Thursday, February 3, 2011

акад. Михаил Арнаудов - Родопските помаци

Академик Михаил Арнаудов - Родопските помаци.

Задачата ни

Източник: "Литературен свят"

Потеклото, националната принадлежност и историческата съдба на т.н. помаци в областта на Родопите (Тракия) са били неведнъж предмет на издирвания и обсъждания, особено във връзка с въпроса за политическите отношения на Балканския полуостров. Тук искаме да се занимаем с този проблем изключително от научно гледище, търсейки самата истина, тъй старателно занемарена от публицисти, които са догонвали чисто практически цели, в услуга на едни или други - най-често съвсем неоправдани - държавно-национални домогвания.

Заселване на турци и потурчване

Нахлуването на турците на Балканския полуостров към средата и края на ХІV век туря край на самостоятелните християнски господарства и на съперничеството между техните царе, князе или феодали. 



Щом затвърдяват положението си в югоизточна Европа, новите владетели замислят и потурчването на някои области, било като доведат по-значителен брой колонисти от Мала Азия, било като привлекат доброволно или насилствено новопокръстените християни към исляма. Жестокият султан Селим І (1512-1520) е имал на ум да изтреби или да потурчи всичката си рая, и затова заповядвал на своя велик везир да обърне черквите в джамии, да спре богослужението на християните и да предаде на смърт всички, които откажат да приемат мохамеданството. Цариградският мюфтия Джемали и везирът Пири-паша убедили безразсъдния си господар да отмени тази опасна заповед. Все пак по-добрите каменни черкви били превърнати в джамии (например “Св. Димитър” в Солун и “Св. Георги” в София) и на християните били предоставени само дървените черквици.

Заселването на турци и пришелци и потурчването е ставало най-често с оглед към стратегическото значение на местностите: това ни показват и сега по-големите купчини турци или помохамеданчени славяни край важните съобщителни линии, проходи и отбранителни точки в равнините или планините. Несъмнено е например, че днешното плътно турско население в Делиорман (северна България) или в южна Тракия, в жилите на което тече обилна българска кръв, е доведено тук, за да брани страната от чужди нахлувания или от въстания на непокорните; и че областта Герлово (южно от Шумен, някогашно Горилово) е населена с ислямизирани - едва през ХVІІІ век - българи, както това е явно от българските елементи в говора им и от запазените български семейни имена. За ширенето на исляма е допринасяло много и преселването на войнствените турски пастири, познати под името „юруци” (т.е. скитници) и „коняри” (от гр. Коня-Иконио). Дошли в началото на ХVІ век, те засядат или скитат със стадата си по Родопите, в Гювюлджикско и други краища, и притесняват съседите си християни, отнемайки плодородните им земи или ограбвайки имота си. За да се отърват, християните е трябвало да се поставят под закрилата на властта, като приемат исляма. Така се обяснява широтата на землищата, в които откриваме помохамеданчени българи, особено поясът от Пловдив до източна Македония, с покрайнините Рупчос, Аха-Челеби, Доспат, Чепино, Разлог, Неврокоп и т.н. Важно е в случая това, което знаем за изтурчването на албанците-християни. Това изтурчване се е дължало не само на мюсюлманската духовна пропаганда, но и на натиска от гражданската власт. Когато християните се оплаквали пред правителството от буйствата и грабежите на еничарите и на други турци, то им отговаряло, че не може да оздрави безопасността им, докато не пожертват по някои член от всяко семейство, като приеме той исляма и чрез това добие правото на законна защита. Но, веднъж сторена тая отстъпка, малко по-късно цялото семейство се виждало принудено да последва примера и да се потурчи. Така е ставало навярно не само в Албания, но и в други области на Балканския полуостров.

Частичното потурчване трябва да е започнало твърде рано, ако съдим по една бележка на видинския митрополит Йоасаф. Той свидетелства, че веднага след падането на българския престолен град Търново (1393), мнозина приели мохамеданството, било поради страх, било поради надеждата да запазят имота си или да получат някаква служба, било пък поради невежество и простотия. Григорий Цамблак, ученик на последния търновски патриарх Евтимий и по-късно Киевски митрополит, говори в житието на учителя си, че последният, при заточаването си от турците в Тракия, в един монастир всред Родопите, насърчавал околните българи към търпеливо понасяне на изпитанията, предпазвайки ги особено от вероотстъпничество, от „саракинскаго нечестиа тмы”, - имайки навярно предвид случаите с потурчване.

Приемане на исляма от ХVІ до ХVІІІ век

Големи размери взима минаването към религията на победителя, когато всяка надежда за освобождение на християните е била загубена. Процесът е траял няколко века, с различни подбуди за изоставяне на предадената вяра. (…)

Положително е едно: било поради турски фанатизъм, който не е могъл да търпи благосъстояние, празници и черкви на християните, било поради отчаяние на християните, потискани от администрацията и турските пришелци, потурчването е взимало значителни размери, като трае в някои села дори до края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Пътешественикът Hahn, разказва, например (1863), че според предания в местността Меглен, северно от гр. Воден в Македония, потурчването там е ставало 150 години по-рано, т.е. в началото на ХVІІІ век, при което местният владика приема исляма заедно с цялото си паство на връх Великден. Според други предания, владиката придумал населението да се потурчи, за да запази живота, имота и жените му от турската войска, която била заобиколила храма през време на литургията.

В помашкото село Исьорен, по течението на долна Места и в съседство с напълно потурчените чеченци, приемането на исляма станало дори около 1800 г., когато гръцкият владика в Ксанти наложил тежък данък и когато селските първенци, като се скарали с него, се заклели да приемат чуждата вяра, като понесат беззаконието му. (…)

Другаде ислямът проникнал много по-рано, и то по икономически причини. Знаем например че в областта Тиквеш 27 села се отказали от вярата си още по времето на Сулейман ІІ (1520-1566 г.), за да спасят имота си. Бейовете и агите там, които доскоро владеели плодородната земя край Вардар, при устието на р. Църна, били потомци на старите местни боляри земевладелци, чиито език са и пазели. Това не им пречело да се отнасят зле към християнското население, което е работело на чифлиците им. В този случай се е повторило онова, което знаем за помохамеданчените сърби в Босна. При Мохамед ІІ, в 1463 г., тук не само били вдигнати хиляди момчета за еничарския корпус, но едрите земевладелци приели вярата на завоевателя, за да спасят имота си. (…)

Съдбата на Чепино.
Летописът на Методи Драганов

Изключим ли Босна и Македония, най-значителна маса помохамеданчени славяни откриваме в Родопско, в области, които спадат днес отчасти към България, отчасти към гръцкото кралство и към Европейска Турция. Това са тъй наречените помаци, с името на които ще се занимаем после. За дял от тях, които обитават седем села на планинската котловина Чепино (старо Цепина), югозападна от гр. Пазарджик на Марица, ние имаме едно достоверно историческо свидетелство, което отнася паметното приемане на исляма от страна на българите към средата на ХVІІ век, при царуването на Мохамед ІV (1656-1661), известен тук с ловните си излети. Това свидетелство, един безизкуствен, но жив летописен разказ, дължим на поп Методи Драганов от чепинското село Корова. (…)

От ясния и трогателен разказ става ясно, че приемането на мохамеданството в Чепино е станало по времето на султан Мохамед ІV, когато великия везир Мехмед Кьопрюлю бил потеглил с голяма войска от Пловдив през Чепино, Разлог и Солун за остров Крит, против венецианците. Наклеветени за бунтарство от владиката грък, комуто отказвали изплащането на владишкия данък, чепинци възбудили гнева на везира и трябвало да избират едно от двете наказания: избиване от еничарите или обръщане към исляма. Ужасени, бедните християни предпочели в мнозинството си второто. Улеснени били те в това от обстоятелството, че като отмяна за освобождението си от данъци при покоряването някога на Родопите, те вършели помощна служба в турските военни походи и били свикнали с турските нрави. Но значителен брой чепинци не склонили за срамното падение, въпреки обещаната прехрана, и забегнали по горите, догде мине опасността и се настанят по незасегнатите от турската свирепост селища.

Авторът на летописната бележка, поп Методи, е преживял лично потресното събитие от 1657 г. (датата у него, 1600, не е дописана до край). За оправдание на отказа от предадената вяра и за изкупуване на греха си, той излага откровено безизходността на положението. Турченето е траяло няколко месеца, от Гергьовден до Успение Богородично (м. август). Значи, въпреки грозната заплаха и всички други изпитания, населението не се е решавало да приеме изведнъж исляма. Натискът и неволите се оказват обаче за мнозина непоносими, и постепенно не само в Родопско, но и другаде мохамеданството си пробива път. Това е траяло десетилетия и дори столетия. Чепинци са пазили дори до 1814 г. някои от християнските си обичаи, особено при сватба, погребение, почитали също своите роднини в новозаселеното след потурчването село Батак.

Такива спомени утрайват и между помаците в северозападна България, в селата около Ловеч, Плевен и Бяла Слатина, които приела исляма в началото на ХVІІІ век, както това се установява достоверно. Според стари местни предания, потурчването било прокарано благодарение на обещанието от властта да не плаща населението „бедел” (военен данък) и да не се взимат младежите в турската войска. Българският говор тук, както и родопско-помашкият, е останал чист от всякакви турски примеси; а в обредния календар държат и сега своето място Великден, Гергьовден, Димитровден и други християнски празници. Помаците в Ловчанско спазват винаги едноженство, не пият вино и пеят народни песни, които напомнят родопските. На Великден момите тук играят хоро без закриване на лицето с яшме. (…)

Названията “Помаци” и “Ахряни”

Помохамеданчените българи в Родопите са познати под две главни имена: помаци и ахряни. Първото е много по-употребително, възприето е и в науката. То важи не само за родопските жители, но и за мохамеданите не-труци, в други краища на България и на Македония, именно в околностите на Ловеч, Тетевен, Разлог, Сяр, Тетово и др. С това име си служат както местните християни, така и турското население; то е възприето и от турската власт, докато тя не предпочете да го заменя по политически съображения с националното “турчин” или верското “мохамеданин” или “дин-ислям”. В някои краища на някогашната Европейска Турция (до 1878 г.) християните са наричали съседите си помаци с разни други прозвища: “поганци” (т.е. неверници) в Неврокопско, “аповци” (от албанското “апо”, чичо, братко) в Кичевско, “торбеши” (от “торба”) в пределите на Шар планина. Турците пък са прибягвали до презрителните или подигравателни прозвища “ерум-динли” (полуверници) около р. Арда, “дилсъзи” (безезичници), т.е. незнаещи турски (в Македония). Названието “помак” е свързано у българи, турци, гърци често пъти с представата за простащина, лакомия и несръчност, както това личи напр. от пословични изрази като: “Ако съм помак, та не съм ахмак, да ми даваш зелени краставици”; “Яде като помак”; “Хайлазува като помак”; “Помашка (груба, без вкус) работа” и т.н. Планинската изолираност и верската упоритост на помаците ги е правила в очите на поленците по-диви, по-малокултурни, затова и турците, когато са искали да изкажат престижа си или презрението си към помака, са добавяли към него и думата “ай” (мечка).

Относно етимологията на помак, правени са разни предложения, без да се е дошло до едно задоволително за науката обяснение. В историческите извори това име не се среща никъде; то е засвидетелствано писмено едва в ново време. Пръв поменатият вече български етнограф Захариев се опита да го изтълкува, като говор и за условията, при които българите от Родопите сложили оръжие пред първите завоеватели. Именно жителите на чепинската котловина, които се съпротивлявали дълго в планините край Голямо Белово срещу войските на Даут-паша, влезли в преговори с Лала Шахбедин в Пловдив и се подчинили, като уговорили: 1) да развалят до основи всички крепости в Чепино; 2) да заплатят по една жълтица на глава като военно обезщетение; 3) да дават десятък от всичките си произведения; 4) наместо харач и други данъци, да са длъжни всички мъже от 20 до 35 години да отиват с турската войска като помагачи (от което се и наричат “помаци”) и 5) да не зависят от друга духовна власт, а сами да се управляват черковно (според което до скоро двамата техни свещеници били самовластни, не зависели от пловдивския владика и не му плащали нищо, било за вули, било за други потреби).

Производството на “помак” от глагола “помагам” и съществителното “помагач” не е напълно сигурно, толкова повече че името е трябвало да важи отначало за всички покорени чепинци или родопци, безразлично дали те са приели мохамеданството или не, когато днес то е ограничено само за миналите по-късно към исляма жители. Друго, съвсем незадоволително обяснение (по народна етимология), извежда името от гл. “мамя”, “подмамвам” (свр. израза “помами се и отиде”) в смисъл, че населението се съблазнило, повело се от турските обещания и напуснало праведната си вяра. Така тълкуват някои помаци в Родопите името си, като казват: “Пумамили са са на времяту старитя, та тай станалу”, т.е. приели турската вяра. Трето обяснение, сродно с това и пак чисто народно, довежда името в свръзката с глагола “помятам се”, “пометнал се”, т.е. отказал се от народност и вяра. В Разлог се чува четвърто обяснение, от глагола “мъкне”: помаците били ония, които се “помакнале” на времето по обещанията за облаги и малодушно приели исляма. А в Родопско някои отиват дотам, търсейки духовито осмисляне на името, да твърдят, че то идело от “помия” т.е. че помаците били нещо излишно, непотребно, достойно за изхвърляне, като помията от останалото при ядене или миене на съдовете. Нека добавим още, че най-добрият познавач на родопския народен бит, българският етнограф Стою Шишков, е склонен да приеме като сравнително най-правдоподобно тълкуването от “мъка”: помаците минали към новата си вяра не доброволно, а чрез насилия и измъчвания; те е трябвало да изстрадат много, за да се решат да приемат спасение чрез измяна на християнството.

По-ограничена местна употреба има второто означение на помаците: “ахряни”. Казва се в Чепино, Рупчос, Аха-Челеби, Дара-дере, Неврокопско, Сярско, Гюмюлджинско: “архянин, ахрянка, ахряне, ахрянци”. Вън от Родопско името не се среща в никоя друга покрайнина, гдето има помаци, нито дори в Разлог, гдето помашкото население е пряко продължение от ядрото в източните планини. И самите помаци се наричат “ахряни”, а не “помаци”, макар че те избягват и двете имена, като неприятни за самочувствието им, предпочитайки ласкателното за гордостта им в миналото “турци”. Отгде ще е това странно означение? Историкът Иречек, описвайки населението в Родопите, излиза с правдивото предположение, че “ахряне” отговаря на библейското агаряне (потомците на Исмаила, син на Аврама от слугинята Агар), с което още от средните векове насам православните наричат турците и изобщо мюсюлманите. Второ обяснение довежда името в свръзка със старото название на малката родопска област “Ахридос”, макар помаците-ахряни да населяват и други области. Трето обяснение, съвсем несъстоятелно, вижда тук думата “айрян” (бутано мляко, мътеница, главната и любима храна на българомохамеданите). Четвърто обяснение открива гръцкото “ахреос” (нечестив, неспособен, негоден човек), като се имат предвид неблагоприятните отзиви за помака-ахрянин: “Каба ахрян” (дебелак); “Стори гу ахрянцка работа” (просташка, груба); “Сичку му мяса на ахранцку” (недоделяно, непохватно). А пето мнение ни връща към тракийското племе “Агряни”, което според Страбон живеело негде в Родопите, а според други древни автори - по-далече, между Родопите и Стара планина, като е вземало участие във похода на Александър Македонски против трибалите и илирийците.

От всички тези мнения сравнително по-задоволително е това на Иречек за производство от “агаряни”, еретици.

Народен характер.
Причини за изселване

До Руско-турската война от 1877 г. помаците са били твърдо привързани към родните си огнища и никакъв изселнишки въпрос за тях не е съществувал, в границите на турската империя. С оттеглянето на разбитите турски войски и с бягството на хиляди турски семейства из България и окупираните от руските южни краища на Балканския полуостров, мнозина българо-мохамедани също забягват към Беломорското крайбрежие или в Мала Азия. С установяването на свободните земи Княжество България и Източна Румелия нова вълна от помаци напуска техните предели, за да се засели в територията на Европейска Турция. Това изселване се дължи главно на пропагандата, организирана от особеното бюро за целта в Цариград, т.н. „Мохаджир-комисион”. На бежанците са били предлагани безплатни заеми, парична помощ за обзавеждане и освобождаване от всякакви данъци за седем години, както и от военна служба. Чрез писмена пропаганда (вестници, книги и писма) и чрез посещения на помашките села от софти??? и ходжи, изпращани по празниците от Цариград, населението се е увещавало да не седи на „гяурска” (неверна) земя, а да се пресели в държавата на „падишаха” и „халифа”, гдето ще води по-щастлив живот и ще премине по-лесно в рая.

Агитаторите и техните местни крепители, влиятелните аги, са говорили: „Ние никога няма да забравим, че бяхме тук господари и заповедвахме. Един правоверен помак ще служи по-драговолно войник пет години в Турция, нежели две години в България. Ние не можем да търпим българско началство, български чиновници. Ние се надяваме дори, че един ден падишахът пак ще дойде тук, с позволението на „Еди-дювел” (Седем сили). (…)

Ако например в Ловчанско, Тетевенско и Белослатинско е имало по-рано до 50 000 българо-мохамедани, сега са останали едва до 5000 души, пръснати в десетина села. И ако в Рупчос дори през 1893 г. са се наброявали 29 селища с около 11 000 християни и 8 000 помаци, днес помаци са останали само в 13 селища, с по-малко от половината жители, които са имали преди години. Едно от най-благосъстоятелните помашки села в Родопско, Ботутево (към Асеновград) е имало в 1880 г. 768 жители, в 1893 г. - 661 жители, а в 1920 г. - 336 жители.

Езикови особености

Помашките говори в Родопско и Тракия образуват дял от говорната група на рупците и спадат към голямото източно-българско наречие. Общо за родопско-рупските говори професор Стефан Младенов, историкът на българския език, е на мнение, че „те са и днес най-близки до старобългарския език, и по звукове, и по форма, и по ударение, и по речник, и по синтаксис”. Професор Любомир Милетич писа в 1912 г.: „Езикът на Кирила и Методия е взет от един старобългарски говор, който наверно е принадлежал към западно-рупската група”. А професор Боян Цонев намира, „че речникът на родопските говори превишава откъм старински състав решително северно-българските говори”.

„Струва ми се, писа той, Родопите ще вземат първо място по своите хубави, старински и характерни думи.” Тия думи срещаме твърде често в помашките говори по Рупчос, Аха-Челеби, Дара-дере, и другите, които изобщо не са изпитали някакво по-значително влияние от турски език. Последният е останал чужд на помаците. Извън поздравите „мерхаба”, „селям-алей-кюм”, „саба-хаир-олсун” и др. и числата 1 до 40 или 100 до 1000, други турски думи, с малко изключение, те не знаят. Българският им език е запазен със забележителна чистота. (…)

Заключение

От фактите, които изнесохме в краткия си очерк и бихме могли да увеличим значително, ако трябва да се детайлизира картината на народен живот, поетически традиции, език и историческо минало на помаците в Родопите, се налагат следните безпристрастни изводи, чиято обективна стойност не може да бъде отречена.
1. Помаците в пределите на България или отвъд южните й граници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти българи и спадат към племенната група “рупци”, която населява по-голямата част от южна България. В пълно съгласие с истината се намира Fresneaux, когато твърди в книгата си L’ Orient les Osmanlys Chretiens des Balkans (Paris 1892, 262), че българо-мохамеданите между Марица и Беломорието са по потекло българи, говорят български и пазят вярно българските си народни обичаи, това мнение се поддържа от всички компетентни европейски учени, които боравят с етнографията и историята на Балкански полуостров и познават основно въпроса за помаците (като например Константин Иречек).

2. Съвсем несъстоятелни и не обосновани с никакви научни доказателства са твърденията на известни гръцки писатели, продиктувани от прозрачни политически съображения - веднъж, че помаците в Родопско били потомци на погърчените траки, нямали нищо българско в расата или езика си и говорели някакво турско-гръцко смесено наречие, а друг път, че тези помаци имали наистина за роден език българския, че били стари гърци, насила побългарени отначало и после помохамеданчени. В действителност гърци-помаци в родопските предели историята не е знаела никога. Помохамеданчвани са били само българите, бидейки еднички опасни за турското владичество в страната. Гърците в Беломорието, като малочислен елемент, не са будели подозрения у завоевателя.

3. Помаците в Родопско са били почти винаги в най-добри съседски отношения с българо-християните около тях, от които етническите са образували една по-малка, но здрава клонка. Те не са проявявали - с твърде редки изключения, дължими по правило на чужди подбуди, никакви враждебни чувства към тях. И ако по верски съображения, подклаждани от фанатизирани външни агенти, те са се изселвали в земи с турско-мохамеданско население, в никой случай, по силата на мнимо-фантастично “гръцко” национално съзнание, те не са търсели ни преди, ни по-късно покровителство от гръцкия народ или присъединение към Гърция, за да се запазят от несъществуващите тенденциозно измисляни насилия от българска страна.

4. Фактът, че нравствените, социалните и икономически интереси на родопските и на всички тракийски помаци са будели най-силно съчувствие тъкмо сред българското общество и в българската държава, които са се притичвали винаги на помощ, както и другият факт, че научното проучване на тези българо-мохамедани във всяко отношение е предприемано в голям обсег и сериозно от българските етнографи, фолклористи, лингвисти, географи, историци и стопановеди, показват недвусмислено, къде, в коя национална среда това население има своите дълбоки корени, своята естествена расова културна и историческа връзка.

5. Ако следователно от време на време напоследък самозвани делегати от помаци в гръцките предели правят, под диктовката на политици, които най-малко мислят за научните истини по етническите проблеми, разни изявления върху тежненията на своите уж потиснати сънародници и съверници в България, настоявайки за нови териториални промени на Балканите, като се включат Родопските помаци в границата на Гърция, ние трябва енергично да подчертаем, че този род пропаганда няма нищо общо с реалните чувства или интереси на населението, което нито дори подозира дейността на чужди нему агенти. При познатата толерантност на българския народ, всред който евреи, турци, власи, арменци и други национално-верски малцинства живеят най-спокойно, всяко обвинение за преследване на българо-мохамеданите се натъква отнапреж на оправдано силно съмнение, оказвайки се накрай съвсем безосновно.

No comments:

Post a Comment

Post a Comment