно, ислямизационните процеси, които протичат в Западна Македония през ХV-ХVІІІ в. Това са страниците от 94 до 112.
"...2. ОСМАНО-ТЮРКСКА КОЛОНИЗАЦИЯ В ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ


„Говори се, че по туй време се поминал Шахин Лала и Мурад дал бейлербейството му на Кара Тимурташ. Заповядал му да иде в земята Сарухан, да подкара тамошните чергари и да ги заведе до Сируз. Кара Тимурташ така и направил. А когато стигнал, той опустошил земята около Селяник чак до Карлуджа Или."[60] „Тези завоевания бяха в Хиджра 787 година (1385—1386)."[61]
В края на XIV в., след победата на османците при Косово поле (1389), била завладяна цяла Македония и включена в състава на Румелийския бейлербейлик. Една от най-старите административни единици, която дълго време обхващала голяма част от Македония, бил Паша санджак — управляван от бейлербея на Румелия [62]. Към него спадали много градове — центрове на нахии от западните македонски области — Тетово, Велес, Кичево, Прилеп, Битоля, Биглище, Костур, Хрупище. През 1395 г. бил образуван и Охридският санджак. В него влизали и много албански територии. В средата на XVI в. бил създаден административно Скопският санджак с нахиите Скопие, Тетово, Прилеп и Кичево, които били отделени от Паша санджак.
Демографските промени в Западна Македония след османското завоюване били съществени. Компактността на местното население била нарушена. Изменила се неговата етническа и верска структура. Малоазийските номадски и полуномадски племена били основният човешки потенциал за колонизиране на новозавладените земи. Тези резерви все пак били ограничени, поради което османската власт се стремяла да насочва номадските групи най-напред към пунктовете с важно стратегическо значение. Македония, прекосявана от няколко военни и търговски магистрали, спадала към онези балкански земи, към които в първите векове от османското завладяване се отправили най-много юрушки групи. Те населили най-гъсто районите около Солун и долината на р. Вардар, през която минавали важни пътища, водещи от Цариград през Сяр и от Солун на север и запад из македонските територии и по-нататък — към Сърбия, Босна и Албания [63].
Едновременно с това не могат да бъдат подценявани и естествените миграции, които започнали още от времето на Орхан (1324— 1362) и придавали масовост на явлението. Вече споменахме, че най-старите османски хроники свидетелствуват за прилива на тюркски преселници към балканските земи още по време на монголското господство в Мала Азия през XIV в., както и за неголямо придвижване в началото на XV в. — явления, обусловени от икономически и политически причини и неподвластни на централната османска власт [64].
Преди да приведем конкретните данни за колонизацията в Западна Македония, ще разгледаме създадената от X. Иналджък класификация на селищните названия в румелийските владения на империята според техния произход. Тя свидетелствува за размера и характера на османо-тюркското заселване и е полезна за анализирането на документалния материал в нашата монография. Обект на изследователския интерес на турския историк са селищните названия в областите, засегнати от най-ранната колонизация — Тракия и долината на р. Марица. X. Иналджък ги разпределя в осем групи: 1. Произлезли от името на тюркско-номадската група, основала селището — Кайъ, Тюркмен, Акчакоюнлу и др. 2. Свидетелствуващи за връзката на селището с Мала Азия — Сарухан, Семавлу и др. 3. Много от селищните названия в долината на р. Марица и в Тракия произхождат от имената на известни личности — Давуд Бейлю, Турханлу и др. 4. Някои от селищата са назовани с официални титли като Чавуш, Кадъ, Секбан и др. Тези села вероятно са били притежание на тимариот със същата титла. 5. Селища, наречени с имена на хора — Хаджи Тимурхан, Ибрахим Данишменд и др. Те вероятно са взели името на своя основател или на някой първенец измежду заселниците. 6. Имена на селища около завиета и други култови обеюи, които имали някои икономически привилегии, стимулиращи създаването на селища, близо до тях — Демирбаба Теке, Тюрбелилер, Абдаллар и др. 7. Тюркски (у X. Иналджък — турски — б. а.) названия, които съдържат информация за природните особености или икономическите дейности на селището, като Кайаджък, Хисарлу, Гемиджи,
Островица — немного на брой в дефтерите от XV в.
Класификацията на X. Иналджък, макар и съставена върху основата на данни от отделни области, може да се приложи за целия район на Балканите. Излизайки от това, той прави най-общи заключения, че малоазийските преселници създавали отделни заселища в новите земи и обикновено не се смесвали с местните християни. Малкото мюсюлмани, които се установявали в християнските селища, според автора вероятно се покръствали и асимилирали сред коренното население! - Схемата, представена от X. Иналджък, е непълна и несъвсем убедителна. Преди всичко в нея не е включена една основна група селищни названия, широко разпространени в балканските владения на Османската империя и вярно отразени в документацията на административните служби. Това са местните (в случая — албанските и славянските) християнски наименования, които в периода на чуждото господство за улеснение на администрацията били буквално преведени на османотурски език или само изменени според съответните фонетични правила и снабдени с някои характерни словообразувателни суфикси — Йени пазар (дн. Нови пазар, Сърбия), Ески Заaра (дн. Стара Загора, България), Сируз (дн. Серес, Македония), Тимуриче (нахия, едноименна на планината Томор, Албания), Иркала (дн. Ркала, Албания) и др. Със същата цел някои селища получавали дублирани наименования, славянско и османско, които равностойно се използували без оглед на това, дали населението им е християнско, или мюсюлманско.
Селищата, назовавани с османски или арабски лични имена, според автора несъмнено са новообразувани от османо-тюркските колонисти средища, които са взели името на своя основател или на някой първенец от заселниците. Стр. Димитров убедително доказва, като привежда данните, обнародвани от турския историк О. Баркан, че османските сановници заселвали роби и пленници в своите владения в Мала Азия и на Балканите и дори създавали нови села. Обикновено тези села, чиито жители били „християни или помохамеданчени люде от близки или по-далечни краища", носели името на съответния собственик на земята. . .[66]
Селищата със запазени оригинални местни (славянски или албански) названия също не били малко. Особено през XV и XVI в. в повечето области на Балканите те преобладавали. През следващите столетия, с разширяването и укрепването на османската власт, изменени според османотурската фонетика местни названия. Всъщност тук трябва да отбележим, че в балканската топонимия имало не малко предосмански тюркски названия, които поради езиковото родство трудно се отличавали от османотурските — факт, който също е убягнал от вниманието на автора.
Османо-иоркската колонизация засегнала преди всичко градовете в Западна Македония. Още при завоюването им в тях се настанявали военни гарнизони и се заселвали служители на местната власт. Известна роля за сравнително слабата колонизация на селските райони в Западна Македония изиграл фактът, че юруците се насочвали главно към Южна и Централна Македония — в околностите на Солун, Струмица, Радовиш, Кочани, Овчеполе, Коджаджък, което е отразено и в названията на техните оджаци. Разбира се, това не означава, че в западномакедонските области нямало юрушки оджаци, но техният брой бил сравнително малък.
Темповете на колонизацията естествено се влияели от промените в политическата обстановка. През първата половина на XV в. приливът на преселници във вилаета Тетово бил колеблив и слаб поради несигурността, която създавало въстанието на Скендербег в Албания. През същото време в Скопския вилает, където обстановката била стабилизирана, вече се настанявали османотюркски колонисти. В началото на XVI в. въстаническата област била омиротворена, заздравила се и политическата ситуация в Тетовско. Тогава и тук постепенно започнал да нараства броят на мохамеданите В това време намалели преселниците в скопските области, тъй като много от тях се насочили към богатите области отвъд Дунав, завоювани от султан Сюлейман Великолепни. Всъщност независимо от колебанията в движението на мюсюлманите в Западна Македония през XV в. българското православно население преобладавало в областта запазила предосманския си етнически облик.
В кадастралния опис от 1455 г. Тетово и едноименният вилает, били записани със старото славянско име Ихтетова, макар веч( 60—70 години да се намирали под османска власт. В самия град са регистрирани 60 домакинства, изповядващи исляма, и 195 християнски, от които 6 вдовишки и 36 на неженени [67]. Във вилаета били опи- сани 144 спахийски села, сред чието население имало само 4 мюсюлмански ханета. Християнските домакинства били 4048, от коитf 133 вдовишки и 516 на неженени.
Хасове притежавали Иса бей, син на Исхак бей, Мехмед бей, син на Иса бей, и Хасан бей, син на субашията в Тетово. Тимари имали 57 души, от които 12 християни и един ислямизиран албанец -старейшина на соколари. Ленните владелци били задължени да водят в поход общо 77 въоръжени бойци (джебелии) [68]. Тъй като в селата нямало мохамедани, можем да предположим, че през този период въобще били набирани измежду раята със специални задължения или били роби и хранени хора на ленинците.
В регистрацията, извършена дванадесет години по-късно (1467— 1468), религиозният състав на населението е слабо променен. Намалява броят на мюсюлманските домакинства в Тетово — от 60 на 41. Това вероятно се дължало на факта, че през изтеклия период османските колонисти от града били активно включвани в наказателните акции срещу албанските въстаници, където понасяли големи човешки загуби. За същия период като резултат от естествения прираст на населението християнските домакинства нараснали на 239, от които 43 вдовишки и 16 на неженени [69].
През 1467 г. в Тетовско били описани 182 села с 6452 християнски домакинства, от тях — 355 вдовишки и 307 на неженени. Мюсюлманските ханета били само 9, разпръснати в три от християнските села. Това неочаквано бързо нарастване на броя на селата и домакинствата не е последица от някакво необичайно увеличаване на християнското население, а се дължи на един особен момент от развитието на османската феодално-аграрна система. При управлението на султан Мехмед II Завоевател били отменени мюлкът и вакъфът. Неговото законодателство е първият запазен османски правов акт, който утвърждава тимара като основна единица на феодално земевладение и урежда сложните взаимоотношения между непосредствен производител, ленники държава [70]. Радикалните мерки, които Мехмед II предприел срещу мюлка и вакъфа, разширили обсега на служебното земевладение. Многобройни села, които в ранния период на османското завоевание принадлежали на различни вакъфи, били превърнати в тимарски. Наше категорично убеждение е, че именно този акт намерил отражение и в Тетовско, където при новата регистрация към тимарските владения били добавени предишните мюлкови и вакьфски села с принадлежащите им християнски домакинства.
За 12 години (от 1455 до 1467 г.) дълбоки промени настъпили само в състава на ленинците. Те били 55 души, като само един от тях запазил християнското си вероизповедание — Манол, син на Багрин. Трима били помохамеданчени синове на християни — Мустафа, син на Филип, Юсуфджан, син на Хаджи Янчо, и Мехмед бей, син на Зуберовик. За последния има специална пояснителна бележка, че тимарът му е даден, защото е приел господствуващата религия. Мюсюлманин от първо поколение бил също тимариотът Сюлейман, син на Абдуллах [71]. Ясно е, че и в тази част на Балканите класата на ленните се попълвала от ислямизираните местни феодали, които се сливали с османските феодали твърде интензивно.
И през XVI в. Тетовска нахия запазва своя християнски облик. Има известно нарастване на броя на мохамеданите, особено в града, но това вече се дължало до голяма степен на ислямизацията на коренните жители. В дефтера от 1544—1545 г. в Тетово били регистрирани 111 християнски домакинства, от които 5 вдовишки и 13 на неженени. Мюсюлманските ханета нараснали на 124, от които 26 — на неженени72. Тетово вече бил записан от чиновниците с османското име Калканделен.
За етно-религиозните промени в състава на населението в тетовските села разполагаме с частични данни от изследването на М. Соколоски за вакъфите и вакъфските имоти в Тетовска нахия през XV и XVI в. [73] Независимо че са откъслечни, те дават възможност за някои интересни констатации. На пръв поглед създаването на вакъфи би трябвало да предизвика съсредоточаване на мюсюлманско население, както и по-активно разпространяване на исляма. Във вакъфите се настанявали различни категории религиозни дейци и обслужващи култовите обекти. Например в тетовското вакъфнаме били записани шейхът на имарета, имамът, четецът на корана, мюеззинът, хатибът, готвачът, фурнаджията и др., както и техните дневни заплати. От своя страна, ако имало малоазийски преселници, то те се стремели да се заселват близо до култовите обекти, където биха могли да намерят по-лесно помощ, както и удовлетворение на своите духовни потребности в обичайна за тях форма. Споменахме вече, че във вакъфските земи били заселвани и ислямизирани роби като най-евтина работна ръка. Освен това вакъфските комплекси били естествени огнища на религиозна пропаганда, където би трябвало по-активно да протича и помюсюлманчването на местното
население. Действителната практика обаче невинаги съответства на теоретичните постановки и логически изградените схеми. Данните от регистрите за 1528, 1545 и 1568 г. свидетелствуват, че най-големият 4 приход на вакъфите идвал от събирането на поголовния данък джизие, т. е. независимо от благоприятните условия за съсредоточаване на повече мохамедани и за активната ислямизация, тук местните християни били мнозинство.
През 1528 г. в с. Врапчище, вакъф на Мустафа паша, имало 273 християнски и 14 мюсюлмански домакинства, а в с. Тумчевище от същия вакъф — 127 християнски. През 1545 г. в с. Врапчище живеели 233 християнски и 15 мохамедански ханета, три от които били на приели исляма коренни жители. От регистрираните през 1568 г. 17 мюсюлмански домакинства (наред с 243 християнски) отново само за три има пояснение, че са ислямизирани [74]. Вероятно броят на помохамеданчените е бил по-голям. С течение на времето обаче белегът за предишна принадлежност към християнството се губел и в регистрите се заличавала всякаква разлика между османо-тюркските преселници и ислямизираните местни жители. В малко случаи само социалната характеристика съдържала информация за предишната религиозна или етническа принадлежност. Етнокултурните процеси в Скопие и в едноименния вилает, които до средата на ХVІ в. влизали в състава на Паша санджак, били доста по-интензивни от описаните дотук. Още със завладяването на града през 1392 г. султан Баязид I (1389—1402) заселил в него известен брой малоазийски домакинства и го превърнал в главен мюсюлмански център в западната част на Балканския полуостров, какъвто в източната част бил Одрин [75]. Скопие станал важна крепост на османската военна експанзия, а по-късно — и средище на уджбея. Това изисквало най-напред там да се поддържат постоянни военни гарнизони, а също го определяло като водещ в ислямизацията и колонизацията. Едновременно с гарнизонните служещи в града и по селата се настанявали колонисти от Мала Азия. Това на свой ред породило необходимостта от голям административен апарат, който да поеме местното управление. Фактът, че още през първата половина на XV в. в Скопие вече се издигали няколко джамии (Султан-Мурадова, Иса-Бегова, Аладжа и Мустафа-Пашова), красноречиво свидетелствува за особеното място, което властта определяла на града в стратегическите си планове, и за неговото бързо османизиране.
Най-старият регистър за вилаета Скопие е от 1455 г., обнародван от X. Шабанович. Според него в Юскюб (дн. Скопие) имало 616 мюсюлмански домакинства и 309 християнски, от които 2 вдовишки [76]. Въпреки че преобладавали изповядващите исляма жи тели, тук имало много православно население, чийто обществено-икономически и духовен живот не спрял. Градът си оставал седалище на скопския митрополит и османските власти избягвали д се намесват в религиозните дела на християните [77].
През 1455 г. във вилаета били описани 76 села с общо 1675 християнски домакинства, от които 200 на неженени и 51 вдовишки и 120 мюсюлмански ханета, от тях — 13 вдовишки. Основнат част от мохамеданите били без съмнение преселници. За това сви- детелствува и фактът, че те населявали десет малки изцяло мюсюлмански села, които имали от 1 до 10 ханета. Селищните названия били османотурски — с. Ибрахим, с. Делю Пазарлу, с. Акбаь и др. С. Геран със 7 домакинства е специално отбелязано като юрушко. Някои изповядващи исляма семейства били разпръснати в християнски села. Например в с. Студена Бара имало 10 мохамедански домакинства срещу 58 християнски, в с. Огнянци те били съответно 9 срещу 20, в с. Турбарево — 3 срещу II78. За тях може да се допусне, че били ислямизирани. В Скопския вилает имало 1 тимариоти, от които само двама били християни. Няколко години по-късно, през 1467—1468 г., в Скопие били регистрирани 372 християнски домакинства, от които 73 вдовишки. Мюсюлманските ханета били 634, като за 11 от тях имало допълнително вписване освободени роби, а за едно — син на Абдуллах. Тези сведения н дават възможност да се изчисли достатъчно точно броят на помохамеданчените местни жители преди всичко поради това, че с разграничава само броят на лицата, които директно са приели исляма, докато тези, чиито предци са преминали към господствува ващата религия, с нищо не се отличавали от колонистите. Несъмнено действителният брой на помохамеданчените коренни жител] бил винаги по-голям от отбелязаните в регистрите като синове н Абдуллах.
През 1455 г. в Скопския вилает са описани 220 села, в които продължавали да преобладават местните християни. Отново броя на тимарските села нараства много за сметка на безусловните владения. Християнските домакинства били 6488, от които 191 вдовишки и 6 на неженени. От общо 139 мюсюлмански ханета имало три помохамеданчени от първо поколение. Както и описаните по-рано те населявали предимно изцяло османотуркски заселища и около 5—6 смесени села като с. Джидимирци, с. Врешница и др.
Сред ленните владелци (91 души) били Йолдаш, син на Абдуллах (ислямизиран), А ли, нов мюсюлманин, Унгурос Караджа (ислямизиран унгарец), Хамза, син на Саро. Двама от тимариотите били бивши еничари — Йеничери Хамза и Йеничери Юсуф. Споменаваме ги, защото и те имали роля в колонизацията и укрепването на завоеванията на Османската империя в Европа. Макар и немногобройни през XV и XVI в., еничарите били настанявани в неспокойните арабски райони, а също и на Балканския полуостров, в по-важните стратегически пунктове, където подсилвали граничните гарнизони или се вливали сред местното спахийство и служителите на властта [79]. Същото се отнася и за по-голямата група на улямите. За първи път еничарски орти били настанени извън столицата при управлението на султан Селим I (1512—1520). При неговия наследник султан Сюлейман I (1520—1566) действията в тази насока се разширяват [80] . Данните от тимарските регистри, включително и споменатият дефтер от 1467 г., обаче свидетелствуват, че бивши еничари били заселени из османските провинции още преди XVI в. Те ставали владелци на феодални ленове и променяли своя социален статус. По време на поход трябвало да участвуват лично в конното опълчение, придружени от един или двама въоръжени бойци. Централната власт изисквала да живеят в района на своето владение или в някой от близките градски центрове. Броят на заселените в балканските области еничари нараснал много през първата половина на XVI в. Откъс от тимарски регистър на феодалните владения в Северозападна Македония, в северозападната част на Косово и Метохия и в Южна Сърбия свидетелствува, че между 1525 и 1543 г. еничарите тимариоти представлявали вече 8% от всички ленни владелци [81]. През втората половина на XVI в. според А. Бузбек в провинциите на империята били разпръснати 12 хил. еничари [82]. Техният брой нараснал още повече през XVII и XVIII в., когато съставлявали основното попълнение на крепостните гарнизони в османските провинции. По същото време те се насочили постепенно към частното земевладение, като се превърнали в чифлик чии.
До края на XV столетие Скопие, макар да бил османско политическо и културно средище, не загубил християнския си облик.
В градовете се създало нов тип социално деление, основано на религиозната принадлежност. То се проявявало в териториалното разграничаване на мюсюлмани и немюсюлмани. Мохамеданите се стремели да живеят отделно от християнското население. Това довело до обособяване на махали. Така в Скопие през този период наред с 33 мюсюлмански махали имало и 12 християнски. Основните занаяти били съсредоточени в ръцете на местните християни — кожухари, обущари, сапунджии, месари и др. Селата в Скопския вилает запазвали своя християнски облик.
През XVI в. (1566) според приведените от М. Гьокбилгин данни от юрушките дефтери османотюркската колонизация в Скопско (вече оформено като отделен санджак) била подсилена със заселването на 18 оджака овчеполски юруци, т. е. 450 мъже, подлежащи на военна повинност. Някои от тях били със семействата си [83]. И този контингент не променил съществено етно-религиозния облик на вилаета. В XVI и XVII в. сред скопското селско население преобладавали християните. Едно от редовните и големи постъпления за фиска от тази област идвало от поголовния данък [84].
Османо-тюркската колонизация засегнала и Велешкия вилает, включен в Паша санджак. След завладяването на града през 1393— 1394 г. до 1460 г., когато е съставен първият тимарски регистър за областта, етническият състав и религиозната принадлежност на населението не се променили. През 1460 г. във Велес били регистрирани само 9 мюсюлмански семейства. Християнските домакинства били 229, от които 18 вдовишки и 30 на неженени [85]. През 1467— 1468 г. мохамедански е домакинства нараснали на 12, а християнските — на 19086.
През този период във Велешкия вилает вече има известен прилив на османо-тюркски колонисти. През 1460 г. били регистрирани пет изцяло мюсюлмански заселища с общо 75 домакинства [87]. За няколко години броят на тези домакинства нараснал и през 1467 г. достигнал 115, от които 6 били на ислямизирани от първо поколение [88]. Някои от мохамеданските ханета били разположени в християнски села — в Оризари, Бранковец, Раховец и др. Всъщност християните преобладавали и в този вилает. В регистъра от 1467 г.
били описани 1247 християнски домакинства, от тях — 98 вдовишки и 111 на неженени.
Владелците на тимари били 48 души, от които трима християни: Остоя, Драгош и Никола, и един помохамеданчен — Дедие, брат на Стале Новак. Караман от Велес, който притежавал няколко дервенджийски села, вероятно също не принадлежал към малоазийските колонисти, а бил местен човек — старейшина на дервенджиите.
В началото на XVI в. според дефтер от 1516 г. във Велес мюсюлманските домакинства вече били 42, от които 12 на неженени, а християнските — 247, от тях — 36 вдовишки и 40 на неженени [89]. През 1544 г. обшият брой на домакинствата бил 324, от които 54 били мохамедански [90]. В същата година във Велешкия вилает били регистрирани около 112 села, от които 15 били населени само с мюсюлмани, а в 30 наред с християните живеели и изповядващи исляма хора [91].
Приведените данни свидетелствуват, че етническите и религиозните промени във Велешкия вилает се развивали с доста бързи темпове. Независимо от това, че през XV и XVI в. преобладавало християнско население, то било подложено на културно-религиозното влияние на завоевателите. Особено неблагоприятно било създаването на мюсюлмански заселища, близо до селата на местните християни, и въобще проникването на османците сред коренните жители. Възникването на смесени села, което противоречало на обичайната преселническа практика, свидетелствува за разгръщането на сравнително интензивно за края на XV и началото на XVI в. ислямизиране. В такива села след години мюсюлманското население неизбежно увеличавало числеността си главно за сметка на местните помохамеданчени хора.
Слабото присъствие на мюсюлмани във Велес принуждавало местните власти да възлагат на коренните жители християни някои военни и полувоенни задължения. Така например през 1528 г. в отделна махала били записани 30 „невернишки" домакинства (махале-и хизметкяран и кьопрю), които трябвало да охраняват и поправят големия мост във Велес. За изпълнението на тази служба те били освободени от извънредните данъци [92]. Османската власт в града търсела начини да задържи и увеличи мюсюлманското население, което през 1528 г. наброявало 47 ханета, от които 13 на неженени. За целта било издадено специално разпореждане на султана за освобождаване по бедност на известен брой домакинства, изповядващи исляма, от извънредните и личните раетски данъци. Няколко години по-късно, през 1544 г., слабо се увеличава броят на мохамеданите в града — на 53 ханета, от тях — 4 на неженени. Това показва, че мерките на властта имали успех [93] . Бедните слоеве вероятно прибегнали до ислямизацията, за да получат известни данъчни облекчения.
Данните за Кичево (Кърчова) и Кичевска нахия са по-оскъдни, но достатъчни за извода, че не толкова колонизацията, колкото ислямизацията засегнала населението в града. В регистъра от 1467 г. в Кичево били описани 186 християнски домакинства, от които 28 вдовишки и 13 на неженени. Мохамеданските ханета били 3094. През същата година в Кичевската крепост бил разположен гарнизон от 15 военнослужещи, чийто брой през 1519 г. нараснал на 20 души [95]. През тази година християнските домакинства намалели на 118 вероятно поради преминаване на някои от тях към исляма [96] . Мюсюлманските ханета достигнали 111. Трябва да имаме предвид, че членовете на гарнизона влияели върху атмосферата в града, а също така и върху обединяването и увеличаването на изповядващото Мохамедовата вяра население. В Кичевска нахия през 1467 г. били регистрирани 152 села с общо 3874 християнски домакинства, от които 96 вдовишки и 304 на неженени. Мюсюлмани нямало [97]. Ленните владелци били 94, от тях — 86 османци. Християните тимариоти били само двама. Имало двама албанци мохамедани и четирима ислямизирани [98].
Според заключенията на скопския историк Ал. Стояновски град Прилеп бил завладян през 1382—1383 г. от османците без особена съпротива, което било решаващо за неговата съдба [99]. Няма данни за големи загуби на коренните жители и за разоряване на града. Напротив, първият опис на населението свидетелствува, че „безболезненото" преминаване на Прилеп във властта на османците спасило града от по-масова колонизация. Там били настанени гарнизон и представители на местната власт. През 1468 и 1519 г. гарнизонът наброявал 18 души [100].
Богати и систематизирани данни за Прилеп и Прилепско в периода на османското владичество съдържа краеведческият труд на М. Соколоски [101]. Като проследява етно-религиозния състав на населението в града в пет поредни регистрации от 1445 до 1545 г., авторът установява, че тук наред с обичайната колонизация протичала много силна ислямизация на местните жители. Така, Докато през 1445 г. мюсюлманските домакинства били само 10 срещу 443 християнски, от които 44 вдовишки и 49 на неженени християни, през 1467 г. те нараснали на 21, а през 1481 г. вече достигнали 165. От тях 24 били на неженени мюсюлмани. 12 от ханетата били на скоро помохамеданчени българи. В 1528 г. независимо от разпространяването на исляма продължавало да преобладава християнското население — 557 домакинства, от които 54 на неженени и 40 вдовишки. Мюсюлманските ханета се увеличили на 210, като 58 от тях били на помохамеданчени жители от първо поколение, т. е. близо всеки четвърти, изповядващ исляма, бил бивш християнин, приел религията на завоевателя [102].
В Прилеп, както навсякъде в българските градове, се оформяли махали по религиозен признак. Едновременно с нарастването на мохамеданите, обикновено за сметка на ислямизираните местни жители, се увеличавал и броят на служителите На османската администрация и дейните на мюсюлманския религиозен култ. През 1481 г. в Прилеп били настанени трима имами и двама мютезини. През XVI в. техният брой нараснал. В 1528 г. имало 5 имами, 5 мютезини и 1 хатиб, а в 1545 г. — съответно 9, 9 и [103]. През сьщата година в Прилеп били обособени 10 мохамедански махали срещу 43 християнски. Числеността на религиозните дейци съответствала на потребностите на увеличилото се мюсюлманско население и на разгръщането на ислямизацията. Още от XV в. османската власт строяла новите обществени сгради на километър от градския център, който бил християнски [104].
В кадастъра на Прилепския вилает от 1445 г. са записани две изцяло мохамедански села. През 1468 г. те вече станали седем с общо 85 домакинства. От тях 60 били юрушки, а останалите 25— земеделски мюсюлмански семейства. През 1519 г. регистрираните мюсюлмани били 429, а към 1528 г. броят им достигнал 533. В 1545 г. в 15 села на изповядващи исляма били регистрирани общо 583 ханета. В 11 от тези села се срещат помохамеданчени местни жители — от 1 до 105.
Разполагаме и с данни за колонизацията на юруците в Прилепско през същия период, обнародвани от М. Гьокбилгин. През 1543 г. според юрушките дефтери там имало 13 оджака солунски юруци, т. е. 325 мъже, подлежащи на военна повинност к. глави на домакинства [106]. Техният брой вероятно е включен в споменатите горе 583 мюсюлмански ханета от регистрацията през 1545 г. Несъмнено обаче Прилепско е един от районите, където след средата на XV в. се заселват османоотурски групи от Мала Азия или от други провинции на империята.
Според заключенията на М. Соколоски в средата на XVI в. в Прилепска нахия християнското население наброявало 28 675 души, а мохамеданите (османо-тюркски колонисти и местни ислямизирани жители) били 3294. Ако се добавят и живеещите в Прилеп, съотношението се променя на 35 471 християни срещу 4254 мюсюлмани [107].
По-късна регистрация на юруците от 1566 г. свидетелствува, че в Прилепско били настанени и 25 оджака овчеполски юруци, т. е. 625 пълнолетни мъже, които заедно със семействата си били близо 3125 души [108]. Тук непременно трябва да се има предвид, че юрушките оджаци успешно включвали в състава си и абсорбирали ислямизирани нетюрки измежду местното население и освободените роби. През ХУП в. и в този район има тенденция към намаляване броя на оджаците за сметка на тяхното изтегляне обратно в Мала Азия, на частичното им усядане и превръщане в производителна
мюсюлманска рая.
В началото на XVIII в. изповядващото исляма население на Прилепско получило ново попълнение по линия този път на вътрешно-балканските миграции. Това били албанци мохамедани от Елбасанско, които се заселили в Бито лека и Прилепска нахия. Те повлияли на етно-религиозните промени не само като подсилили числено мюсюлманите в нахията, но и с това, че угнетявали мирната рая и предизвиквали нови миграиии на коренните жители към градовете и други области. През 1777 г. някои прилепски села били дори опустошени [109]. Новодошлите албанци мохамедани активизирали и ислямизирането на местните християни.
Западно македонските земи, които влизали в състава на Охридския санджак, административно били обособени в три нахии: Охрид, Преспа и Дебарца. Конкретни данни за османското завладяване на Охрид липсват. Вероятно той, както и Костур са били по-корени през 1385 г. по време на военния поход, организиран срещу албанските земи. Както в другите по-големи градове на Западна Македония, и в Охрид първата съществена промяна в състава на населението след завземането на крепостта дошла с разполагането на военен гарнизон в нея. Жителите на града, без оглед на верска принадлежност, били задължени да поддържат и охраняват крепостта. Поради това османската власт не заделяла много войскови части за нейната защита. През първата половина на XVI в. охридският гарнизон наброявал 41 души, а през 1560 г. — само 7110. Заедно с войсковите части в града се настанили и административни служители със своите семейства. Те създали мюсюлманско ядро, което укрепвало авторитета на османската власт. В последвалото разпространяване на исляма в Охрид трябва да се има предвид, че наред със Скопие и Солун той бил третият център на санджак в Македония.
Първите данни за верското съотношение на жителите в града са от времето на Сюлейман I, когато били регистрирани 500 християнски и 250 мюсюлмански домакинства [111]. Следващият опис от 1582 г. свидетелствува за рязко спадане на числеността на християните — 278 домакинства, от които 17 на неженени. За такъв кратък период това се дължало не толкова на масово ислямизиране, колкото на изселване на български семейства от града. През същата година мохамеданските ханета наброявали 249, от които 55 били записани като синове на Абдуллах. Несъмнено в края на столетието в Охрид се разпространявал и ислямът. През този период вече трябва да се допусне и наличието на помохамеданчени от второ поколение, които са загубили белега за предишната си етническа и религиозна принадлежност.
Мюсюлманското население се разполагало главно извън градските стени — в полето. По такъв начин се създал Долният град за разлика от Горния град — старата християнска част на Охрид. И тук била спазена ислямската традиния при колонизирането, която изисквала религиозно разграничаване. Предполага се, че най-старата турска махала била създадена в първата половина на XVI в.
Във второто по големина селище от градски тип в Охридска каза — Струга, в същия кадастрален опис били регистрирани общо 241 домакинства, от които 58 мюсюлмански. От тях 20 били на помохамеданчени местни жители [113]. От описа за 1582 г. разполагаме с данни за етно-религиозния състав на населението в селата от нахиите Охрид и Дебарца. Те свидетелствуват, че до края на XVI в. тези западномакедонски извънградски райони запазили своя преи­муществено християнски облик. В нахия Охрид били обхванати 88 села с 3066 християнски домакинства, от които 601 на неженени, т. е. в селата живеели приблизително 12 926 християни. Мюсюл­манските домакинства били едва 162, от тях — 36 на неженени, или около 666 души. Сред тях имало много местни помохамеданчени жители, които били отбелязани в списъците като синове на Абдул­лах или със запазени български бащини имена: Ибрахим Пейо, Хюсеин Никола, Хюсеин Донко, Али Верян и др. [114] Изцяло мюсюл­манско било само с. Лешница. Останалите ханета, изповядващи исляма, били разпръснати в смесени села с преобладаващо хрис­тиянско население — с. Мешевище, с. Заграчани, с. Вирдово и др. Нахия Дебарца обхващала 32 тимарски села с 1085 християнски домакинства, от които 204 на неженени. Мохамеданските ханета били общо 10.
С данни за град Преспа не разполагаме, но тимарският регистър от XVI в. предлага сведения за населението от едноименната на­хия. В нея били описани 26 тимарски села с 1869 християнски до­макинства, от които 804 на неженени и 49 вдовишки. В тези села имало само 3 ханета, които били на помохамеданчени българи [115].
Цялата Охридска каза, като изключим самия град, била слабо засегната от колонизацията. До края на XVI в. християните тук съставлявали 95%, в нахия Дебарца те били 99%, а в Преспанско живеели само християни. Този състав на населението се запазил и през XVII в., когато основните производители и данъкоплатци в областта все още били християните [116]. Едва към края на XVIII в. мюсюлманските домакинства нарастват като резултат от актив­ното преминаване на местните жители към исляма и от заселването на мохамедани от Албания.
Битоля (Манастър) е вторият от западно македонските градове (след Скопие), който бил силно засегнат от османо-тюркската ко­лонизация и в който още от XV в. мюсюлманските заселници имали числено превъзходство. Пьрвият описен дефтер от 1460 г. сви­детелствува, че броят на изповядващите исляма домакинства в града, сравнен с този на християните, бил по-голям. Имало 295 мохамедански ханета, разпределени в 7 махали, и 195 християнски домакинства — в 1 махала [117]. Според следващия кадастрален регистър от 1481 г. населението на Битоля нараства. Мюсюлманските махали са вече 11, а християнските — 9. Те обхващат съответно 398 и 222 домакинства [118].
Рязко се увеличава броят на изповядващите исляма ханета през 1519 г., като достига 756, от които 139 на неженени. През същата година християнските домакинства заедно с неженените и вдовиците били 330. За период от 40 години числеността на мюсюлманите в града нараснала с близо 100%, а на християните — с 50%. През 1528—1529 г. мохамеданските домакинства се увеличили с още 41 и наброявали вече 797, докато християнските намалели със 121 и били по-малко, отколкото през 1481 г. Това несъмнено е резултат от активното ислямизиране на местните жители.
Ниският прираст на християнското население, дори неговото намаляване в определени периоди, когато съществено нараства броят на мюсюлманските семейства, се дължал и на други обстоятелства. В Битоля през първата половина на XVI в. се засилва разпространяването на исляма. Укрепва османската власт — областта била обхваната от тимарската система. Тази стабилизация била съпътствувана от известно закрепосгяваке на населението към феодалните ленове, което спирало естествената миграция от селото към града. Развитието на стопанския живот в Битоля от своя страна изтласквало християните от някои възлови дейности. Това водело до преминаване на деловите прослойки към господствуващата религия или до преселването им в крайградските земеделски райони и преориентирането към нови занятия. През 1528 г. 75 мюсюлмански домакинства били на ислямизирани от първо поколение градски жители, а няколко години по-късно регистрираните с презимето син на Абдуллах представлявали 25% от мохамеданите в Битоля [119]. През XVII в. мюсюлманският елемент в града бил подсилен и от разселените в румелийските гарнизони еничари. От 1642 г. е запазен списък на еничарите от Битоля,.на които било наредено да се явят в поход: „Мехмед Баша, сердар, Хаджи Хюсеин Баша, Али Баша, Пери Баша; Мехмед Баша, Ибрахим Баша, Осман Баша, Халил Баша, друг Осман Баша, друг Халил Баша и Хюсеин Баша."[120]. Данните, с които разполагаме за етно-религиозния състав на населението в Битолска нахия, са откъслечни. В няколко села, записани през 1467—1468 г. като хас на миримирана, и в няколко 1958, с. 221. Турски изворни податоци од XV и XVI век за градот Битола. — ГИНИ, I, 1963, 129—130.
рудничарски села — хас на падишаха, живеели само християни. Това дава основание да смятаме, че продължавала познатата ни дотук тенденция селското население да запазва християнското си
вероизповедание [121].
Юрушките регистри от 1543 г. свидетелствуват, че в Битолско имало 7 оджака солунски юруци, т. е. 175 мъже, подлежащи на военна повинност. Те били заедно със семействата си [122].
През XVIII в. в Битолско се заселили трайно много албанци мюсюлмани. Според преписка от 1735 г. за разпределяне на разходите, направени от властта по повод петдневния престой в Битоля на румелийския валия Осман Пашазааде и белградския губернатор Мустафа паша с техните свити, между натоварените с по-малки суми мохамедански села в областта специално се споменават 15 арнаутски: с. Св. Тодоре, с. Братин дол, с. Острец, с. Га-баловци и др.[123] Албанците, които през XVIII в. тръгнали от Корчанско, Шкодренско и Елбасанско и се разселили по цялата територия на крайнозападните македонски земи, като достигнали дори до областта Скопие, заедно с местните ислямизирани жители подсилили мюсюлманското присъствие в този район.
Една от областите в Западна Македония, която останала незасегната от колонизацията и запазила напълно етническата си чистота до края на XV в., била Костурската нахия. Според регистър от 1477 г. мохамедани имало само в Костур — 22 ханета. Християнският облик на града обаче се запазил. В 20-те християнски махали живеели 940 домакинства, от които 112 вдовишки и 36 на неженени [124]. През същата година в Костурско били описани 65 тимарски села с общо 2033 християнски домакинства (заедно с вдовиците и неженените). Мюсюлмани нямало. В регистър от XVI в. били обхванати 100 тимарски села в Костурско, в които вече живеели и мохамедани. В описаните села имало 5351 християнски домакинства, от които 1478 на неженени и 208 вдовишки. Ханетата, които изповядвали господствуващата религия, наброявали 81. От тях 31 били ислямизирани от първо поколение. Имало и 16 неженени мюсюлмани, от които 4 били синове на Абдуллах [125]. Самостоятелни турски заселища нямало. Мохамеданските ханета били разпръснати по едно-две в християнските села и между тях почти винаги имало поне един ислямизиран местен жител. В град Костур според същия регистър християнските домакинства намаляват на 953, от които 154 на неженени и 102 вдовишки. Мюсюлманските ханета нараснали на 90. От тях 8 били оглавени от синове на Абдуллах [126].
Ленните владелци били 72 души, като Костур и някои от принадлежащите му села били собственост лично на султана. Имало трима едри владелци със зиамети, а останалите 68 притежатели на тимари включвали в състава си: пет бивши еничари, трима синове На Абдуллах и един ислямизиран със запазено славянско презиме — Али, син на Вукашин.
Откъс от обширен регистър на тимарските владения в Костур дава известна информация за религиозния състав на населението през XVII в. Прави впечатление фактът, че в този период рязко спада броят на мюсюлманските домакинства в града — с близо 50%, докато християнските запазват приблизително същата численост [127]. Конкретни свидетелства за причините за тази демографска промяна нямаме, но вероятно тя е свързана с военизирането на част от изповядващото исляма население в Костур и включването му в някои от многобройните военни операции, характеризиращи периода на общата дестабилизация на османската държава през XVII в. В продължение на цялото столетие империята търсела изход от своя икономически и политически застой в непрекъснати войни на изток и в Европа — като се започне от продължителната война с Австрия от края на XVI в., която завършила с неблагоприятния за Високата порта мир, подписан в Ситваторок (Унгария) през 1606 г., и се стигне до пораженията на османците, нанесени от Свещената лига през 1683—1699 г. Военностратегическите начинания несъмнено се отразили и върху демографското състояние на мюсюлманското население в Румелия. Във военните походи активно участвували и давали многобройни жертви отрядите, набирани от балканските провинции на империята. Наред с това известията от XVII в. свидетелствуват, че чумните епидемии погубвали мохамеданите в Македония. Ст. Веркович съобщава как цяла турска улица в град Сяр опустяла от чумата и впоследствие била заселена от християни [128]. Чумни епидемии унищожили силна юрушка колония около град Демир Хисар. По тези или други причини през XVII в. броят на жителите в Костур общо намалял, но преобладавали християнските домакинства — 667 срещу 42 мюсюлмански [129]. Южно от Костур е разположен град Хрупище, който бил център на едноименна нахия и каза, чиято територия в изворите от XVI в. се споменава като вилает Ашин — сигурно по името на едрия албански феодал [130]. Вилает Ащин, подобно на Костурската област, бил слабо засегнат от османо-тюркската колонизация. Според таблиците на А. Стояновски за етно-религиозния състав на населението в македонските градове Хрупище през периода 1520—1566г. има 41 християнски и 33 мюсюлмански домакинства [131]. Според нашите данни, извлечени от обширен дефтер от XVI в., в града живеели 51 християнски домакинства, от които 10 на неженени и 2 вдовишки. Мохамеданските ханета били [132]. В селата, които влизали в границите на вилаета, мюсюлманското население било малцинство. Сред минималния брой мохамедански ханета 30% били на ислямизирани от първо поколение жители [133]. Единствено в класата на ленните владелци преобладавали османците — сред тях били регистрирани само един син на Абдуллах, двама със запазени славянски бащини имена и петима бивши еничари тимариоти [134].
Всички обобщени дотук данни, характеризиращи етно-религиозния състав на населението в Западна Македония, дават основание да заключим, че дори в този район на Балканите, където колонизацията на османо-тюрки оказала влияние върху демографските промени след завоеванието, е неуместно и неубедително да се използува утвърденият в балканската историография (включително и в българската) термин масова колонизация. Местните християни запазили внушително числено превъзходство. Областта съхранила известна етническа еднородност и на места — предосман-ския си облик през XV, XVI и дори до средата на XVII в.
Само в два от осемте най-големи градски центъра в Западна Македония от XV в. нататък преобладавали мюсюлманите: в Скопие и Битоля. От края на XVI в. към тях се присъединил и Охрид. В градовете Тетово, Велес, Кичево, Прилеп, Костур до XVII в. внушително числено превъзходство имали християните. Трябва да подчертаем, че споменатите данни за броя на мюсюлманите в Западна Македония включвали и приелите Мохамедовата вяра местни хора. Цялостният преглед на ислямизацията в посочените градове (като се проследява само първото поколение на ислямизи-
раните) свидетелствува, че в Македония всеки четвърти мюсюлманин, а някъде и всеки трети бил помохамеданчен коренен жител [135] или доведен роб.
Още по-убедително числено превъзходство имали християните в нахиите и вилаетите на Западна Македония. Мюсюлманите в селата обикновено не надхвърляли 5% от цялото население, като и сред тях някои били местни ислямизирани хора.
От XVI в. нататък колонизацията от Мала Азия изчерпала своите възможности или била сведена до миграции на отделни семейства. През втората половина на XVII в. и през целия XVIII в. броят на мохамеданите непрестанно нараствал. Този процес бил безусловно свързан както с разпространяването на исляма сред коренните жители, така и със сложната политическа обстановка. Някои от западномакедонските области, които били обект на най-ранната колонизация, през този по-късен период оставали надежден тил за османските военностратегически планове, кръстопът и средоточие на големи контингенти на въоръжени сили на империята..."
-----------------------------------------------------------------------------------------
[60] Н е ш р и, М. Цит сьч., с. 92.
[61] М а т к о в с к и, А., К. А р у ч и. Извадоци од две турски хроники за Македонија и соседните области. —ГИНИ, 1, 1977, с. 236.
[62] Историjа на македонскиот народ. Т. 1. Скопите, 1969, с. 233.
Стоjановски, А. Градовите на Македониjа од краjoт на XIV до XVII век. Скопие, 1981, 33—34.
[64] I п а l с i к, Н. The Otoman empare. . . , р. 128. 05 Пак там, 125—126.
[66] Димитров, Стр. Из ранната история на ислямизацията з северните склонове на Родопите. — Векове, 1986, № 3, с. 48.
[б7] Sabanovic, H. Kraiste Isa-Bega Ishakovica. Saraevo, 1964, 67-69. ,Стоjановски, А. Цит. съч., с. 65.
[68] Пак там, 67—94.
[69] Турски документи за петорната на македонскиот народ. Опширен пописен дефтер № 4 (1467—1468). Скопие, 1971, 37—575; Стојановски, А. Цит. съч., с. 65.
[70] Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в. С, 1962, с. 167.
[71] Турски документи за историјата.. ., 37—575.
[72]Стоjановски, А. Неколку нови податоци на градот Тетово од XV и XVI век. — Историjа, 1967, № 2 (Скопије), с. 93; Градовите. . ., 67—68.
[73] С о к о л о с к и, М. Осврт на вакафите и вакафските имоти во Тетовската нахија во XV и XVI век. — ГИНИ, 3, 1976, 151—168.
[74] Пак там, с. 166.
[75] Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 2.
[79] Георгиева, Цв. Йеничарството в българските земи (XV — средата на XVIII век), 1968, (канд. дис), 127—130.
[80] Пак там, с. 127.
[81] Пак там, с. 134.
[82] Пак там., с. 135.
[83] Giokbilgin, М. Т. Цит съч., с. 31.
[84] НБКМ, Ор. отд., Ск. 8/4.
[85] Соколски, М. Градот Велес во периодот од околу 1460—1544 година.—ГИНИ, 3, 1959, с. 151.
[86] Турски документи за исторщата. . . , 37—575; Сто]ановски, А. Градовите.. ., 67—68.
[87] Соколоски, М. Градот Велес... , с. 161. 38 Турски документи за историзата. . . , 37—575.
[89] С о к о л о с к и, М. Градот Велес. . ., с. 161.
[90] Пак там, с. 164.
[91] Пак там, с. 173.
[92] С т о jа н о в с к и, А. Градовите.. ., с. 109.
[93] Пак там, с. 110.
[94] Турски документи за историјата..., 37—575.
[95] Стоjановски, А. Градовите. . . , с. 65.
[96] Пак там, с. 68.
[97] Историjа на македонскиот народ. . . , с. 235.
[98] Турски документи за историjата.. . , 37—575.
[99] Стоjановски, А. Градовите. . . , 12—15.
[100] Пак там, с. 75.
[101] Данните по-долу са цит. по: Соколоски, М. Прилеп и Прилепско низ историјата. Прилеп, 197], 116—124.
[102] Пак там и С т о ј а н о в с к и, А. Градовите. . ., 67—68.
[103] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. . . , с. 117.
[104] Тirkell, J. "Isljamisation in Macedonia..."— [В: Islam in the Balkans, Edinburg, 1974, р. 45.
[105] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. . . , с. 122.
[106] Giokbilgin, М. Т. Цит. съч., с. 81.
[107] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско.... М. Т. Цит. съч., с. 81.
[108] Соколоски, М. Прилеп и Прилепско. .
[110] С т oj а н о в с к и, А. Градовитe. . . , с. 76.
[111]Апостолски, М. Охрид и Охридско низ историjата. Скопите. 1978, с. 33.
[112] Пак там, с. 21.
[113] Пак там, с 24.
[114] Пак там. 28—31.
[115] НБКМ, Ор. отд., Д 385.
[116] НБКМ. Ор. отд., Ох 6/7; Апостолски, М. Цит. съч.
[117] Вж.: С о к о л о с к и, М. Прилог кон проучваньето на турско-османскиот феодален систем со посебен осврт на Македонија во XV и XVI век. — ГИНИ, 1,
[121] Пак там, т. 1, 540—542, 570—571.
[122] Giokbilgin, М. Т. Цит. съч., 75—81.
[123] Л а п е, Л. Прилог кон изучаваньето на друштвено-економските и поли-тички прилики на Македонка во XVШ век. —ГИНИ, 1, 1958, с. 129.
[124] Соколоски, М .Костур и Костурско во средината на XV век. — Исто-р^а, 1966, № 1—2 (Скопје), 121—122.
[125] Прилог кон проучваньето. . . , с. 214. 125 НБКМ, Ор. отд., Д 385.
[126] Пак там.
[127] НБКМ, Ор. отд., ф. 1, а. е. 14946.
[128] цит ПО: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 2. С, 1970, с. 350.
[129] НБКМ, Ор. отд., ф. 1, а. е. 14946.
[130] С т о j а н о в с к и, А. Административно-териториалната поделба на Македонка под османлиската власт до кра^т на XVII век. — ГИНИ, 2, 1973, с. 137.
[13 1] Stojanovski, J.- ...
[132] НБКМ, Ор. отд,, Д 385.
[133] Пак там. 13* Пак там.

Friday, May 16, 2008

Осман Нури Ефенди - Големият помак на българите

Автор : Тодор Балкански, 1997 г.

Източник: http://www.promacedonia.org/tb/index.html


Като участник в националната програма "Родопи" години наред обикалях с научна цел селищата на Пещерското краище (със стари граници Велинградско и Доспатско). Навсякъде по този път ме срещаше името на Осман Ефенди. Навсякъде се разказваха легенди за тази изключитевна личност, неоснователно отстранена от пантеона на България и на знаменитите българи. Името му объркваше българите, други ги привличаше. Едни се опитваха да разкрият българската истина за него, други старателно я укриваха и пускаха в ход дезинформации и небивалици.

Заинтригуван от величавата фигура на този човек, от българските му измерения, започнах да събирам разпръснатата истина за него. До 1989 г. бях почти готов с издирванията и проучванията. Материалите, старателно подредени, бях оставил в архива за многото свободно време, което предполагах, че ще имам след все още далечното пенсиониране.

В съдбата на Осман Ефенди се намеси обаче пещерската общественост в лицето на Зорка Стоицева, Спас Атанасов, Георги Петров. Те станаха главната причина за написването на този труд далече преди предвиденото за целта време.

На тях и на всички мои информатори, чиито имена представям в труда и в бележките към него, изказвам сърдечната си благодарност.

С родопската истина за Осман Ефенди печели не само Пещера и краището й. Печели цяла България, а с българската истина за него, предполагам, и световната култура!

Цялата книга може да се прочете тук : http://www.promacedonia.org/tb/index.html

Авторите на Блог за помаците не се ангажират с тезите, които са изказани вътре. По същия начин, за дискусия предлагаме и книгата "Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес", която излиза през 1989 г. Тя може да се прочете тук : http://www.promacedonia.org/hh_gja/index.html

Thursday, May 15, 2008

Приказка за Пома(га)ците - вредата и ползата от тях

Автор : Момера Здравкова /Мерем/, в. "Дневник" http://dnevnik.bg/show/?storyid=370766

"България е най -"ислямската" страна в Европа, тъй като мюсюлманите представляват 1/7 от населението на страната, коментира за "Файненшъл таймс" Юте Клаусен от университета Брандайс в САЩ. При определянето на мюсюлманския облик на дадена страна или град трябва обаче да се има предвид не само традиционното малцинство, но и имигрантите, изповядващи исляма, коментира от своя страна Джослин Чезари от Харвардския университет."

"Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат българо-християнски имена. Малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като "българи" като етнос и "мюсюлмани" по вероизповедание.

Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разлога, Гоцеделчевско и Чеча - са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.

Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като помаци, турци или като българи.

Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 000.

Широко провежданата асимилаторска политика на османските власти в продължение на пет столетия е принуден да признае и големият турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир. През 1878 г., когато трябвало да се решава съдбата на освободените български територии, той пише в едно френско списание: "Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български."

За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник "Таймс", посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: "Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи."

Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише: "Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи."

Най-популярни за произхода на наименованието "помаци" са две версии. Първата битува сред населението от диалектизма "помака" (мъчение, изтезание) и "помачен" (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма.
Според регистъра на войниците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". Поради тези причина има вероятност наименованието "помак" да произлиза от глагола "помага". Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини логично е наименованието "помак" да произлиза от глагола "помага".

Това беше една малка извадка от "Гугъл" за тези, които в България наричат "помаци". На практика и те така си казват, а на нас ни викат "каури". Не се обиждат, обичат майтапа и между тях "помаклък" е символ на простотия и невежество. Знаят, че са българи, защото обичат земята си, някои не разбират значението на турските си имена, други - говорят и двата езика, но всички зачитат традициите - мюсюлмански и християнски. Ако погледнем в историята, ще видим, че това са обичаи и празници на нашите прадеди от предхристиянската епоха. Много се пише и говори в момента на тази тема, много научни тези и доказателства се опитват да ни въвлекат в нови противоречия, истината обаче е в самите нас. Многостранни, многолики и многонационални сме ние, българите! Да сте виждали стадо от орли?!

От 2001 година насам имам лични впечатления и завързах доста познанства и приятелства именно с такива хора - от Родопите, основно в Триград и Долен. Наблюдавах бита им, участвах в трапезите им, правих си мохабет с тях и дори вършихме работа. Живях с тях и техните проблеми, видях от какво имат нужда и какво искат да постигнат. Прекрасни, организирани, мъдри. Хора, които са близко до природата и земята. Научени на труд от малки, вещи в това, което правят и добре познаващи цената на хляба. Хора, пренебрегващи личните си интереси, за да отгледат, изхранят и изучат децата си. Хората от планинското село. За по-приятно на всички, предлагам да ги наричам в този материал "помагаци" - хора, които помагат.

Но какво е състоянието на тяхното самосъзнание днес. Какво мислят самите те за себе си и как се определят спрямо света. Какво се случва там сега - бърз напредък или още по-бърз упадък. Информацията, медиите, кабелната телевизия и лимонадените сериали, чалгата и рекламата, т.е. - средствата за масово промиване и осведомяване достигат и до отдалечените населени места в планините. Процесите на миграция към градовете и "гурбетчийството" драстично обезлюдяват цели села. Тези, които са все още тук и в активна възраст основно биват: замогнали се "бизнесмени", станали работодатели на роднините и съседите си, наемници по цехове и производства, административни кадри в селските общини, продавачи в сферата на търговията и туризма и намаляващ брой учители

... Светът навлиза през монитора в скромните и чисти селски къщи. Резултатите са промени в ценностната система - деградация на морала и задръжките, отслабване на контрола и самоконтрола, груб материализъм, манипулация, но и отърсване от остаряли норми и порядки, свобода на избора, равноправие на половете и личностно развитие. Пазарната икономика, а не вярата в Бога движи колелото на историята в момента. Всичко се превръща в стока, религията - също. Хората навсякъде могат да бъдат купени и то за не много пари. "Помагаците" - също. Те самите разбират, че са разменна монета за политиците-търговци и затова не ги уважават. Разбират също, че ако сами не си помогнат - няма кой и правят каквото е по силите им. Ако нямат избор, то е защото са поставени в тези условия отдавна и това е държавна политика спрямо тях. Най-евтината работна ръка, за най-тежката работа! Знаете ли какво е да нижеш тютюн, да чукаш камъни, да работиш в шивашки цех или на гатера....След това продължават - децата, животните, нивите... И всичко е "на ръка"... Никакви облекчения, никаква милост, никаква помощ от институциите! И това е формирало мисленето на десетки поколения! Общността е била силна, когато е била единна. Начинът за оцеляване на родовете е бил тежкия труд и приемствеността. "Учи, за да не работиш" е дошло от тези среди. Като непостижима мечта.

Да се върнем в годините на промените. Излизането от "соца" беше добре за градовете, но какво се случи с българските села. Ограбиха се ТКЗС - та, читалища и училища, който успя - отиде в града или в чужбина за пари, а останалите - "в небрано лозе". От къде инициатива, от къде познания за собствен бизнес, от къде самостоятелно мислене. Озлобили се и "помагаците", започнали да си завиждат, да надничат в съседските дворове, да клюкарстват и да попииват здраво за щяло и нещяло. Не си помагали вече както преди, разменили чергите за мокети, кравите за коли и заобичали парите. Това ги довело до безизходицата днес. Да са принудени да се разделят със семействата си, за да работят на полето в Гърция или Испания, да изсичат горите, за да си купят хляб или да работят в някой цех за смешни пари. И пак се оправят! Изключително витални и борбени хора са! Няма да видиш някой да хленчи или да се оплаква, някой да остави децата си гладни или да пропусне да си пие кафето! И ще се съвземат, защото оцеляването е техния специалитет през вековете. И защото продължават да си помагат. Много от тях вече са добре финансово, купуват си апартаменти в областните центрове, изпращат ученолюбивите в университет и започват бизнес.

Талантливи и ръкати са "помагаците". Отдавна са научили приказката за неволята и онази поговорка - "помогни си сам, та да ти помогне и Горния!". И са добри домакини. Да те посрещнат у дома си - чашката празна няма да видиш и два дена за храна няма да помисляш! И песни ще ти пеят, и на акордеон ще ти свирят, и армаган ще ти дадат! Добри са - с добрите. И не обичат фалша - веднага разпознават кой за какво е дошъл и дали е искрен. И ако не е - ще го пратят за "зелен хайвер", ще го "остържат" и после ще си споделят майтапите вечер на раздумка. Планината ги е направила природно интелигентни. Свежият въздух ги е направил остроумни. Чистата вода ги е направила емоционални. Само дето управниците са ги направили с по няколко имена и с по едно образование. Но те са силни. Защото са деца на тази земя и на този народ и защото се събуждат за новото време. Те са наши братя и сестри. Дойде моментът да си помагаме взаимно. Всички разбираме, че Бог е един. Земята е една. Човечеството е едно. И помагането е начин да установим съзнанието си в царството на Природата. Защото какво по-божествено има от нея!

Благодаря на всички приятели - помагачи, които ми помогнаха да открия себе си и науката за оцеляването!

Tuesday, May 13, 2008

ИСТИНАТА за Българите-мохамедани

ИСТИНАТА
за
Българите-мохамедани
в Родопите

“...Религиозният фанатизъм е един от най-сигурните начини да бъде затрит човешкия род...”



През 1970 г. в Истанбул от бегълци - емигранти от България, бе създадено "Дружество за култура и солидарност с родопските турци". Това дружество поради своя малоброен характер не можа да развие някаква особена дейност както в самата Турция, така и сред мохамеданското население в Родопите. По-късно, с помощта на турските специални служби, дружеството бе преобразувано в "Дружество за култура и солидарност с родопските и дунавските турци", като целта му беше да работи за обединението на всички мохамедани в България и да насочва дейността им в полза на Турция. Дружеството получаваше парична помощ от турското Министерство на външните работи и поддържаше контакти с представители на други антибьлгарски организации. Въпреки оказаната му материална и организациона помощ то си остана с малоброен членски състав - през 1980 г. наброяваше около 200 души.
Най-значителната дейност на това дружество бе издаването през 1972 г. на една брошура от 32 страници на турски език озаглавена "Последното турско клане в Родопите". Тази брошура бе преведена на български език под заглавие "Същност на последните кланета на турците в Родопите". Преводът в обем 15 машинописни страници е доста нескопосен и на редица места се отличава от оригинала.
Както турският оригинал, така и направените два превода на български език са пълни с неточности, лъжи и измислици. Те явно недооценяват българския читател, неговото културно равнище и историческа осведоменост. А превеждането на брошурата на български вече само по себе си е доказателство, че тя се разпространява сред българското население, на което майчиният език е български.
От 1972 г. и досега никой не смяташе да отговаря и да опровергава тази брошура - недомислията и лъжите в нея са очевидни. За съжаление обаче през последните години във връзка със засиления стремеж на определени политически сили вътре в страната и на политически домогвания отвън за турцизиране на българите мохамедани тази брошура отново се разпространява масово. И дотолкова, доколкото има хора, които не познават историята и се поддават на внушения на подобно четиво, налага се да се каже каква е историческата истина и с какви лъжи си служи нашата и чуждата антибългарска пропаганда. Такава е целта на настоящата брошура - да даде отговор на тези нескопосни лъжи и клевети.

РОДОПИТЕ - ТЕРИТОРИЯ И НАСЕЛЕНИЕ

Според лъжовната брошура (с.1): "... Общата повърхнина на Родопите, намиращи се под властта на българите, е 25 386 кв. км, а населението брои 2 365 780 души. Турският елемент в тези райони представлява 75 % и включва окръзите Хасковски, Кърджалийски, Смолянски, Пазарджишки, Благоевградски и част от Пловдивски окръг. Продоволствието и потребностите на България от месо, мляко, масло и всички други хранителни продукти се осигуряват от Родопите."

А каква е истината?

Родопският масив с дължина 200 км и широчина 100 км обхваща площ от 14 737 кв. км, от които в България се намират 12 233 кв. км, т.е. 83 %. Според статистиката от 1984 г. в българската част на Родопите живеят всичко 680 000 души.

2

И така, посочената площ на Родопите е завишена два пъти, като очевидно включва и равнинната част на посочените окръзи. Цялото население на Родопите - българи християни, българи мохамедани и мохамедани с турско етническо самосъзнание, е 680 000, а според брошурата само турците били 1 777 335 души. Надценена е ролята на Родопите и в икономиката на България, особено що се отнася до хранителните продукти. Очевиден е стремежът на авторите да предявяват претенции за далеч по-голяма територия и население, обявено предварително за "турско".

РОДОПИТЕ СА БИЛИ ЗАСЕЛЕНИ ВЕКОВЕ, ПРЕДИ ТУРЦИТЕ ДА СТЪПЯТ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Според текста на брошура: "Родопите са били заселени едва в XI век. Преди това не са били заселени" (с.З).
И тук истината е съвсем друга.

Родопите – кратък исторически преглед

Родопите с техните гори и поляни, с изобилен дивеч и мек климат са били заселени в най-далечни времена. На няколко места досега са открити находища от старокаменната епоха, т.е. преди около 100 хиляди години. Следи от човешки живот са открити и от среднока-менната епоха, т.е. отпреди 50 хиляди години. Още повече данни съществуват от следващите епохи - новокаменната и бронзовата.
Самото име Родопи е тракийско и е засвидетелствувано в изворите преди 3000 години. С тракийските племена беси, триади, травси и сапеи, които населявали Родопите, е свързано развитието на грън-чарството, минното дело и металургията на този край. Тук са открити множество тракийски крепости и пътища. По високите родопски върхове са запазени множество тракийски култови гробници, открити са светилища на главното тракийско божество - Тракийския герой конник. Изворите съобщават, че в Родопите се намирало и прочутото светилище на бога Дионис. С Родопите най-сетне е свързано и името на прочутия певец Орфей.
Когато римляните завладели Балканския полуостров преди 2000 години, в земите от Места до Марица те обособили провинция Родопа, където животът продължил с активното използуване на подземните богатства, строителство на крепости и пътища. А през VI век, при император Юстиниан I, когато била подсилена византийската крепостна система на Балканския полуостров, само в провинция Родопа били построени 12 нови крепости.
В началото на VII век Балканският полуостров бил заселен масово от славяните. В Централните и Западни Родопи се настанило племето смоляни, с което и до ден-днешен е свързана историята на тази хубава българска планина. Векове наред името на това племе носело централното родопско селище Смолен (дн. с. Смилян).
През 837 г. племето смоляни вдигнало въстание против византийската власт. На помощ се притекли българските войски начело с кавхан Исбул. Цялата Родопска област и Беломорието били присъединени към България.
Родопите останали в пределите на българската държава чак до края на X век, когато започнало покоряването на българските земи от Византия. Тук били строени български крепости, разработвали се рудните находища и т.н.
Продължителното съжителство на траки и славяни в Родопите е безспорно, а това са две от основните съставки на формиралата се още през IX век българска народност. Отричането на тези очевидни

3

и всепризнати факти цели да заличи българското минало и принадлежност на Родопския край, като същевременно истинската история се подменя със съвсем невярното твърдение, че първите заселници в Родопите са едва от XI век и че това са били някакви си кумано-турски племена (с 4).

В РОДОПИТЕ НИКОГА НЕ СА БИЛИ ЗАСЕЛВАНИ КУМАНИ
И ПЕЧЕНЕГИ

На с 3-4 в брошурата се твърди: "През 1087 и 1091 г. със създаването на кумано-печенежката тюркска федерация много племена от куманските турци са се зеселили в Родопите. Помаците са приемници на куманските тюрки, останали в Родопите след разпадането на кумано-печенежката тюркска федерация."

И това не е вярно.

Преди всичко никога не е съществувала кумано-печенежка федерация. Кумани и печенеги са отделни племенни общности и в повечето случаи отношенията между тях са били враждебни. Те населявали отвъддунавските земи, играели важна роля в българската история като съюзници на Асеновеката династия (1186-1241), аслед 124Г г. били разгроменн от татарите и много от тях се преселили в България, приели християнството и се влели в българската народност.

А каква е истината за посочените 1087 г. и 1091 г.?

През 1087 г. Източна Тракия била нападната от печенежкия вожд Челгу и сваления унгарски крал Соломон, водещ войска от унгарци и кумани. Византийците разбили нашествениците и ги прогонили отвъд Дунава.
През 1091 г. печенеги нахлули в Подунавието. В битката при Левунион сборна войска от византийци и кумани нанесла страхотно поражение на печенегите, след което те изчезват от историческата сцена. Огромен брой печенеги били избити, а още по-голям брой паднали в плен. Една част от пленниците също били избити, а други заселени в Македония, в областта на Мъглен, и се претопяват сред българското население.
И така, никога не е съществувала кумано-печенежка федерация. Никога, нито преди това, нито през 1087 г. и 1091 г., нито след това в Родопите не са били заселвани кумани или печенеги. Затова мохамеданското население в Родопите не е наследник и няма нищо общо с куманите и печенегите.

КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТЮРКИ И ТУРЦИ?

В брошурата не само се отрича очевидната истина, че в Родопите са живели в продължение на векове българи, но и се твърди че единствените обитатели на планината са били само турци - траки, хуни, авари, узи, печенеги, кумани и разни тюркско-юрушки племена (с 4).
Както вече бе посочено, безспорен исторически факт е, че траки и славяни са живели в Родопите в продължение на векове и че траките не принадлежат към групата на тюрките, а към индоевропейската езикова група. Безспорен факт също е, че в Родопите никога не са се заселвали и не са живели хуни, авари, узи, печенеги и кумани и че тези племена са тюрки, но не са и нямат нищо общо с турците.
Известно е, че по езиков признак науката групира народите на общности: индоевропейсха, алтайска, тибетско-

4

китайска, фнноуралска и тн.
Към индоевропейската общност спадат индуските, иранските, славянските, германските, романските и редица други народностни групи. Всяка една от тези групи пък се състои от множество народи. Така напр. групата на славяните се състои от българи, сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, поляци, украинци, руси, Г и други.
Алтайската общност обхваща тюрки, монголи, манджури, тунгу-зи, корейци и японци. Тюрките пък се делят на два клона - източен и западен. Към западния клон принадлежи българската група, състояща се от прабългари, авари, хазари, сабири, сувари и други. Към този клон принадлежи и групата на огузо-кипчакнте, състояща се от множество кипчакски и огузки племена. Турците принадлежат към подгрупата на огузите.
Днешната турска историография и езикознание, бидейки в плен на пантюркизма, не правят разлика между тюрки (голяма езикова общност) и турци (един конкретен народ). С названието тюрк биват обозначавани и тюрки, и турци, като се представят за едно и също нещо. По този начин към турците биват причислявани народи, които нямат нищо общо с тях. Това именно е основата на пантюркизма, чрез който днешна Турция претендира да обедини всички тюрки от Китай до Адриатическо море, обявявайки ги за турци. Това е нов израз на имперските амбиции за въстановяването на някогашната Османска империя.
Абсурдността на тази идея е очевидна. Какво би станало и как би изглеждал в очите на хората един българин или един сърбин, който би обявил всички славяни за българи или сърби. Подобен пансдави-зъм днес е невъзможен, както е невъзможен пангерманизъм, паиро-манизъм и т.н. Няма право на съществувание и пантюркизмът.

БЪЛГАРИТЕ В РОДОПИТЕ ПРЕЗ ХІІ - XIV век

В брошурата се твърди, че Родопите още в края на XI век били населени от кумани и печенеги, обявени за "помаци-турци", които през 1358 г. и 1362 г. оказали помощ на турците при завладяването на този край (с. 4).

А каква е истината по този въпрос?

Наскоро след освобождението на България от византийска власт, станало врезултат на въстанието начело с братята Петър и Асен, в края на ХП век в Родопите се обособил като самостоятелен владетел българският болярин Иванко. Привлечен от цар Калоян като съюзник, заедно с българските войски той воювал против Византия. След гибелта му в 1200 г. цялата Родопска област влязла в пределите на българската държава.
След Иванко начело на Родопската област застанал българският болярин Алексий Слав, сестрин син на цар Калоян. Първоначално негово седалище била крепостта Целина, а по-късно-Мелник. Като управител на Средните и Западните Родопи той се задържал чак до 1230 г. По неговото име Родопите са известни и като Славиеви гори, а от титлата му деспот произлязло названието Доспат за Западните Родопи.
За Родопите българската държава е водила сериозни битки със своите противници. Така през 1206 г. латинският император Хенрих предприел поход против българите по долината на р. Ар да. През 1246 г. никейците се възползували от дворцовия преврат в България и

5

заграбиш Родопската област. През 1254 г. обаче българите в Родопите въстанали, отхвърлили никейската власт и се присъединили към България. По този повод византийският историк Георги Акрополит, съвременник на събитията, пише: "Понеже тамошните жители били българи, те на драго сърце преминавали на страната на своите единоплеменници (българи), като сваляли властта на друго-племенниците (никейците)." Той споменава и имената на редица крепости, които отхвърлили никейската власт: Станимака, Перущица, Кричим и Целина по северните склонове на Родопите; Устра, Перперек, Кривус, Ефрем и Мъняк - по долината на р.Арда. Битки за Родопите се водели и през 1255 г., когато никейците преминали отново в настъпление.
За Родопите става дума по-специално в изворите около средата на XIV век, по времето на цар Иван Александър. През 1344 г. със специално споразумение с Византия той си възвърнал крепостите по северните склонове на планината. А в Централните Родопи и Беломорието управлявал българинът Момчил юнак, който образувал своя държава и който се противопоставил на претендента за цариградския престол Йоан Кантакузин и на неговия турски съюзник Умур бей. Момчил дори нападнал и подпалил турската флота в залива Порто Лагос (Буругьол).
Завладяването на Родопите става след 1371 г., когато турците превзели Одрин. Родопското българско население оказало упорита и отчаяна съпротива на нашествениците, за което и до ден-днешен говорят преданията и легендите, както и названията на много местности. За никакви кумани и печенеги, за никакви "помаци-турци" и за никаква тяхна помощ на турските войски няма и помен нито в писмените извори, нито в преданията.
Турците завладели Родопите след кръвопролитни битки, в които участвувало местното българско население. Друго население в планината по това време не е имало.

ЗА ИМЕТО "ПОМАЦИ" - ПОМАГАЧИ ИЛИ ПОМЪЧЕНИ?

В брошурата се твърди, че името "помак" произлиза от думата помагач, т.е. турското население на Родопите било помогнало на турците нашественици да завладеят тази област.
Както вече бе посочено, турско и каквото и да е небългарско население в Родопите, което да е помагало по време на турското завоевание, не е съществувало. Поради това от само себе си отпада твърдението, че помак означава "помагач".
Името "помак" се явява в изворите 'твърде късно - през първата половина на XIX век. То отразява късното налагане на мохамедан-ската религия в българските земи - през XVI, XVII и XVIII век. При това името помак не се отнася до всички българи мохамедани и не е възникнало сред самото помохамеданчено население. Това име се е появило най-напред в научната книжнина и след това е било привнесено и наложено на част от това население.
Названието "помаци" обикновено се свързва с българите мохамедани в Родопите, Ловешко и Тиквешко. В Македония българите мохамедани около Шар планина са познати като "торбеши , в Кичевско - като "аповци" (от албанското ало, т.е. братко, чичо). На редица места са се наложили местни областни прозвища: "ахряни" (в Родопите - от областта Ахридос) и "чеченци (по р.Места - от областта Чеч). Българското християнско население ги нарича още

6

"потурнаци" и "поганци", тъй като са приели "турската'' или "поганската" вяра. Турскоезичното население пък ги нарича "ерум динлии", т.е. "полуверци" защото са си сменили вярата; или пък "дилсизи", т.е. "безезични , тъй като не знаят турски език.
Както се вижда, названието "помак" нито езиково, нито исторически може да се свърже с "помагач". То по-скоро може и трябва да се свърже с думата "мъка, мака", т.е. помъчени, насилени да приемат вярата на завоевателите. В полза на това последно твърдение говорят както писмените извори, така и целият бит на българите мохамедани.

ИМАЛО ЛИ Е ЗАСЕЛВАНЕ НА ЮРУЦИ В РОДОПИТЕ?

Според брошурата още в края на XIV век в Родопите били заселени юруци-коняри - в цялата област от Хасково и Пловдив до Девин, Пазарджик, Пещера, Батак и Самоков. При това първоначално били заселени 18-20 хиляди души, а след това още 102 хиляди души.
Юруците не са отделна етническа общност или обособена народностна група. Те са номадски пастирски племена от различен произход, занимаващи се със скотовъдство и водещи подвижен начин на живот. Числели се към военната организация като опълчение: 25 души образували една единица, наречена оджак (огнище), като от тях 5 души се явявали на поход (ешкинджии), а останалите 20 души издържали тях и семействата им (ямаци). Общо по целия Балкански полуостров имало 1533 юрушки оджака, или 38 325 души, т.е. били крайно малобройни в сравнение с останалото население. По райони юруците били пръснати главно в крайморските равнинни райони -Добруджа, Айтоско и Карнобатско, Югоизточна Тракия и Беломорието. През 1543 г., когато те за пръв път са регистрирани, в Пловдивската каза имало 57 оджака, в Татарпазарджишка - 26, в Драмска - 13, в Гюмюрджинска - 60, в Одринска - 10, и т.н. В Родопите не е регистрирано нито едно селище, в което да са били настанени юруци, при все че тук-там има данни за юрушки гробища. Подобна е картината и при следващите регистрации - 1557, 1566, 1584, 1597, 1602, 1609 и 1642-1666 г.
През втората половина на XVIII и началото на XIX век, по време на кърджалийските вилнежи, юруците напускат балканските провинции и се преселват в Мала Азия. По етнически състав юруците представляват изключително пъстра картина. Една част от тях била от различни тюркски племена, в това число и турци. Но тъй като броят на тези преселници бил твърде малоброен, а всички юруци задължително трябвало да бъдат мохамедани, с разпореждане на султан Сюлейман I броят им се допълвал било от освободени роби, било от помохамеданчено местно християнско население. Йроценгьт на тези помохамеданчени хора се движи от 11 до 36 %, като средно той е 26 %. Освен това около 1/3 от юруците били татари.
Към юруците се числели и така наречените "коняри". Това е население от тюркски произход, от областта на гр.Коня, което няма нищо общо с по-късно дошлите турци: те били настанени от византийците през XI век в Беломорието и Македония. При идването на турците на Балканския полуостров те били зачислени в юрушсата организация, затова не се споменават отделно в писмените извари.
И така, юруците в огромното си мнозинство не са етнически турци,
В Родопите пък изобщо няма данни за трайно заселване на юруци. Единствено тук-там става дума за юрушки яйлаф (планински пасбища), които били използувани от юруците при прекарване на

7

стадата към Беломорието или Пловдивска Тракия. Във връзка с това са само запазените спомени за юрушки гробища, названия на местности и други.
При тази категоричност на изворите, особено на османотурските регистри, абсурдно е да се говори за трайно заселване на юруци в Родопите, да не говорим за фантастичното число 120 хиляди души.

КОГА И КАК Е СТАНАЛО РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ИСЛЯМА В РОДОПИТЕ?

В брошурата се твърди че помаците, първи заселници в Родопите, започнали да приемат мохамеданската религия в 1091 г. и че през 1350 г. вече всички били мохамедани. Местното родопско население пък приело исляма през 1358 и 1362 г., и то по собствено желание, тъй като турците никога не налагали исляма насила. Но откШф се взе това "местно родопско население" - нали там имало само НОШлца на кумано-печенеги? И мохамеданите в Родопите две групи Ли са -едните помохамеданчено местно население, а другите потомци на помохамеданчени кумано-печенези? Изобщо бъркотията в брошурата по този въпрос е голяма.
Вече бе посочено, че никакви кумано-печенежки групи не са били заселвани в Родопите. Не съществува нито едно сведение за мохамедани в Родопите до края на XIV век. Това не е било възможно и на практика, след като на Балканския полуостров до това време са съществували само християнски държави и църкви.
И така, кога и как е станало разпространението на мохамеданс-твото в Родопите?
Османотурските данъчни регистри, в които е описано християнското и мохамеданското население в отделните селища, по катего-Ричен начин показват, че до средата на XV век цялото население в одопите е българско християнско. Ето как е описано например населението на с. Барутин в един подробен регистър от ^481 г.: Диман - син на Драгослав, Радослав - брат на Диман, Милко - негов брат, Добромир Богдан, Радослав Богдан, Димос Нанчо, Драгино Нанчо, Боно - негов брат, Стойко Ярига. Същевременно в отделни селища на Източните и Западните родопи се споменава и за отделни мохамедани, наскоро приели исляма и записани с български бащини презимена.
През 1515 г., по времето на султан Селим I, станало първото масово помохамеданчване в българските земи, засегнало Северна България, Тракия, Македония и Родопите. В последната област най-силно бил обхванат санджакът Чирмен. Това била административна единица, включваща Източните Родопи (на север от р.Арда), Чирпанско и Старозагорско чак до Стара планина. След това масово помохамеданчаване тук останали само 1500 християнски домакинства, т.е. мохамеданите станали 89 % от населението. Регистрите за данъка джизие, събиран само от немохамеданите, показват сравнително малък брой християни в отделните селища.
Останалите райони от Родопска област били засегнати по-слабо. В Централните Родопи помохамеданчването било частично и дори незначително. В Западните Родопи то обхванало предимно градските, центрове. Така например в района на Неврокоп (дн. гр.Гоце Делчев) в кратко време мохамеданските домакинства се увеличили от 12 на 453. Частично били помохамеданчени и жители на Разложко и Чепинско. Помохамеданчване на отделни семейства имало през

8

целия XVI век. Един списък на пастирите скотовъди от 1576 г. сочи скорошно ислямизиране на хора по поречието на Чепеларската река, в Чепинското корито и т.н., но основната част от населението все още била християнска.
Регистрите от първата половина на XVII век продължават да сочат многобройно българско християнско население в Родопите. Така например в Източните Родопи са описани християнски домакинства в селищата (с днешните имена): Кърджалийско - Аврен, Безводно, Белопопци, Благунци, Бял извор, Влечугово, Висока могила. Ген. Гешево, Горна крепост, Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Дарец, Долно Луково, Долноселци, Драбишна, Джерово, Долна крепост, Дрангово, Дъб, Егрек, Еровете, Завоя, Кадънка, Кобилино, Комунига, Костилково, Леново, Лещарка, Луличка, Малино, Мандрица, Маслиново, Меден бук, Мъдрец, Орешино, Пелевун, Повиен, Пок-рован, Попско, Пчеларово, Сив кладенец, Студен кладенец, Три могили, Цветово, Черничево, Черни рид, Чукарите, Шакрован, Шумнатица и др.; Хасковско - Воден, Габрово, Гарваново, Големанци, Дервишка могила, Добрич, Димитровче, Драпчево, Долно Съдиево, Изворово, Караманци, Колушево, Константиново, Косто-во, Кочаш, Левка, Любимец, Мандра, Малко градище, Мезек, Младиново, Орешец, Пъстророг, Рогозино, Свиленград, Симеоновград, Сива река, Филево, Царева поляна, Черни дъб, Черна могила, Чернигово, Щит и др.; Смолянско - Баните, Боровина, Вълчан дол, Давидково, Дебеляново, Загражден, Златоград, Могиляне, Мъгли-ща, Неделино, Оряховец и т.н.
Прави впечатление, че най-силен е мохамеданският елемент на изток - по поречието на р.Марица и най-източните склонове на Родопите. Тук броят на християнските домакинства в отделните селища е твърде нисък, което показва напредналия етап на помохамеданчване. И колкото се отива на запад и във вътрешността на планината, броят на българските християнски домакинства се увеличава. Особено многобройни са те в Централните и Западните Родопи.
През времето от 1625 до 1660 г. било помохамеданчено близо 1 / 3 от населението на Западните Родопи и по долината на р.Места.
Второто масово помохамеданчване на българските земи станало през втората половина на XVII век. То засегнало най-вече Родопите. През 1666 г. войната на Османската империя с Венеция за о-в Крит, водена повече от 20 години, била обявена за "свещена". И когато великият везир потеглил с основната войска от Одрин за Солун, през Западните Родопи преминал румелийският беилербей Пехливан Мехмед паша. През май 1666 г. той бил в Чепино и извършил помохамеданчване на тамошното българско население. След това пашата преминат през Якоруда и я разорил. Същата участ постигнала и населението по долината на р.Места, чак до областта Чеч и Неврокопско. Специално за Чепино в летописния разказ на поп Методи Драганов от с.Корово се съобщава, че помохамеданчванията в котловината продължили чак до есента.
Още когато преминавал на юг, Пехливан Мехмед паша отправил страшна закана към българското родопско население: да приеме мохамеданството, защото ще изколи всички, като се върне. Той загинал на бойното поле, но тази закана изпълнил султанът три години по-късно, когато войната завършила, т.е. през 1669 година.

9

Султанската заповед била изпълнена най-стриктно в Западните Родопи. В радиус на един ден път от Доспат, т.е. от Девин до Неврокоп и от Чепино до Беломорието, българите били помохаме-данчени до последния човек. Един български летописен разказ, известен под названието "Исторически бележник'', съобщава, че през 1669 - 1670 г. било извършено масово помохамеданчване на среднородопските селища от Смолян до Златоград. Тогава именно била унищожена и Смолянската епископия с център днешното с. Смилян, а епископът Висарион Смоленски бил принуждаван също да приеме мохамеданската вяра и след твърдия му отказ бил зверски измъчван и убит. Други летописни съчинения описват как е станало помохамеданчването в селищата по северните и източните склонове на Родопите. Според Беловската хроника били помохамеданчени 74 села от Пловдив до Гюмюрджина и на изток до р. Марица. А само от Асеновград до Костенец били разрушени 218 църкви и 32 манастира. Тогава именно били помохамеданчени и редица села в Кърджалийско и Смолянско, в които все още било останало християнско население. А на следващата 1670 г. властите в Одрин от събрания данък отделили 9000 акчета, с които купили фесове на новите мохамедани.
Това второ масово помохамеданчване въпреки големия си размах не могло да обхване цялото българско население. В редица села на Родопите все още останал значителен брой християни. Един запис от смолянското с. Богутево от 1703 г. изброява имената на българите християни и мохамедани, сред които били Вълко Беганов и брат му Юсеин. Окончателното помохамеданчване на това село станало наскоро след това.
В Средните и Южните Родопи били извършени още две по-малки по размери помохамеданчвания - през 1705 и 1720 г. При последното българите от Райково дали решителен отпор на своите мъчители. За българи християни в с. Могилица, Смолянско, в документите се говори чак до 1738 г., а в съседното с. Буката - до 1815 г. Помохамеданчване на хора в отделни села продължило чак до 1912 г.
И така, наличните писмени сведения - османотурски документи и български летописни разкази, по недвусмислен начин показват кога и как голямата част от българското население в Родопите приело "правата вяра".
Що се отнася до твърдението, че в Османската империя никога не е имало насилствено помохамеданчване, и тук истината е съвсем друга.
Османската държава била изградена като ислямска, т.е. на верска основа. Поданиците й се делели по религиозна принадлежност на мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници, гяури). Върху тази основа бил изграден целият обществен живот - правата и задълженията на поданиците, данъците, войската, администрацията. С други думи, това била държава на неравенството и неравно-правието, при която "неверниците" били подложени на жестока религиозна и народностна дискриминация и асимилация. При това за най-голямо благочестие и преданост към Мохамедовата вяра се смятало налагането на мохамеданството на хора от други религии. И с това се занимавали всички - от султана до най-обикновения служител.
Налагането на мохамеданската религия в българските земи се извършвало по два основни начина: с откъсване и без откъсване на

10

хора от родната им среда.
Откъсването от родната среда от своя страна ставало по няколко начина. Първо, вземане на момчета по силата на така наречения "кръвен данък" (девширме) за нуждите преди всичко на еничарския корпус. Стотици хиляди деца по този начин били помохамеданчвани и потурчвани. Второ, изселване на хора от родните места и заселването им в Мала Азия и другаде, където също така били принуждавани да приемат исляма и се потурчвали. Трето, чрез поробване и задържане в турска среда стотици хиляди българи и пленници също така бивали помохамеданчвани и потурчвани. Четвърто, хиляди и хиляди хора били откъсвани от семействата им, помохамеданчвани и потурчвани: отвлечени жени и девойки по харемите; облагодетелствуване чрез служба и привилегии; използуване на тежкото материално положение на изпаднали в беда кора; опрощаване на наказания на престъпници; освобождаване от данъци и т. н., и т. н. Имало и единични случаи на доброволно приемане на мохамеданството. За приелите веднъж мохамеданската вяра се прилагали сурови наказания при всеки опит за връщане към старата християнска религия.
Мохамеданската религия била налагана по пялата територия на Османската империя. Била ислямизнрана Мала Азия - една територия, която в продължение на повече от 1000 години била притежание на Византия и била християнска. На Балканския полуостров мохамеданството било наложено на албанци, босненци, на много гърци и на още повече българи. В българските земи пели области били помохамеданчени - не само в Родопите, Македония, Беломорието и Ловешко, а и в Герлово, Лудогорието, Добруджа и другаде. Налагането на мохамеданската религия е ставало по цялата българска земя и за това съществуват огромен брой документи. За това се пее в народните песни, разказва се в предания и легендите. Споменът за него е запазен в названията на местностите.

БИТ И КУЛТУРА НА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В РОДОПИТЕ

В брошурата се твърди, че помаците нямат абсолютно никаква етническа връзка и общност с българите, че помашкият диалект е турски, че традициите им са противоположни на българските, че дори по физически тип били различни от българите.
Това също така е крещящо разминаване с истината.
Най-яркият белег за български произход на помохамеданченото население в Родопите е езикът. На един и същи език говорят българите християни и българите мохамедани (само на някои места последните са заимствували от турския език някои поздрави, броене и думи, свързани с религията). Това е език чужд на външни заемки, запазил много старинни думи и от всички български говори е най-близък до старобългарския език. Родопският говор се отличава с напевност и мекота, с гъвкавост и звучност. Затова с пълно право народният поет Иван Вазов казва, че в Родопите "звучи език кристален". Сред българите мохамедани в Родопите н^досега се срещат редица стари български обичаи и традиции. Такива са обичаите на побратимяване и посестримяване между християни и мохамедани, на запомнени и съхранени в продължение на векове роднински отношения между тях, наличието на съседни имоти и ползуване на общи овощни дървета и т. н. Българите мохамедани все

11

още яазят редица старинни обичаи при раждане, сватба и смърт: "молитва" (понуда) при раждане на дете, изпращане на "момаре" (годежари) при годеж, изпращане на "проварници" (сватове) при сватба, помени за душата на умрелия и т. н. Запазени са и много християнски традиции, свързани с почитането на големите празници Божик (Коледа), Сурвак (Василовден), Водици (Йордановден), Цасхале (Великден), Гергьовден, Димитровден, а на особена почит сред жените е Махремана (Богородица). Във връзка с тези и други празници са запазени редица обичаи: да се прави кръстен знак над млякото и хляба, за да втасат, да се прави кръстен знак по оборите против смърт по добитъка, да не се работи в определени дни, да се шарят хлябове с просфори и т. н.
а български произход на помохамеданченото население говорят и старите веществени паметници. Почти навсякъде в Родопите се е запазил споменът и се разкриват основи на стари български черкви и гробища (при разкопки в с. Беден, Арда, Борино, Годешево бяха открити и каменни кръстове). В много българомохамедански къщи в продължение на много години като скъпи реликви били пазени стари икони, кръстове, кандила, църковни книги и други християнски предмети. За много от джамиите се знае, че са построени върху основите на стари черкви, като населението помни и техните имена.
Още от времето преди помохамеданчването и досега много българи мохамедани са запазили българските си фамилни имена. Родопският науковед Ст.Шишков, който в продължение на десетилетия е изследвал живота и бита на българите мохамедани, пише че сред тях със стотици могат да се срещнат фамилии Попуски, Стояноолу, Радюски, Русювци, Янчовци, Момчилци, Добринци и други подобни.
Названията на местностите също така отразяват българския бит и българското минало. Едни от тези имена са свързани с растения, дървета и животни. Други са на името на даден човек. Трети са свързани със старата християнска религия: св. Илия, св. Неделя, Манастирет, Попова нива, Попмартинова дупка, Каурско гробе и т. н. Четвърти напомнят за годините на помохамеданчването: Момин вир, Момин камен, Турчи мост, Кървава стена, Невеста, Канлъ дере (Кървав поток) и много други.
Изобщо езикът, обичаите и традициите, веществените паметници, фамилните имена, названията на местностите, песните и преданията - всичко това по категоричен начин говори за българския произход и българската душевност на ислямизираното население в Родопите.
ПРОПАГАНДА НА ОМРАЗА КЪМ ВСИЧКО БЪЛГАРСКО

На с. 5-6 в брошурата е написано: "Както вчера, така и днес всеки помак е съзнателен враг на българите и славяните." По-нанатък се твърди, че българските власти били прибягвали до насилствено побългаряване на помаците през 1912-1913,1925,1930-1935 и 1940-1945 г.
Тук преди всичко са необходими две уточнения. Първо, не става дума за побългаряване", тъй като това е българско население, а за възстановяване на неговото нарушено българско съзнание. Второ, никакви подобни акции не е имало нито през 1925, нито през 1930-1935 г.
А каква е същността на събитията през 1912-1913 г. и 1937-1944 г.?
Съгласно Санстефанския мирен договор и решенията на Берлин-

12

ския конгрес през 1878 г. огромна част от Родопите остана в Турция само заради това, че тук преобладавате мохамеданско население, т.е. религиозният признак се оказа решаващ за присъединяването към мохамеданска Турция. С цел да не се даде възможност за злоупотреба в бъдеще с подобен аргумент и възползувайки се от факта, че след превземането на Родопската област през 1912 г. в някои селища отделни българи мохамедани по своя собствена воля бяха пожелали да приемат християнската вяра, българското правителство и Светият синод се поблазниха от идеята за покръстване на българи мохамедани. Без да се вникне по-дълбоко в проблема, в края на 1912 г. и началото на 1913 г. се предприемат практически действия по реализацията на тази идея. При провеждането на акцията обаче поради нейния обхватен характер на много места се стига и до насилия.
Поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г., условията на Цариградския мирен договор довеждат до връщането на исляма и на турско-арабските имена. На силен натиск и тормоз биват подложени всички ония мохамедани, които бяха се изявили като българи. Така или иначе опитът да бъде разрешен този национален въпрос се провали. Заедно с това този акт накърнява религиозните чувства на това многострадално население и то за известен период се отчуждава от своите братя християни.
През 1937 г. в Смолян предимно от младежи българи мохамедани с различни политически убеждения бе създадена дружба "Родина". Основната идея на това движение бе: "Ние сме българи по народност, а мохамедани по вяра. Ние отхвърляме заблудата, че като сме мохамедани, не сме българи."
Дружбите "Родина", създадени предимно в Средните Родопи, бяха малобройни: около 650 души в 42 организации. Властите обаче се възползуваха от движението "Родина и през 1943 г. Народното събрание прие специален закон за имената: само за две години над 70 000 българи мохамедани бяха преименовани. И при тази акция не мина без насилие, което компрометира движението. Затова след 9 септември 1944 г. бяха възстановени турско-арабските имена на всички българи мохамедани.
Такава е историческата истина за тези две акции. Методите и средствата обаче, с които те бяха проведени, до голяма степен ги компрометираха и навредиха на самия процес на национално осъзнаване на това българско население.
Но ако тези методи и средства могат и трябва да бъдат осъдени, ако за това са виновни тогавашните български правителства и властите по места, това не дава основание да се отрича самата истина за произхода на това население. Още по-малко то дава основание да се проповядва омраза и нанавист към всичко българско. Проповяда-ната във въпросната брошура омраза към българите и славяните вреди на интересите на самите българи мохамедани. Повече от ясно е, че тази антибългарска пропаганда служи на интересите на една друга държава.

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 50 ГОДИНИ

В брошурата основно внимание е отделено на събитията след 9 септември 1944 г. и особено през 1970 г., когато излезе решението на Секретариата на ЦК на БКП за по-нататъшното подобряване на

13

материалното н културното развитие на българите мохамедани и за необходимостта от замяна на турско-арабските имена. Всичко тук е обрисувано с най-черни краски, като се говори за нападнати 850 села, за унищожени над 22 села, за избити хора и т. н. Онези, които помнят посочените събития, знаят много добре, че по-голяма лъжа ог това едва ли би могло да се измисли.

А всъщност каква е истината?

До 1944 г. Родопският край беше най-изостаналият район на България. Населението тънеше в нищета, мизерия и безпросветност. За благоустрояване почти не можеше да се говори.
За 50 години Родопите се промениха до неузнаваемост. Тук се разви мощна рудодобивна и рудопреработвателна индустрия; модернизира се дърводобивът; построиха се язовири и водни каскади; в почти всички села се откриха цехове и предприятия, с което бе осигурен поминък на населението. Наред с това бяха построени нови пътища и бяха асфалтирани; селищата бяха електрифицирани и водоснабдени; уреди се редовен транспорт. Повиши се и благосъстоянието на хората: почти навсякъде бяха построени нови дву- и триетажни къщи, обзаведоха се с модерна битова техника, мнозина си купиха леки коли. Повиши се и културата на населението: децата вече масово завършват прогимназията и отиват в гимназии и техникуми; създаде се местна интелигенция със средно и висше образование и т. н.
Що се отнася до събитията през 1970 г., те трябва да бъдат разглеждани като пореден трети опит да бъде разрешен българомо-
Никоя уважаваща себе си страна не може да си позволи нейни граждани да бъдат под влияние на чужда пропаганда и да бъдат използувани за чужди на страната цели. Още повече това се отнася до хора, конто са от същия произход, от какъвто е и коренното население на страната. Затова и властите след 9 семпември 1944 г. наред с грижите за материалното благосъстояние на българите мохамедани се опитаха да решат и въпроса за тяхното национално самочувствие. Това се налагате и ог факта, че при изострените международни отношения тук се ширеше безогледна антибъл гарска пропаганда.
Цяло десетилетие преди 1970 г. в Родопите се извърши широка научноизследователска и разяснителна дейност за българския произход, бит и душевност на родопските българи. Особено обхватна бе тази дейност в Смолянски окръг.
През 1962 г. активисти в с. Забърдо, Смолянски окръг, по своя инициатива замениха турско-арабските си имена с български. Примерът им бе поет и от други българи мохамедани. Така отново възникна въпрос за имената: започна да се лансира мнението, че избистрянето на българското национално съзнание неминуемо трябва да бъде съпътствувано н с възстановяване на българските имена. Така се стигна и до посоченото решение от 1970 г. На повечето места, където бе извършена сериозна разяснителна работа, хората разбираха необходимостта от смяната на имената и този процес мина леко и гладко. На редица места обаче той бе превърнат в кампанийна акция, прилагаха се административни методи. На някои места, особено в Благоевградски окръг, този процес срещна организирана съпротива и се стигна до сериозни инциденти. Те обаче далеч не

14

отговарят на онази мрачна картина, нарисувана в посочената брошура.
Независимо от допуснатите слабости и грешки, въпреки някои недопустими административни методи и средства бяха постигнати определени положителни резултати. Повиши се самочувствието на българите мохамедани, те активно навлязоха в обществения, стопанския и културния живот на страната. Положена бе сериозна основа за осъзнаването им като българи, за приобщаването им като неделима част от българската нация. Особено показателен е фактът, че през последните три години огромната част от тях запазват българските имена и се изявяват като родолюбиви българи въпреки оказвания върху тях сериозен натиск и засилената пропаганда, че са "родопски турци".

ПОСЛЕСЛОВ

Казват, че историята е учителка на народите. Тя учи хората как да живеят в настоящето, въоръжава ги с опит и знания за бъдещето. На какво ни учи историята на Рило-Родопската покрайнина?
1. Българският произход на помохамеданченото население в тази област е безспорен. Доказателство за това са огромен брой писмени сведения, езикът, обичаите, традициите, названията на местностите, фамилните имена, съхранените стари предмети, песните и преданията. Това се признава от науката във всички страни. Това може да се прочете във всички съвременни енциклопедии.
2. По време на петвековното турско робство османските власти и мохамеданското духовенство направиха всичко възможно чрез религията да откъснат помохамеданчените българи от техните сънародници християни. От своя страна и българите християни гледаха на мохамеданството като на "турска вяра", а на неговите носители като на "потурнаци". Вместо "помохамеданчване" често в литературата се пишеше "потурчване". Така започна да се слага знак на равенство между религия и народност, т.е. мохамеданите да бъдат считани за турци- За съжаление и до ден-днешен има хора, които не правят тази разлика - едни от незнание, а други съвсем съзнателно с оглед на определени политически цели.
3. В продължение на повече от 100 години българските власти не можаха да изработят и да проведат една единна политика по българомохамеданския въпрос. По принцип всички приемаха, че става дума за българско население, че то трябва да бъде приобщено към своите сънародници българи, но методите и средствата за това не бяха обмисляни добре, надделяваха конюнктурни политически съображения, провеждаха се краткотрайни акции и т. н. Липсата на такава ясна национална политика се чувствува особено сега, когато чужди сили наричат българско население "родопски турци" и работят за неговото турцизиране, а централната власт и властите по места не дават необходимия отпор. Доживяхме времето, когато се измисли и съществуването на "помашко малцинство".
4. Българите мохамедани от край време са били обект на турската пропаганда с оглед нейните домогвания към мохамеданското население на България и към български земи. В това отношение тази пропаганда е разчитала на скъпо платени родоотстьпнипи, на фанатизирани туркофилски елементи. Тази антибългарска пропаганда невинаги е срещала необходимия отпор. За съжаление и днес това противопоставяне е твърде слабо и не се провежда като официална държавна политика.
5. Политиката по българомохамеданския въпрос невинаги е вървяла ръка за ръка с науката. Научните изследвания на историци, етнографи, археолози, езиковеди и други дейци на обществените науки не се използуват пълноценно за обосноваването и последователното провеждане на ясна национална политика по този проблем.
6. Неиздържано в научно отношение е и т.нар. самоопределение на българите мохамедани по време на преброяването през 1992 г., когато известен процент от тях, предимно от Западните Родопи и Пиринс-ка Македония, се "самоопределиха" като турци. За разлика от религията народността не може да се постави в зависимост от личните разбирания и предпочитания. Защото народността е обективна, биологически и култур-но-исторически обусловена общност. Както децата не могат да избират родителите си , също така те или родителите им не могат да избират своя родов корен, своята народностна принадлежност.
7. Българите мохамедани са жертва на асимилаторската политика на Османската империя. Тяхното днешно нещастие бе заложено в годините на робството. При разумно водена политика обаче (след освобождението ни от турско робство) българомохамеданският въпрос щеше сега да е напълно преминал в историята. За днешното състояние на този въпрос наред с българските власти вина има и българската общественост, особено извън Родопско, която не е проявявала и не проявява в необходимата степен интерес и грижа по проблема. Понякога от страна на българите християни се проявява (очно или задочно) с нищо непредизвикано високомерие, взаимоотношенията невинаги почиват на равнопоставеност и взаимно уважение. А при наличието на подобни явления от другата страна се поражда неудовлетвореност, затвореност, мнителност и всичко това при определени условия може да породи неадекватни реакции с неопределена насоченост.
8. Въпреки слабостите и грешките, главно що се отнася до допуснатите на някои места и в различни периоди отделни форми на принуда (било от страна на властите или на екстремистки настроени личности), неотстъпно провежданата от дълги години панислямска и пантюркистка пропаганда в повечето случаи намира все повече "суха почва" и не може да пусне дълбоки корени. Бариера за това е порасналото национално самочувствие на българите мохамедани и най-вече на израсналата в последните три-четири десетилетия интелигенция от техните среди.
Целта на настоящата историческа справка наред с изобличаването на конкретните лъжи и инсинуации на цариградската брошура е да помогне на това отрудено българско население и да активизира усилията на тази родолюбива интелигенция за пресичане на антибьлгарската пропаганда и демаскиране на домогванията в полза на чужди интереси.
9. Днешното положение на българите мохамедани е особено тежко. Тежко е то и за цялото родопско население. Ликвидирани са много от построените предприятия, шири се безработица, рушат се постиженията в материалната и духовната област. За подпомагане на изпадналите в безпътица родопски българи, за подобряване на тяхното поминъчно положение и за пресичане действията на ретроградните сили най-голяма роля могат да изиграят Народното събрание и правителството независимо от какви политически сили то е излъчено. Към тази покрайнина е в дълг цялото ни общество. Затова крещяща е необходимостта от изработването (с участието на всички политически сили) на комплексна правителствена програма за материалното и духовно възмогване на Родопския край и прилежащите към него райони с българомохамеданско население.
София, 1993