ИСТИНАТА за Българите-мохамедани

ИСТИНАТА
за
Българите-мохамедани
в Родопите

“...Религиозният фанатизъм е един от най-сигурните начини да бъде затрит човешкия род...”

През 1970 г. в Истанбул от бегълци - емигранти от България, бе създадено "Дружество за култура и солидарност с родопските турци". Това дружество поради своя малоброен характер не можа да развие някаква особена дейност както в самата Турция, така и сред мохамеданското население в Родопите. По-късно, с помощта на турските специални служби, дружеството бе преобразувано в "Дружество за култура и солидарност с родопските и дунавските турци", като целта му беше да работи за обединението на всички мохамедани в България и да насочва дейността им в полза на Турция. Дружеството получаваше парична помощ от турското Министерство на външните работи и поддържаше контакти с представители на други антибьлгарски организации. Въпреки оказаната му материална и организациона помощ то си остана с малоброен членски състав - през 1980 г. наброяваше около 200 души.
Най-значителната дейност на това дружество бе издаването през 1972 г. на една брошура от 32 страници на турски език озаглавена "Последното турско клане в Родопите". Тази брошура бе преведена на български език под заглавие "Същност на последните кланета на турците в Родопите". Преводът в обем 15 машинописни страници е доста нескопосен и на редица места се отличава от оригинала.
Както турският оригинал, така и направените два превода на български език са пълни с неточности, лъжи и измислици. Те явно недооценяват българския читател, неговото културно равнище и историческа осведоменост. А превеждането на брошурата на български вече само по себе си е доказателство, че тя се разпространява сред българското население, на което майчиният език е български.
От 1972 г. и досега никой не смяташе да отговаря и да опровергава тази брошура - недомислията и лъжите в нея са очевидни. За съжаление обаче през последните години във връзка със засиления стремеж на определени политически сили вътре в страната и на политически домогвания отвън за турцизиране на българите мохамедани тази брошура отново се разпространява масово. И дотолкова, доколкото има хора, които не познават историята и се поддават на внушения на подобно четиво, налага се да се каже каква е историческата истина и с какви лъжи си служи нашата и чуждата антибългарска пропаганда. Такава е целта на настоящата брошура - да даде отговор на тези нескопосни лъжи и клевети.

РОДОПИТЕ - ТЕРИТОРИЯ И НАСЕЛЕНИЕ

Според лъжовната брошура (с.1): "... Общата повърхнина на Родопите, намиращи се под властта на българите, е 25 386 кв. км, а населението брои 2 365 780 души. Турският елемент в тези райони представлява 75 % и включва окръзите Хасковски, Кърджалийски, Смолянски, Пазарджишки, Благоевградски и част от Пловдивски окръг. Продоволствието и потребностите на България от месо, мляко, масло и всички други хранителни продукти се осигуряват от Родопите."

А каква е истината?

Родопският масив с дължина 200 км и широчина 100 км обхваща площ от 14 737 кв. км, от които в България се намират 12 233 кв. км, т.е. 83 %. Според статистиката от 1984 г. в българската част на Родопите живеят всичко 680 000 души.

2

И така, посочената площ на Родопите е завишена два пъти, като очевидно включва и равнинната част на посочените окръзи. Цялото население на Родопите - българи християни, българи мохамедани и мохамедани с турско етническо самосъзнание, е 680 000, а според брошурата само турците били 1 777 335 души. Надценена е ролята на Родопите и в икономиката на България, особено що се отнася до хранителните продукти. Очевиден е стремежът на авторите да предявяват претенции за далеч по-голяма територия и население, обявено предварително за "турско".

РОДОПИТЕ СА БИЛИ ЗАСЕЛЕНИ ВЕКОВЕ, ПРЕДИ ТУРЦИТЕ ДА СТЪПЯТ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Според текста на брошура: "Родопите са били заселени едва в XI век. Преди това не са били заселени" (с.З).
И тук истината е съвсем друга.

Родопите – кратък исторически преглед

Родопите с техните гори и поляни, с изобилен дивеч и мек климат са били заселени в най-далечни времена. На няколко места досега са открити находища от старокаменната епоха, т.е. преди около 100 хиляди години. Следи от човешки живот са открити и от среднока-менната епоха, т.е. отпреди 50 хиляди години. Още повече данни съществуват от следващите епохи - новокаменната и бронзовата.
Самото име Родопи е тракийско и е засвидетелствувано в изворите преди 3000 години. С тракийските племена беси, триади, травси и сапеи, които населявали Родопите, е свързано развитието на грън-чарството, минното дело и металургията на този край. Тук са открити множество тракийски крепости и пътища. По високите родопски върхове са запазени множество тракийски култови гробници, открити са светилища на главното тракийско божество - Тракийския герой конник. Изворите съобщават, че в Родопите се намирало и прочутото светилище на бога Дионис. С Родопите най-сетне е свързано и името на прочутия певец Орфей.
Когато римляните завладели Балканския полуостров преди 2000 години, в земите от Места до Марица те обособили провинция Родопа, където животът продължил с активното използуване на подземните богатства, строителство на крепости и пътища. А през VI век, при император Юстиниан I, когато била подсилена византийската крепостна система на Балканския полуостров, само в провинция Родопа били построени 12 нови крепости.
В началото на VII век Балканският полуостров бил заселен масово от славяните. В Централните и Западни Родопи се настанило племето смоляни, с което и до ден-днешен е свързана историята на тази хубава българска планина. Векове наред името на това племе носело централното родопско селище Смолен (дн. с. Смилян).
През 837 г. племето смоляни вдигнало въстание против византийската власт. На помощ се притекли българските войски начело с кавхан Исбул. Цялата Родопска област и Беломорието били присъединени към България.
Родопите останали в пределите на българската държава чак до края на X век, когато започнало покоряването на българските земи от Византия. Тук били строени български крепости, разработвали се рудните находища и т.н.
Продължителното съжителство на траки и славяни в Родопите е безспорно, а това са две от основните съставки на формиралата се още през IX век българска народност. Отричането на тези очевидни

3

и всепризнати факти цели да заличи българското минало и принадлежност на Родопския край, като същевременно истинската история се подменя със съвсем невярното твърдение, че първите заселници в Родопите са едва от XI век и че това са били някакви си кумано-турски племена (с 4).

В РОДОПИТЕ НИКОГА НЕ СА БИЛИ ЗАСЕЛВАНИ КУМАНИ
И ПЕЧЕНЕГИ

На с 3-4 в брошурата се твърди: "През 1087 и 1091 г. със създаването на кумано-печенежката тюркска федерация много племена от куманските турци са се зеселили в Родопите. Помаците са приемници на куманските тюрки, останали в Родопите след разпадането на кумано-печенежката тюркска федерация."

И това не е вярно.

Преди всичко никога не е съществувала кумано-печенежка федерация. Кумани и печенеги са отделни племенни общности и в повечето случаи отношенията между тях са били враждебни. Те населявали отвъддунавските земи, играели важна роля в българската история като съюзници на Асеновеката династия (1186-1241), аслед 124Г г. били разгроменн от татарите и много от тях се преселили в България, приели християнството и се влели в българската народност.

А каква е истината за посочените 1087 г. и 1091 г.?

През 1087 г. Източна Тракия била нападната от печенежкия вожд Челгу и сваления унгарски крал Соломон, водещ войска от унгарци и кумани. Византийците разбили нашествениците и ги прогонили отвъд Дунава.
През 1091 г. печенеги нахлули в Подунавието. В битката при Левунион сборна войска от византийци и кумани нанесла страхотно поражение на печенегите, след което те изчезват от историческата сцена. Огромен брой печенеги били избити, а още по-голям брой паднали в плен. Една част от пленниците също били избити, а други заселени в Македония, в областта на Мъглен, и се претопяват сред българското население.
И така, никога не е съществувала кумано-печенежка федерация. Никога, нито преди това, нито през 1087 г. и 1091 г., нито след това в Родопите не са били заселвани кумани или печенеги. Затова мохамеданското население в Родопите не е наследник и няма нищо общо с куманите и печенегите.

КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТЮРКИ И ТУРЦИ?

В брошурата не само се отрича очевидната истина, че в Родопите са живели в продължение на векове българи, но и се твърди че единствените обитатели на планината са били само турци - траки, хуни, авари, узи, печенеги, кумани и разни тюркско-юрушки племена (с 4).
Както вече бе посочено, безспорен исторически факт е, че траки и славяни са живели в Родопите в продължение на векове и че траките не принадлежат към групата на тюрките, а към индоевропейската езикова група. Безспорен факт също е, че в Родопите никога не са се заселвали и не са живели хуни, авари, узи, печенеги и кумани и че тези племена са тюрки, но не са и нямат нищо общо с турците.
Известно е, че по езиков признак науката групира народите на общности: индоевропейсха, алтайска, тибетско-

4

китайска, фнноуралска и тн.
Към индоевропейската общност спадат индуските, иранските, славянските, германските, романските и редица други народностни групи. Всяка една от тези групи пък се състои от множество народи. Така напр. групата на славяните се състои от българи, сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, поляци, украинци, руси, Г и други.
Алтайската общност обхваща тюрки, монголи, манджури, тунгу-зи, корейци и японци. Тюрките пък се делят на два клона - източен и западен. Към западния клон принадлежи българската група, състояща се от прабългари, авари, хазари, сабири, сувари и други. Към този клон принадлежи и групата на огузо-кипчакнте, състояща се от множество кипчакски и огузки племена. Турците принадлежат към подгрупата на огузите.
Днешната турска историография и езикознание, бидейки в плен на пантюркизма, не правят разлика между тюрки (голяма езикова общност) и турци (един конкретен народ). С названието тюрк биват обозначавани и тюрки, и турци, като се представят за едно и също нещо. По този начин към турците биват причислявани народи, които нямат нищо общо с тях. Това именно е основата на пантюркизма, чрез който днешна Турция претендира да обедини всички тюрки от Китай до Адриатическо море, обявявайки ги за турци. Това е нов израз на имперските амбиции за въстановяването на някогашната Османска империя.
Абсурдността на тази идея е очевидна. Какво би станало и как би изглеждал в очите на хората един българин или един сърбин, който би обявил всички славяни за българи или сърби. Подобен пансдави-зъм днес е невъзможен, както е невъзможен пангерманизъм, паиро-манизъм и т.н. Няма право на съществувание и пантюркизмът.

БЪЛГАРИТЕ В РОДОПИТЕ ПРЕЗ ХІІ - XIV век

В брошурата се твърди, че Родопите още в края на XI век били населени от кумани и печенеги, обявени за "помаци-турци", които през 1358 г. и 1362 г. оказали помощ на турците при завладяването на този край (с. 4).

А каква е истината по този въпрос?

Наскоро след освобождението на България от византийска власт, станало врезултат на въстанието начело с братята Петър и Асен, в края на ХП век в Родопите се обособил като самостоятелен владетел българският болярин Иванко. Привлечен от цар Калоян като съюзник, заедно с българските войски той воювал против Византия. След гибелта му в 1200 г. цялата Родопска област влязла в пределите на българската държава.
След Иванко начело на Родопската област застанал българският болярин Алексий Слав, сестрин син на цар Калоян. Първоначално негово седалище била крепостта Целина, а по-късно-Мелник. Като управител на Средните и Западните Родопи той се задържал чак до 1230 г. По неговото име Родопите са известни и като Славиеви гори, а от титлата му деспот произлязло названието Доспат за Западните Родопи.
За Родопите българската държава е водила сериозни битки със своите противници. Така през 1206 г. латинският император Хенрих предприел поход против българите по долината на р. Ар да. През 1246 г. никейците се възползували от дворцовия преврат в България и

5

заграбиш Родопската област. През 1254 г. обаче българите в Родопите въстанали, отхвърлили никейската власт и се присъединили към България. По този повод византийският историк Георги Акрополит, съвременник на събитията, пише: "Понеже тамошните жители били българи, те на драго сърце преминавали на страната на своите единоплеменници (българи), като сваляли властта на друго-племенниците (никейците)." Той споменава и имената на редица крепости, които отхвърлили никейската власт: Станимака, Перущица, Кричим и Целина по северните склонове на Родопите; Устра, Перперек, Кривус, Ефрем и Мъняк - по долината на р.Арда. Битки за Родопите се водели и през 1255 г., когато никейците преминали отново в настъпление.
За Родопите става дума по-специално в изворите около средата на XIV век, по времето на цар Иван Александър. През 1344 г. със специално споразумение с Византия той си възвърнал крепостите по северните склонове на планината. А в Централните Родопи и Беломорието управлявал българинът Момчил юнак, който образувал своя държава и който се противопоставил на претендента за цариградския престол Йоан Кантакузин и на неговия турски съюзник Умур бей. Момчил дори нападнал и подпалил турската флота в залива Порто Лагос (Буругьол).
Завладяването на Родопите става след 1371 г., когато турците превзели Одрин. Родопското българско население оказало упорита и отчаяна съпротива на нашествениците, за което и до ден-днешен говорят преданията и легендите, както и названията на много местности. За никакви кумани и печенеги, за никакви "помаци-турци" и за никаква тяхна помощ на турските войски няма и помен нито в писмените извори, нито в преданията.
Турците завладели Родопите след кръвопролитни битки, в които участвувало местното българско население. Друго население в планината по това време не е имало.

ЗА ИМЕТО "ПОМАЦИ" - ПОМАГАЧИ ИЛИ ПОМЪЧЕНИ?

В брошурата се твърди, че името "помак" произлиза от думата помагач, т.е. турското население на Родопите било помогнало на турците нашественици да завладеят тази област.
Както вече бе посочено, турско и каквото и да е небългарско население в Родопите, което да е помагало по време на турското завоевание, не е съществувало. Поради това от само себе си отпада твърдението, че помак означава "помагач".
Името "помак" се явява в изворите 'твърде късно - през първата половина на XIX век. То отразява късното налагане на мохамедан-ската религия в българските земи - през XVI, XVII и XVIII век. При това името помак не се отнася до всички българи мохамедани и не е възникнало сред самото помохамеданчено население. Това име се е появило най-напред в научната книжнина и след това е било привнесено и наложено на част от това население.
Названието "помаци" обикновено се свързва с българите мохамедани в Родопите, Ловешко и Тиквешко. В Македония българите мохамедани около Шар планина са познати като "торбеши , в Кичевско - като "аповци" (от албанското ало, т.е. братко, чичо). На редица места са се наложили местни областни прозвища: "ахряни" (в Родопите - от областта Ахридос) и "чеченци (по р.Места - от областта Чеч). Българското християнско население ги нарича още

6

"потурнаци" и "поганци", тъй като са приели "турската'' или "поганската" вяра. Турскоезичното население пък ги нарича "ерум динлии", т.е. "полуверци" защото са си сменили вярата; или пък "дилсизи", т.е. "безезични , тъй като не знаят турски език.
Както се вижда, названието "помак" нито езиково, нито исторически може да се свърже с "помагач". То по-скоро може и трябва да се свърже с думата "мъка, мака", т.е. помъчени, насилени да приемат вярата на завоевателите. В полза на това последно твърдение говорят както писмените извори, така и целият бит на българите мохамедани.

ИМАЛО ЛИ Е ЗАСЕЛВАНЕ НА ЮРУЦИ В РОДОПИТЕ?

Според брошурата още в края на XIV век в Родопите били заселени юруци-коняри - в цялата област от Хасково и Пловдив до Девин, Пазарджик, Пещера, Батак и Самоков. При това първоначално били заселени 18-20 хиляди души, а след това още 102 хиляди души.
Юруците не са отделна етническа общност или обособена народностна група. Те са номадски пастирски племена от различен произход, занимаващи се със скотовъдство и водещи подвижен начин на живот. Числели се към военната организация като опълчение: 25 души образували една единица, наречена оджак (огнище), като от тях 5 души се явявали на поход (ешкинджии), а останалите 20 души издържали тях и семействата им (ямаци). Общо по целия Балкански полуостров имало 1533 юрушки оджака, или 38 325 души, т.е. били крайно малобройни в сравнение с останалото население. По райони юруците били пръснати главно в крайморските равнинни райони -Добруджа, Айтоско и Карнобатско, Югоизточна Тракия и Беломорието. През 1543 г., когато те за пръв път са регистрирани, в Пловдивската каза имало 57 оджака, в Татарпазарджишка - 26, в Драмска - 13, в Гюмюрджинска - 60, в Одринска - 10, и т.н. В Родопите не е регистрирано нито едно селище, в което да са били настанени юруци, при все че тук-там има данни за юрушки гробища. Подобна е картината и при следващите регистрации - 1557, 1566, 1584, 1597, 1602, 1609 и 1642-1666 г.
През втората половина на XVIII и началото на XIX век, по време на кърджалийските вилнежи, юруците напускат балканските провинции и се преселват в Мала Азия. По етнически състав юруците представляват изключително пъстра картина. Една част от тях била от различни тюркски племена, в това число и турци. Но тъй като броят на тези преселници бил твърде малоброен, а всички юруци задължително трябвало да бъдат мохамедани, с разпореждане на султан Сюлейман I броят им се допълвал било от освободени роби, било от помохамеданчено местно християнско население. Йроценгьт на тези помохамеданчени хора се движи от 11 до 36 %, като средно той е 26 %. Освен това около 1/3 от юруците били татари.
Към юруците се числели и така наречените "коняри". Това е население от тюркски произход, от областта на гр.Коня, което няма нищо общо с по-късно дошлите турци: те били настанени от византийците през XI век в Беломорието и Македония. При идването на турците на Балканския полуостров те били зачислени в юрушсата организация, затова не се споменават отделно в писмените извари.
И така, юруците в огромното си мнозинство не са етнически турци,
В Родопите пък изобщо няма данни за трайно заселване на юруци. Единствено тук-там става дума за юрушки яйлаф (планински пасбища), които били използувани от юруците при прекарване на

7

стадата към Беломорието или Пловдивска Тракия. Във връзка с това са само запазените спомени за юрушки гробища, названия на местности и други.
При тази категоричност на изворите, особено на османотурските регистри, абсурдно е да се говори за трайно заселване на юруци в Родопите, да не говорим за фантастичното число 120 хиляди души.

КОГА И КАК Е СТАНАЛО РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ИСЛЯМА В РОДОПИТЕ?

В брошурата се твърди че помаците, първи заселници в Родопите, започнали да приемат мохамеданската религия в 1091 г. и че през 1350 г. вече всички били мохамедани. Местното родопско население пък приело исляма през 1358 и 1362 г., и то по собствено желание, тъй като турците никога не налагали исляма насила. Но откШф се взе това "местно родопско население" - нали там имало само НОШлца на кумано-печенеги? И мохамеданите в Родопите две групи Ли са -едните помохамеданчено местно население, а другите потомци на помохамеданчени кумано-печенези? Изобщо бъркотията в брошурата по този въпрос е голяма.
Вече бе посочено, че никакви кумано-печенежки групи не са били заселвани в Родопите. Не съществува нито едно сведение за мохамедани в Родопите до края на XIV век. Това не е било възможно и на практика, след като на Балканския полуостров до това време са съществували само християнски държави и църкви.
И така, кога и как е станало разпространението на мохамеданс-твото в Родопите?
Османотурските данъчни регистри, в които е описано християнското и мохамеданското население в отделните селища, по катего-Ричен начин показват, че до средата на XV век цялото население в одопите е българско християнско. Ето как е описано например населението на с. Барутин в един подробен регистър от ^481 г.: Диман - син на Драгослав, Радослав - брат на Диман, Милко - негов брат, Добромир Богдан, Радослав Богдан, Димос Нанчо, Драгино Нанчо, Боно - негов брат, Стойко Ярига. Същевременно в отделни селища на Източните и Западните родопи се споменава и за отделни мохамедани, наскоро приели исляма и записани с български бащини презимена.
През 1515 г., по времето на султан Селим I, станало първото масово помохамеданчване в българските земи, засегнало Северна България, Тракия, Македония и Родопите. В последната област най-силно бил обхванат санджакът Чирмен. Това била административна единица, включваща Източните Родопи (на север от р.Арда), Чирпанско и Старозагорско чак до Стара планина. След това масово помохамеданчаване тук останали само 1500 християнски домакинства, т.е. мохамеданите станали 89 % от населението. Регистрите за данъка джизие, събиран само от немохамеданите, показват сравнително малък брой християни в отделните селища.
Останалите райони от Родопска област били засегнати по-слабо. В Централните Родопи помохамеданчването било частично и дори незначително. В Западните Родопи то обхванало предимно градските, центрове. Така например в района на Неврокоп (дн. гр.Гоце Делчев) в кратко време мохамеданските домакинства се увеличили от 12 на 453. Частично били помохамеданчени и жители на Разложко и Чепинско. Помохамеданчване на отделни семейства имало през

8

целия XVI век. Един списък на пастирите скотовъди от 1576 г. сочи скорошно ислямизиране на хора по поречието на Чепеларската река, в Чепинското корито и т.н., но основната част от населението все още била християнска.
Регистрите от първата половина на XVII век продължават да сочат многобройно българско християнско население в Родопите. Така например в Източните Родопи са описани християнски домакинства в селищата (с днешните имена): Кърджалийско - Аврен, Безводно, Белопопци, Благунци, Бял извор, Влечугово, Висока могила. Ген. Гешево, Горна крепост, Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Дарец, Долно Луково, Долноселци, Драбишна, Джерово, Долна крепост, Дрангово, Дъб, Егрек, Еровете, Завоя, Кадънка, Кобилино, Комунига, Костилково, Леново, Лещарка, Луличка, Малино, Мандрица, Маслиново, Меден бук, Мъдрец, Орешино, Пелевун, Повиен, Пок-рован, Попско, Пчеларово, Сив кладенец, Студен кладенец, Три могили, Цветово, Черничево, Черни рид, Чукарите, Шакрован, Шумнатица и др.; Хасковско - Воден, Габрово, Гарваново, Големанци, Дервишка могила, Добрич, Димитровче, Драпчево, Долно Съдиево, Изворово, Караманци, Колушево, Константиново, Косто-во, Кочаш, Левка, Любимец, Мандра, Малко градище, Мезек, Младиново, Орешец, Пъстророг, Рогозино, Свиленград, Симеоновград, Сива река, Филево, Царева поляна, Черни дъб, Черна могила, Чернигово, Щит и др.; Смолянско - Баните, Боровина, Вълчан дол, Давидково, Дебеляново, Загражден, Златоград, Могиляне, Мъгли-ща, Неделино, Оряховец и т.н.
Прави впечатление, че най-силен е мохамеданският елемент на изток - по поречието на р.Марица и най-източните склонове на Родопите. Тук броят на християнските домакинства в отделните селища е твърде нисък, което показва напредналия етап на помохамеданчване. И колкото се отива на запад и във вътрешността на планината, броят на българските християнски домакинства се увеличава. Особено многобройни са те в Централните и Западните Родопи.
През времето от 1625 до 1660 г. било помохамеданчено близо 1 / 3 от населението на Западните Родопи и по долината на р.Места.
Второто масово помохамеданчване на българските земи станало през втората половина на XVII век. То засегнало най-вече Родопите. През 1666 г. войната на Османската империя с Венеция за о-в Крит, водена повече от 20 години, била обявена за "свещена". И когато великият везир потеглил с основната войска от Одрин за Солун, през Западните Родопи преминал румелийският беилербей Пехливан Мехмед паша. През май 1666 г. той бил в Чепино и извършил помохамеданчване на тамошното българско население. След това пашата преминат през Якоруда и я разорил. Същата участ постигнала и населението по долината на р.Места, чак до областта Чеч и Неврокопско. Специално за Чепино в летописния разказ на поп Методи Драганов от с.Корово се съобщава, че помохамеданчванията в котловината продължили чак до есента.
Още когато преминавал на юг, Пехливан Мехмед паша отправил страшна закана към българското родопско население: да приеме мохамеданството, защото ще изколи всички, като се върне. Той загинал на бойното поле, но тази закана изпълнил султанът три години по-късно, когато войната завършила, т.е. през 1669 година.

9

Султанската заповед била изпълнена най-стриктно в Западните Родопи. В радиус на един ден път от Доспат, т.е. от Девин до Неврокоп и от Чепино до Беломорието, българите били помохаме-данчени до последния човек. Един български летописен разказ, известен под названието "Исторически бележник'', съобщава, че през 1669 - 1670 г. било извършено масово помохамеданчване на среднородопските селища от Смолян до Златоград. Тогава именно била унищожена и Смолянската епископия с център днешното с. Смилян, а епископът Висарион Смоленски бил принуждаван също да приеме мохамеданската вяра и след твърдия му отказ бил зверски измъчван и убит. Други летописни съчинения описват как е станало помохамеданчването в селищата по северните и източните склонове на Родопите. Според Беловската хроника били помохамеданчени 74 села от Пловдив до Гюмюрджина и на изток до р. Марица. А само от Асеновград до Костенец били разрушени 218 църкви и 32 манастира. Тогава именно били помохамеданчени и редица села в Кърджалийско и Смолянско, в които все още било останало християнско население. А на следващата 1670 г. властите в Одрин от събрания данък отделили 9000 акчета, с които купили фесове на новите мохамедани.
Това второ масово помохамеданчване въпреки големия си размах не могло да обхване цялото българско население. В редица села на Родопите все още останал значителен брой християни. Един запис от смолянското с. Богутево от 1703 г. изброява имената на българите християни и мохамедани, сред които били Вълко Беганов и брат му Юсеин. Окончателното помохамеданчване на това село станало наскоро след това.
В Средните и Южните Родопи били извършени още две по-малки по размери помохамеданчвания - през 1705 и 1720 г. При последното българите от Райково дали решителен отпор на своите мъчители. За българи християни в с. Могилица, Смолянско, в документите се говори чак до 1738 г., а в съседното с. Буката - до 1815 г. Помохамеданчване на хора в отделни села продължило чак до 1912 г.
И така, наличните писмени сведения - османотурски документи и български летописни разкази, по недвусмислен начин показват кога и как голямата част от българското население в Родопите приело "правата вяра".
Що се отнася до твърдението, че в Османската империя никога не е имало насилствено помохамеданчване, и тук истината е съвсем друга.
Османската държава била изградена като ислямска, т.е. на верска основа. Поданиците й се делели по религиозна принадлежност на мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници, гяури). Върху тази основа бил изграден целият обществен живот - правата и задълженията на поданиците, данъците, войската, администрацията. С други думи, това била държава на неравенството и неравно-правието, при която "неверниците" били подложени на жестока религиозна и народностна дискриминация и асимилация. При това за най-голямо благочестие и преданост към Мохамедовата вяра се смятало налагането на мохамеданството на хора от други религии. И с това се занимавали всички - от султана до най-обикновения служител.
Налагането на мохамеданската религия в българските земи се извършвало по два основни начина: с откъсване и без откъсване на

10

хора от родната им среда.
Откъсването от родната среда от своя страна ставало по няколко начина. Първо, вземане на момчета по силата на така наречения "кръвен данък" (девширме) за нуждите преди всичко на еничарския корпус. Стотици хиляди деца по този начин били помохамеданчвани и потурчвани. Второ, изселване на хора от родните места и заселването им в Мала Азия и другаде, където също така били принуждавани да приемат исляма и се потурчвали. Трето, чрез поробване и задържане в турска среда стотици хиляди българи и пленници също така бивали помохамеданчвани и потурчвани. Четвърто, хиляди и хиляди хора били откъсвани от семействата им, помохамеданчвани и потурчвани: отвлечени жени и девойки по харемите; облагодетелствуване чрез служба и привилегии; използуване на тежкото материално положение на изпаднали в беда кора; опрощаване на наказания на престъпници; освобождаване от данъци и т. н., и т. н. Имало и единични случаи на доброволно приемане на мохамеданството. За приелите веднъж мохамеданската вяра се прилагали сурови наказания при всеки опит за връщане към старата християнска религия.
Мохамеданската религия била налагана по пялата територия на Османската империя. Била ислямизнрана Мала Азия - една територия, която в продължение на повече от 1000 години била притежание на Византия и била християнска. На Балканския полуостров мохамеданството било наложено на албанци, босненци, на много гърци и на още повече българи. В българските земи пели области били помохамеданчени - не само в Родопите, Македония, Беломорието и Ловешко, а и в Герлово, Лудогорието, Добруджа и другаде. Налагането на мохамеданската религия е ставало по цялата българска земя и за това съществуват огромен брой документи. За това се пее в народните песни, разказва се в предания и легендите. Споменът за него е запазен в названията на местностите.

БИТ И КУЛТУРА НА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В РОДОПИТЕ

В брошурата се твърди, че помаците нямат абсолютно никаква етническа връзка и общност с българите, че помашкият диалект е турски, че традициите им са противоположни на българските, че дори по физически тип били различни от българите.
Това също така е крещящо разминаване с истината.
Най-яркият белег за български произход на помохамеданченото население в Родопите е езикът. На един и същи език говорят българите християни и българите мохамедани (само на някои места последните са заимствували от турския език някои поздрави, броене и думи, свързани с религията). Това е език чужд на външни заемки, запазил много старинни думи и от всички български говори е най-близък до старобългарския език. Родопският говор се отличава с напевност и мекота, с гъвкавост и звучност. Затова с пълно право народният поет Иван Вазов казва, че в Родопите "звучи език кристален". Сред българите мохамедани в Родопите н^досега се срещат редица стари български обичаи и традиции. Такива са обичаите на побратимяване и посестримяване между християни и мохамедани, на запомнени и съхранени в продължение на векове роднински отношения между тях, наличието на съседни имоти и ползуване на общи овощни дървета и т. н. Българите мохамедани все

11

още яазят редица старинни обичаи при раждане, сватба и смърт: "молитва" (понуда) при раждане на дете, изпращане на "момаре" (годежари) при годеж, изпращане на "проварници" (сватове) при сватба, помени за душата на умрелия и т. н. Запазени са и много християнски традиции, свързани с почитането на големите празници Божик (Коледа), Сурвак (Василовден), Водици (Йордановден), Цасхале (Великден), Гергьовден, Димитровден, а на особена почит сред жените е Махремана (Богородица). Във връзка с тези и други празници са запазени редица обичаи: да се прави кръстен знак над млякото и хляба, за да втасат, да се прави кръстен знак по оборите против смърт по добитъка, да не се работи в определени дни, да се шарят хлябове с просфори и т. н.
а български произход на помохамеданченото население говорят и старите веществени паметници. Почти навсякъде в Родопите се е запазил споменът и се разкриват основи на стари български черкви и гробища (при разкопки в с. Беден, Арда, Борино, Годешево бяха открити и каменни кръстове). В много българомохамедански къщи в продължение на много години като скъпи реликви били пазени стари икони, кръстове, кандила, църковни книги и други християнски предмети. За много от джамиите се знае, че са построени върху основите на стари черкви, като населението помни и техните имена.
Още от времето преди помохамеданчването и досега много българи мохамедани са запазили българските си фамилни имена. Родопският науковед Ст.Шишков, който в продължение на десетилетия е изследвал живота и бита на българите мохамедани, пише че сред тях със стотици могат да се срещнат фамилии Попуски, Стояноолу, Радюски, Русювци, Янчовци, Момчилци, Добринци и други подобни.
Названията на местностите също така отразяват българския бит и българското минало. Едни от тези имена са свързани с растения, дървета и животни. Други са на името на даден човек. Трети са свързани със старата християнска религия: св. Илия, св. Неделя, Манастирет, Попова нива, Попмартинова дупка, Каурско гробе и т. н. Четвърти напомнят за годините на помохамеданчването: Момин вир, Момин камен, Турчи мост, Кървава стена, Невеста, Канлъ дере (Кървав поток) и много други.
Изобщо езикът, обичаите и традициите, веществените паметници, фамилните имена, названията на местностите, песните и преданията - всичко това по категоричен начин говори за българския произход и българската душевност на ислямизираното население в Родопите.

ПРОПАГАНДА НА ОМРАЗА КЪМ ВСИЧКО БЪЛГАРСКО

На с. 5-6 в брошурата е написано: "Както вчера, така и днес всеки помак е съзнателен враг на българите и славяните." По-нанатък се твърди, че българските власти били прибягвали до насилствено побългаряване на помаците през 1912-1913,1925,1930-1935 и 1940-1945 г.
Тук преди всичко са необходими две уточнения. Първо, не става дума за побългаряване", тъй като това е българско население, а за възстановяване на неговото нарушено българско съзнание. Второ, никакви подобни акции не е имало нито през 1925, нито през 1930-1935 г.
А каква е същността на събитията през 1912-1913 г. и 1937-1944 г.?
Съгласно Санстефанския мирен договор и решенията на Берлин-

12

ския конгрес през 1878 г. огромна част от Родопите остана в Турция само заради това, че тук преобладавате мохамеданско население, т.е. религиозният признак се оказа решаващ за присъединяването към мохамеданска Турция. С цел да не се даде възможност за злоупотреба в бъдеще с подобен аргумент и възползувайки се от факта, че след превземането на Родопската област през 1912 г. в някои селища отделни българи мохамедани по своя собствена воля бяха пожелали да приемат християнската вяра, българското правителство и Светият синод се поблазниха от идеята за покръстване на българи мохамедани. Без да се вникне по-дълбоко в проблема, в края на 1912 г. и началото на 1913 г. се предприемат практически действия по реализацията на тази идея. При провеждането на акцията обаче поради нейния обхватен характер на много места се стига и до насилия.
Поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г., условията на Цариградския мирен договор довеждат до връщането на исляма и на турско-арабските имена. На силен натиск и тормоз биват подложени всички ония мохамедани, които бяха се изявили като българи. Така или иначе опитът да бъде разрешен този национален въпрос се провали. Заедно с това този акт накърнява религиозните чувства на това многострадално население и то за известен период се отчуждава от своите братя християни.
През 1937 г. в Смолян предимно от младежи българи мохамедани с различни политически убеждения бе създадена дружба "Родина". Основната идея на това движение бе: "Ние сме българи по народност, а мохамедани по вяра. Ние отхвърляме заблудата, че като сме мохамедани, не сме българи."
Дружбите "Родина", създадени предимно в Средните Родопи, бяха малобройни: около 650 души в 42 организации. Властите обаче се възползуваха от движението "Родина и през 1943 г. Народното събрание прие специален закон за имената: само за две години над 70 000 българи мохамедани бяха преименовани. И при тази акция не мина без насилие, което компрометира движението. Затова след 9 септември 1944 г. бяха възстановени турско-арабските имена на всички българи мохамедани.
Такава е историческата истина за тези две акции. Методите и средствата обаче, с които те бяха проведени, до голяма степен ги компрометираха и навредиха на самия процес на национално осъзнаване на това българско население.
Но ако тези методи и средства могат и трябва да бъдат осъдени, ако за това са виновни тогавашните български правителства и властите по места, това не дава основание да се отрича самата истина за произхода на това население. Още по-малко то дава основание да се проповядва омраза и нанавист към всичко българско. Проповяда-ната във въпросната брошура омраза към българите и славяните вреди на интересите на самите българи мохамедани. Повече от ясно е, че тази антибългарска пропаганда служи на интересите на една друга държава.

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 50 ГОДИНИ

В брошурата основно внимание е отделено на събитията след 9 септември 1944 г. и особено през 1970 г., когато излезе решението на Секретариата на ЦК на БКП за по-нататъшното подобряване на

13

материалното н културното развитие на българите мохамедани и за необходимостта от замяна на турско-арабските имена. Всичко тук е обрисувано с най-черни краски, като се говори за нападнати 850 села, за унищожени над 22 села, за избити хора и т. н. Онези, които помнят посочените събития, знаят много добре, че по-голяма лъжа ог това едва ли би могло да се измисли.

А всъщност каква е истината?

До 1944 г. Родопският край беше най-изостаналият район на България. Населението тънеше в нищета, мизерия и безпросветност. За благоустрояване почти не можеше да се говори.
За 50 години Родопите се промениха до неузнаваемост. Тук се разви мощна рудодобивна и рудопреработвателна индустрия; модернизира се дърводобивът; построиха се язовири и водни каскади; в почти всички села се откриха цехове и предприятия, с което бе осигурен поминък на населението. Наред с това бяха построени нови пътища и бяха асфалтирани; селищата бяха електрифицирани и водоснабдени; уреди се редовен транспорт. Повиши се и благосъстоянието на хората: почти навсякъде бяха построени нови дву- и триетажни къщи, обзаведоха се с модерна битова техника, мнозина си купиха леки коли. Повиши се и културата на населението: децата вече масово завършват прогимназията и отиват в гимназии и техникуми; създаде се местна интелигенция със средно и висше образование и т. н.
Що се отнася до събитията през 1970 г., те трябва да бъдат разглеждани като пореден трети опит да бъде разрешен българомо-
Никоя уважаваща себе си страна не може да си позволи нейни граждани да бъдат под влияние на чужда пропаганда и да бъдат използувани за чужди на страната цели. Още повече това се отнася до хора, конто са от същия произход, от какъвто е и коренното население на страната. Затова и властите след 9 семпември 1944 г. наред с грижите за материалното благосъстояние на българите мохамедани се опитаха да решат и въпроса за тяхното национално самочувствие. Това се налагате и ог факта, че при изострените международни отношения тук се ширеше безогледна антибъл гарска пропаганда.
Цяло десетилетие преди 1970 г. в Родопите се извърши широка научноизследователска и разяснителна дейност за българския произход, бит и душевност на родопските българи. Особено обхватна бе тази дейност в Смолянски окръг.
През 1962 г. активисти в с. Забърдо, Смолянски окръг, по своя инициатива замениха турско-арабските си имена с български. Примерът им бе поет и от други българи мохамедани. Така отново възникна въпрос за имената: започна да се лансира мнението, че избистрянето на българското национално съзнание неминуемо трябва да бъде съпътствувано н с възстановяване на българските имена. Така се стигна и до посоченото решение от 1970 г. На повечето места, където бе извършена сериозна разяснителна работа, хората разбираха необходимостта от смяната на имената и този процес мина леко и гладко. На редица места обаче той бе превърнат в кампанийна акция, прилагаха се административни методи. На някои места, особено в Благоевградски окръг, този процес срещна организирана съпротива и се стигна до сериозни инциденти. Те обаче далеч не

14

отговарят на онази мрачна картина, нарисувана в посочената брошура.
Независимо от допуснатите слабости и грешки, въпреки някои недопустими административни методи и средства бяха постигнати определени положителни резултати. Повиши се самочувствието на българите мохамедани, те активно навлязоха в обществения, стопанския и културния живот на страната. Положена бе сериозна основа за осъзнаването им като българи, за приобщаването им като неделима част от българската нация. Особено показателен е фактът, че през последните три години огромната част от тях запазват българските имена и се изявяват като родолюбиви българи въпреки оказвания върху тях сериозен натиск и засилената пропаганда, че са "родопски турци".

ПОСЛЕСЛОВ

Казват, че историята е учителка на народите. Тя учи хората как да живеят в настоящето, въоръжава ги с опит и знания за бъдещето. На какво ни учи историята на Рило-Родопската покрайнина?
1. Българският произход на помохамеданченото население в тази област е безспорен. Доказателство за това са огромен брой писмени сведения, езикът, обичаите, традициите, названията на местностите, фамилните имена, съхранените стари предмети, песните и преданията. Това се признава от науката във всички страни. Това може да се прочете във всички съвременни енциклопедии.
2. По време на петвековното турско робство османските власти и мохамеданското духовенство направиха всичко възможно чрез религията да откъснат помохамеданчените българи от техните сънародници християни. От своя страна и българите християни гледаха на мохамеданството като на "турска вяра", а на неговите носители като на "потурнаци". Вместо "помохамеданчване" често в литературата се пишеше "потурчване". Така започна да се слага знак на равенство между религия и народност, т.е. мохамеданите да бъдат считани за турци- За съжаление и до ден-днешен има хора, които не правят тази разлика - едни от незнание, а други съвсем съзнателно с оглед на определени политически цели.
3. В продължение на повече от 100 години българските власти не можаха да изработят и да проведат една единна политика по българомохамеданския въпрос. По принцип всички приемаха, че става дума за българско население, че то трябва да бъде приобщено към своите сънародници българи, но методите и средствата за това не бяха обмисляни добре, надделяваха конюнктурни политически съображения, провеждаха се краткотрайни акции и т. н. Липсата на такава ясна национална политика се чувствува особено сега, когато чужди сили наричат българско население "родопски турци" и работят за неговото турцизиране, а централната власт и властите по места не дават необходимия отпор. Доживяхме времето, когато се измисли и съществуването на "помашко малцинство".
4. Българите мохамедани от край време са били обект на турската пропаганда с оглед нейните домогвания към мохамеданското население на България и към български земи. В това отношение тази пропаганда е разчитала на скъпо платени родоотстьпнипи, на фанатизирани туркофилски елементи. Тази антибългарска пропаганда невинаги е срещала необходимия отпор. За съжаление и днес това противопоставяне е твърде слабо и не се провежда като официална държавна политика.
5. Политиката по българомохамеданския въпрос невинаги е вървяла ръка за ръка с науката. Научните изследвания на историци, етнографи, археолози, езиковеди и други дейци на обществените науки не се използуват пълноценно за обосноваването и последователното провеждане на ясна национална политика по този проблем.
6. Неиздържано в научно отношение е и т.нар. самоопределение на българите мохамедани по време на преброяването през 1992 г., когато известен процент от тях, предимно от Западните Родопи и Пиринс-ка Македония, се "самоопределиха" като турци. За разлика от религията народността не може да се постави в зависимост от личните разбирания и предпочитания. Защото народността е обективна, биологически и култур-но-исторически обусловена общност. Както децата не могат да избират родителите си , също така те или родителите им не могат да избират своя родов корен, своята народностна принадлежност.
7. Българите мохамедани са жертва на асимилаторската политика на Османската империя. Тяхното днешно нещастие бе заложено в годините на робството. При разумно водена политика обаче (след освобождението ни от турско робство) българомохамеданският въпрос щеше сега да е напълно преминал в историята. За днешното състояние на този въпрос наред с българските власти вина има и българската общественост, особено извън Родопско, която не е проявявала и не проявява в необходимата степен интерес и грижа по проблема. Понякога от страна на българите християни се проявява (очно или задочно) с нищо непредизвикано високомерие, взаимоотношенията невинаги почиват на равнопоставеност и взаимно уважение. А при наличието на подобни явления от другата страна се поражда неудовлетвореност, затвореност, мнителност и всичко това при определени условия може да породи неадекватни реакции с неопределена насоченост.
8. Въпреки слабостите и грешките, главно що се отнася до допуснатите на някои места и в различни периоди отделни форми на принуда (било от страна на властите или на екстремистки настроени личности), неотстъпно провежданата от дълги години панислямска и пантюркистка пропаганда в повечето случаи намира все повече "суха почва" и не може да пусне дълбоки корени. Бариера за това е порасналото национално самочувствие на българите мохамедани и най-вече на израсналата в последните три-четири десетилетия интелигенция от техните среди.
Целта на настоящата историческа справка наред с изобличаването на конкретните лъжи и инсинуации на цариградската брошура е да помогне на това отрудено българско население и да активизира усилията на тази родолюбива интелигенция за пресичане на антибьлгарската пропаганда и демаскиране на домогванията в полза на чужди интереси.
9. Днешното положение на българите мохамедани е особено тежко. Тежко е то и за цялото родопско население. Ликвидирани са много от построените предприятия, шири се безработица, рушат се постиженията в материалната и духовната област. За подпомагане на изпадналите в безпътица родопски българи, за подобряване на тяхното поминъчно положение и за пресичане действията на ретроградните сили най-голяма роля могат да изиграят Народното събрание и правителството независимо от какви политически сили то е излъчено. Към тази покрайнина е в дълг цялото ни общество. Затова крещяща е необходимостта от изработването (с участието на всички политически сили) на комплексна правителствена програма за материалното и духовно възмогване на Родопския край и прилежащите към него райони с българомохамеданско население.

София, 1993