Wednesday, October 17, 2007

На събор в Черничево

http://chernichevo.blogspot.com/2007/08/17-18-2007.html

Сбъдна се едно мое отколешно намерение - да отида на редовния събор, който става в края на месец август в с.Черничево. Тази година беше малко поизтеглен напред - за 17-18.08.2007 г. Няма да се спирам на сергиите с дрънкулки за деца и жени, нито на обичайните скари и бира. Ще отбележа само, че музиката беше "на живо", изпълнена от оркестър "Родопска младост" с ръководител Мануш Саръев /няма грешка, той е от родата на отец Боян Саръев/. Приветствия произнесоха зам.-министърът на регионалното развитие Димчо Михайлевски и кметът на община Крумовград - Себихан Мехмед.
Интересните неща бяха други. Например, изживях голямото удоволствие да видя как християните и потомците на ислямизираните българи от Черничево заедно играят българско хоро - нещо, които навремето имамите и ходжите са забранявали.
Другото ценно нещо за моя личен интерес беше срещата с роднини - от Хаджимарковския род. Сближихме се със семейството на една моя трета братовчедка, с която имаме общи прапрадядо и баба. Това са Комня, Веселин и Антон Ламбреви от Кърджали.
Това, което обаче най-много ме впечатли, беше присъствието на едно
семейство помаци - гости от Гърция
- оказа се, че били приятели с едно българомохамеданско семейство от Черничево. За хората от някогашното село Хадживиран бях чувал от черничевските овчари, които през последните години, свободни от погледа на граничарите, редовно пасат стадата си покрай границата и така общуват с комшиите. Навремето, през 40-те години на 20в., един овчар от Хадживеран, наречен Курназов, пасял козите и овцете на черничевци. Когато обаче БКП върнала Беломорска Тракия на Гърция и границата изведнъж разделила Родопите от беломорските пасбища, доста добитък /включително и на моя род/ останал в гръцко, в Хадживеран. Това село е на около 5-6 километра от Черничево, ако хванеш напряко през поляните и горичките. Заради границата и липсата на ГКПП, гостите бяха били дългия път до Свиленград и оттам - към Крумовград и Черничево. Днес Хадживиран си има гръцко име - Версини. Местните обаче наричат селото си Аджурен /развалена версия на Хадживеран/.
Кое ме шокира при тази среща? Бяха 5 души - едно цяло семейство от мъж и жена с две дъщери, както и един мъж - женен за сестрата на жената. Първо, облеклото на жените. Като изключим по-малкото момиче, майката и голямата щерка бяха облечени от глава до пети, и на главите си носеха кърпи. Девойката беше много красива. Представете си икона с най-нежното лице на Богородица, с хубави бадемови очи и изписани вежди.
Всъщност, нормално е за едно селце на края на Гърция, където цивилизацията е останала - за добро или за зло - доста встрани, хората да се носят по старите си верски обичаи.
Обаче истинският шок беше от това, че те...
не говореха български.
Или по-точно - разбираха, но не искаха да говорят. Чел съм, че по някаква турско-гръцка спогодба /може би Лозанската?/ мюсюлманите в Гърция минали под общ знаменател и така за всички било договорено учение на турски език. Сега обаче нагледно видях и разбрах за какво става дума. В Гърция пълзи
постепенно потурчване на помаците.
Турция ги "държи" с общата религия, със задължителното обучение на турски език, с претенцията да защитава правата им като мюсюлмани. Мои познати от Черничево ми казаха, че по-младите поколения помаци в Гърция се определят като "турци", а само старите се наричали "ахряни" /това е старото название на родопските българомохамедани/. Всъщност, знае се, че между 1968 и 1980г. гръцкото правителство е обявило помаците за турци и едва от няколко години се сети да признае с половин уста, че всъщност помаците са славофони и то говорещи български диалект.
Но твърде късно - пораженията върху самовъзприемането на тракийските помаци са жестоки. От едни просто дълбоко вярващи мюсюлмани /в което няма лошо/, се превръщат в турци! Като ги питах дали знаят стари народни песни /защото ревностно търся и записвам такива/, главата на гостуващото семейство ми каза:
"Стари песни нема."
Въсщност има стари песни, но са на изчезване. Емо е мой много добър познат черничевец /самият той е българомохамеданин/, който е ходил в гръцка Тракия и ми каза, че по тамошните помашки села само старите мъже пеели местните песни, наследени от дядовци и прадядовци. Младите карали предимно на турски и загърбвали едновремешните обичаи.
Пък какви турци са, можете да прецените сами - дори оригиналното турско име на селото си Хадживеран са го нагодили към езика си, та е станало Аджурен...
За моя баща беше интересно да разбере, дали гостите познават Курназови, които едно време гледали животните на Черничево. Този Курназов, който е бил овчар, веднъж вдигнал малкия ми баща и го сложил на гърба на един голям еркеч... Та това беше един от вълнуващите детски спомени на баща ми. И виж ти, оказа се, че Курназови са се преместили в Гюмюрджина /Комотини/ и един от тях бил на около 90 години. Той питал Емо жив ли е още бай Станко, който едно време бил мюдюрин /кмет/ на селото. Питал също
дали си стои старата круша до къщата на бай Станко...

А тя наистина си е там все още дава плод! Беше приятно, че някой някъде още помни дядо ми...
Помолих гостите от Хадживеран да ги снимам, но бащата не се съгласи, особено за дъщерите му /а Ви уверявам, по-голямата е приказна красавица. Право е казано, че хубавият кон и под съдран чул се познава/. Затова снимах само баджанака му - Мехмед /на снимката долу/. Той е дружелюбен 34-годишен българин /е, надали се осъзнава като такъв/, който е женен, има четири дъщери и работи като строител. Макар че е родом от Хадживеран, сега се е преместил в по-южно село, където има повече работа /този процес на икономическа миграция е доста засилен в крайните северни села на Тракия/. Общителен и сладкодумен, Мехмед свободно се впусна с разговор с мен и /като изключим нововъведените научно-технически термини, различните културни натрупвания и липсата на познания за книжовния български език у него и за местния диалект - у мен/ може да се каже, че добре се разбирахме! Както самият Мехмед каза,
"трябват две месечини да се разбираме съвсем добре".
Сиреч, с малко практика, приказката ни ще тръгне като по вода.
Проблемът е, че тази практика не е само до него и мен, тя е необходима за около 35000 помаци, които живеят в Гърция и са под заплахата да загубят езика на дедите си... и с това окончателно да се потурчат... за съжаление. Тези тъжни мисли се виеха в главата ми, наред с радостното вълнение от срещата със загубените и забравени наши сънародници - мюсюлмани.

Tuesday, June 26, 2007

До Якоруда и назад

http://e-vestnik.bg/1505/

26 Юни 2007

, "Електронен вестник"

Млади помакини с дънки и забрадки.

Якоруда е градче в долината между източните склонове на Рила и Западните Родопи. Близо до Велинград, Банско и Разлог. Повечето му жители са помаци - мюсюлмани, чийто майчин език е българският. При официални преброявания обаче, 2/3 от жителите на Якоруда се самоопределят като турци. Тук, по
време на избори, ДПС печели с разбиваща преднина.

Според историците, помаците в този район на България са наследници на българи-християни, потурчени по време на османското робство, които днес се “турчеят“ под влияние на религията, политически си убеждения и традицията.

В събота по главните улици на Якоруда движението на коли е спряно заради големия пазар, на който идват и хора от съседни селища. Никой не работи, с изключение на 2-3 забрадени жени, които пасат добитък по ливадите на планинските склонове.

В града цари оживление. Всички са навън, разхождат се, приказват си, пазаруват. Възрастните жени са облечени с дълги шарени рокли, подобни на престилки, носят забрадки, а някои – шамии. Младите девойки са с по-модерни дрехи, но много от тях също са със забрадки. Настроението е приповдигнато като в празничен ден. Заведенията са пълни, магазините са отворили широко вратите си, но мъже и жени с мюсюлманска вяра не се събират на едно място. Те дори не се поздравят, когато се срещнат на улицата, а просто се разминават и вероятно само с поглед си дават знак, че се познават.

Младите девойки-мюсюлманки в пазарния ден се кипрят и се разхождат пред погледите на всички, но само под роднинския патрул на майката, по-голямата сестра, бабата или лелята. Не се срещат момичета и млади жени без по-възрастна придружителка, освен ако не са християнки. Някои девойки от по-консервативни мюсюлмански семейства са облечени от главата до петите в черно, въпреки че температурата на сянка е към 40 градуса.

В това време по-младите мъже седят по заведенията или се разхождат на групи, приказват си, оглеждат се и коментират. При тях е по-трудно да се разбере кой каква вяра изповядва. Прави впечатление, че вместо баби, по пейките в Якоруда са насядали дядовци, които си бъбрят увлекателно на български с македонско наречие.

Близо до Якоруда се изпълнява проект, финансиран от ЕС по линия на програмата ФАР. Проектът се нарича „Якоруда – по пътя на виното, катрана и дървесината“. Като част от него, това лято в Рила на 1 700 метра надморска височина се извършват археологически разкопки. Целта е да бъда разкрита крепостната стена „Калята“.

Мариела Инкова, ръководител на разкопките и научен сътрудник в Националния исторически музей, води всеки ден група от 25 души, които работят на крепостта. Предполага се, че „Калята“ е изградена най-рано в периода на късната античност – 1-6-и век, а съществуването й е продължило до 14-15-и век по времето на Второто българско царство.

Общ изглед на Якоруда, между Рила и Родопите. Снимки: авторката

Сред най-любопитните находки на археолозите са долиумите (подобни на големи делви съдове за съхранение на зърнени храни), желязна ножица за стригане на овце, голям хлопатар, както и много железни фрагменти – клинове, нитове, подкови. Намерена е и една късноантична монета, която още не е датирана точно, но по предварителни данни е от 1-3-и век.
В момента разкриването на крепостта значително е напреднало, но археолозите ще работят до края на месец юли. По проекта са предвидени средства за аварийна консервация. Всички открити стени ще бъдат леко надстроени.

Още преди разкопките, археолозите забелязали, че 2 от стените са били разкрити преди това от иманяри и се виждали ясно на повърхността. „По принцип иманярите постоянно ходят там с металотърсачи и ровят“, казва Мариела Инкова. Ето защо в момента тя се опитва да издейства от общината пазачи за крепостта. „В противен случай иманярите пак ще се върнат на „Калята“ през късната есен, щом приключим работата си по проекта“, опасява се археоложката.

В нейния екип работят 15 жени, повечето от тях помакини. Като човек, поживял малко сред местните, Мариела казва, че хората в Якоруда са сърдечни и дружелюбни, независимо дали са християни или мюсюлмани.

Природата в околностите на града е божествено красива, а въздухът - кристално чист. В градчето прохожда еко-туризмът. Освен отблизо, „Калята“ може да бъде наблюдавана и от малко, прохладно хотелче, което предлага на гостите си отлично обслужване на прилични цени. Оказа се, че неговият управител - Оник - е с арменски произход. Името му отговаряло на Иван.

Оник не подви крак от работа, защото и хотелът, и ресторантът му бяха пълни с хора. Той се шегуваше с всички и следеше посетителите да са доволни.

А как да бъдат иначе? Там, срещу величествените склонове на Рила и Родопите, българи, турци, помаци, арменци просто са част от природата.

Живко Сахатчиев:Пред очите ни късат живи части от майка България

http://www.duma.bg/2004/1204/161204/obshtestvo/ob-5.html

Западните Родопи и долината на Места са обект на особено внимание от различни религиозни ислямски фондации, казва учителят от Якоруда пред Виржиния Ивайлова

Живко Сахатчиев е роден в Якоруда през 1934 г. Предците му са взели дейно участие в национално-освободителните борби. Завършил е география в СУ и е учител в родния си край. Създател на музей и на фондация "Св. Георги Победоносец", която пък построява черквата в Якоруда. Автор на многобройни статии и студии, както и на книгата "Второто потурчване на Якоруда 1990-1995 година". Носител е на орден "Кирил и Методий" - I степен и на медал "Алеко Константинов". За отстояване на българщината в Родопите през 1994 г. е награден със званието и статуетката "Балкански Йово".
Сега е председател на ОбК "В. Левски" в Якоруда. Изградил е барелеф на Апостола и паметни плочи на якорудчаните, загинали в национално-освободителните борби и войните.

За родоотстъпниците повече няма място в управлението на страната

- Г-н Сахатчиев, с вашите публикации след 1989 г. алармирахте българската общественост, че в Родопите се извършва турцизация на българите мохамедани. Предизвикахте дори анкетна комисия от Народното събрание. Какво е положението сега?
- Турцизацията продължава и резултатите са налице. Данните от последното преброяване на населението през 2001 г. в Якорудска община показват, че 7800 стопроцентови българи, с български родов корен и майчин български език, са станали турци. Същата картина е и в съседните общини Белица и Велинград. Така е и в Гоцеделчевски район. Пред очите ни се откъсват живи части от майка България. Това, което турските поробители не са успели да постигнат за 500 години, днес в свободна и независима България е на път да стане.
- Има ли прояви, които сериозно тревожат българите християни?
- Сега, за разлика от началото на 90-те години, положението е по-спокойно. Но само на повърхността. Няма публични демонстративни изказвания като: "Тук е било турско и пак ще бъде турско!", и смъртни присъди нощно време по телефона. Но турцизацията продължава и Западните Родопи и долината на река Места бавно, но неумолимо си отиват от България. Също като в Косово и Македония. Ето някои прояви, които сериозно ни тревожат:
* На 21 април 2000 г. след проведената общинска конференция на ДПС в Белица, на автогарата се появяват надписи: "Смърт на каурето" (т.е. на гяурите, неверниците - бел. авт.), "Автономия на Родопите" и "Да живее Турция". Преди това на 13 август 1996 г. нелегалната организация в нашия край, назоваваща се "Ислямска защита", обяви за своето съществуване с писмо до редакцията на в. "Струма" в Благоевград, до президента на републиката и до всички посолства в страната. Член 3 от устава й гласи дословно: "Оформяне на мохамеданска етническа област. Създаване на Ислямска автономна област (в нея да бъдат включени етническите групи на турците, помаците и ромите), която област да има собствена телевизия, радио, полиция и управленска структура."
* На 23 март 2003 г. зам.-управителят на Пазарджишка област - Ахмед Моллаахмед, в реч, произнесена в с. Сърница, призова да бъдат изгонени християните от Родопите.
И българите християни напускат Якоруда. Сега вече са по-малко от 1/3. Тази година от всички абитуриенти в Якоруда само един е християнин.
- Какво е становището ви за т.нар. възродителен процес?
- Когато говоря за възродителния процес, имам предвид по отношение на българите мохамедани, защото в нашия край няма турци. Възродителният процес е златната ера за българите мохамедани.
В Якорудска община, в която съм роден и живея, от 11 000 жители българи мохамедани са 9500. Седемте съставни села са изцяло мохамедански. До 1944 г. в тях нямаше електричество, училища, магазин, здравни пунктове. Нямаше и един жител със средно и висше образование. Нямаше работа, само сиромашия и битов консерватизъм. В годините на социализма до тях бяха прокарани пътища с редовни автобусни линии. Построиха се училища и детски градини, здравни служби и пощи. И най-отдалечените махали бяха електрифицирани. Радиото и телевизията станаха достояние на всички.
В Якоруда бе открито СПТУ по машиностроене. Построен бе пансион за децата мохамеданчета, за да получат и те средно образование. Построена беше болница с родилно отделение, завод за дървообработващи машини, дървообработващ завод, слаботоков цех с над 900 работни места. В съставните села също се откриха цехове. Безработицата не само изчезна, но се почувства недостиг на работна ръка. Жизненото равнище се подобри. Освен това т.нар. смесени райони се развиваха приоритетно, българите мохамедани бяха приемани с предимство във всички средни и висши учебни заведения, за тях се отпускаха стипендии и безплатни общежития. Много българи мохамедани станаха лекари, инженери, учители, икономисти, агрономи...
Когато Тодор Живков гостува на 17 август 1997 г. на събора в с. Юндола, българите мохамедани му устроиха смайващо посрещане - с хляб и сол, с баници, целуваха му ръката, аплодираха го толкова сърдечно, че беше невероятно. Един от тях му каза: "Другарю Живков, аз съм обикновен работник, но по време на твоето управление и трите ми деца получиха висше образование, построих си къща, дори си купих и москвич. Благодаря ти!" А Тодор Живков вече беше обикновен гражданин.
А сега, след 15 години "демокрация", във всички области на живота цари разруха. В Якоруда безработните са 49 процента от трудоспособното население, а в съставните села - 98 на сто.
- И все пак, имало е насилствена смяна на имената?
- Не бяха малко българите мохамедани, които отиваха с радост и китка здравец да си сменят турско-арабското име с българско. Имало е наистина насилствена смяна на имената на фанатизираните туркомани, които по всякакъв начин се стараят да осуетят приобщаването на българите мохамедани към българския народ. Ще посоча следните примери:
* През есента на 1970 г. петима българи мохамедани от с. Бабяк решават да си сменят турските имена с български. Скоро след това, на 24 декември по обяд, в селото пристигат около 200 мъже и жени, въоръжени с ножове и сопи. Някой ги е довел да потърсят сметка на тези, които са си сменили имената. Налитат да ги бият. Тормозът продължава с анонимни писма и открити закани за убийства и унищожаване на семействата им.
* На 22 април 1972 г. в с. Сърница е убит 25-годишният българин мохамеданин Сергей Ив. Куртов, женен, с две деца. Три месеца преди това станал милиционер. Убили го фанатици туркомани, защото пръв в селото и по собствено желание си сменил турското име с българско. Тримата убийци са заловени и осъдени. След 10 ноември 1989 г. те са освободени от затвора и като "репресирани по възродителния процес" са им изплатени хиляди левове.
* На 14 януари 1973 г. група българи мохамедани по указанията на служител от турското посолство в София, назоваващ се Орхан, извършва метеж в с. Корница. Българският флаг е свален и на негово място е издигнато турското знаме. Землището на Корница е обявено за турска територия. Неколкократните опити за мирното прекратяване на метежа са безуспешни. Българите мохамедани, изразили несъгласие с бунта, са жестоко малтретирани. Два месеца и половина се вее турското знаме над Корница. В коя нормална държава може да се толерира подобен акт? На 28 март 1973 г. милиция и група от разложкия доброволен отряд с три пожарни и две линейки влизат в селото, за да възстановят българския суверенитет. Метежниците се нахвърлят върху тях с ножове и брадви. Първата жертва е старши лейтенант Благой Зайков - намушкан на седем места с нож. Имал е "Калашников", но не го е използвал, защото е дадена заповед да не се стреля. Главата на майор Рашков е разбита с камъни и т.н. А дотогава в Корница не е имало смяна на имена.
И нещо друго - какво лошо има в това в България имената да бъдат само от българската именна система, както е и в нашите съседи Гърция, Турция и в още много други държави.
- Има ли прояви на ислямски радикализъм в Западните Родопи и по долината на Места?
- След 10 ноември 1989 г. нашият край е обект на особено внимание от религиозни ислямски фондации. Особено активни са фондациите "Иршад", "Вакъф ел Ислами" и "Мюсюлмански братя", които учат, че всички мюсюлмани са единна нация, че ислямът носи в себе си родина и националност, че жената е постоянен източник на злото, защото отклонява мъжа от молитвите и Корана. Затова се забранява на жените да работят, да учат и да разговарят в присъствието на мъже. Със средства от тези фондации за кратко време в Якорудска община бяха построени 7 джамии и се изпращат младежи да учат за ходжи в Саудитска Арабия и в други арабски страни. През 1993 г. бяха картотекирани сирачетата българи мохамедани, за да бъдат изпратени на обучение в ислямски центрове. В последния момент това бе предотвратено. От представители на областната администрация бяха иззети списъци с ЕГН-тата на 63-ма сираци, техни снимки и декларации на арабски език.
От няколко години в с. Аврамово има структура на една от най-радикалните ислямски секти - уахабитите, чиято рожба е прословутата "Ал Кайда". Ръководител е Али Харрадин - Козарчето, но създател е алжирецът Нуредин Хамдаци, женен за аврамовка, с висше образование, владеещ четири езика и много добър познавач на исляма. От четири години е в с. Драгиново, Велинградска община, чиито жители са също българи мохамедани. По непотвърдени данни всеки новоприет член на тази секта получавал еднократно 600 долара, а ако напълно спазвал всички изисквания в облекло и т.н., и по 250 лева на месец. Средствата идвали от Саудитска Арабия. Организацията се опитва да пуска корени както в Якоруда, така и в другите селища на общината. Само преди няколко седмици уахабити с английски паспорти са обходили селата Краище, Аврамово, Света Петка, Сърница.
На 12 август 1997 г. бившият главен мюфтия Неджим Генджев показа по БНТ списък на селищата в България, където има структури на терористичната организация "Сивите вълци". (Да си припомним, че неин член е извършителят на атентата срещу папата Али Агджа.) Якоруда беше сред посочените селища. Едно от заведенията на пазара носеше името "Сивите вълци", а емблемата на тази организация, поставена на предното стъкло на лека кола с номер БЛ 52-62 ВТ, демонстративно се разнасяше из града.
- Г-н Сахатчиев, след тази тревожна картина, която обрисувахте, какво мислите за бъдещето на България?

- Българският народ е малък, но велик, достоен и способен. Той е успявал да се съвземе и след много други тежки кризи. Ще се изправи и сега. За това ще спомогне и влизането ни в Европейския съюз. Но всички, без оглед на вяра и народност, трябва да си подадем ръка в името на България, в името на нашите деца и внуци. Защото сега цялата ни енергия се изразходва не за съзидание, а за оплюване и самоунищожение. И още нещо - за родоотстъпниците и майкопродавците повече няма място в управлението на страната.

16.12.2004

Thursday, April 5, 2007

Люба Манолова: В България има почва за ортодоксалния арабски радикален ислям

http://focus-news.net/?id=f6278
02 април 2007 | 12:05 | Агенция "Фокус"
Люба Манолова пред Агенция “Фокус”

Люба Манолова е родена в София. Завършила е история в СУ “Климент Охридски”. Работила е като журналист във вестник “Народна младеж”, сътрудничи на радио “Свободна Европа”, списание “Български дневник” и вестник “Демокрация”, от който е уволнена по заповед на Иван Костов. Автор е на книгата “Външният дълг и 10 ноември в документи и тайни”. Втората част на книгата за периода 1990-1997 година се подготвя за печат. Автор е на документален филм за гражданската война в Грузия, излъчен по БНТ 1992 г.. От 2006 година има авторски сайт- “Хроники”



Фокус: Г-жо Манолова, една от темите, по които най-често пишете, е етническият модел в България като история, проблеми и перспективи. Защо?
Люба Манолова: У нас се говори за толерантност и търпимост, което звучи много добре. Наскоро чух, че Възродителният процес, като част от нашата най-нова история, трябва да влезе в учебниците и тук ще кажа, че преди да влезе, той трябва да бъде отново прочетен, а не да влиза с едностранно тълкуване. Тъй като има паметници на терористите, а на жертвите на този възродителен процес, сред които са и мюсюлмани и християни не малко, тепърва ще се издига паметна плоча, което говори за една липса на почит и то от много високо място в държавата към съдбата на тези хора. Питате защо тази тема е предпочитана от мене? Първо аз съм историк, после когато се запознах с материалите по Възродителния процес, а това бяха над дузина документи от ЦК на БКП, много неща ми направиха странно впечатление. Първото е, а то продължава и до днес е, че преименуването се е провело през 1984 -1985 година, а възмущението от това преименуване, изразено в решението за масово изселване, идват пет години по-късно. Тоест между двете събития, връзката е цели пет години вакуум. Съгласна съм, това е бил начинът, по който са решили да реагират тези хора, но не мога да приема, че пет години е нормален срок след толкова драматично историческо събитие, за да се вземе подобно решение. До този момент никой не е коментирал този вакуум, той е неудобен – направо се свързва преименуването с изселването. Другото, което ми направи впечатление в този така наречен възродителен процес е, че много от документите, които аз извадих, ги има и в архива на ЦК на БКП, но тази партия, която се преименува, никога не показа тези документи. Даже Александър Лилов, непосредствено след свалянето на Живков от власт, заяви на едно съвещание, че няма нито един документ за участие по решения на върховете от БКП. Тогава аз бях принудена да публикувам тези документи и естествено Лилов замълча.
Третият момент, който ме накара да се заема с това, е фактът, че осъзнах, че нещата не са спрели до връщането на имената - непосредствено след падането на Живков от власт те продължават да съществуват като проблем по един или друг начин и днес. Казвам проблем и ще Ви обясня какво имам предвид? През 1992 година множество сигнали принудиха парламента да състави комисия, която да провери тези сигнали. Тази Комисия излезе със становище, че има насилствено турцизиране на населението в смесените райони. Като казвам смесени райони, говоря за райони, в които живеят български граждани със смесено вероизповедание - християнско и мюсюлманско. Резултатите от работата на тази комисия бяха покрити, никой не пожела да говори по тях и никой не ги огласи. Ето защо, аз публикувах по-голямата част от документите на Комисията. Освен това бях възмутена в парламента, когато Васил Гоцев, един бивш депутат от СДС, заяви, че било убито бебе на някакъв митинг, по време на Възродителния процес. Всъщност историята не е такава - майката отива с няколкомесечното си бебе на митинга, и когато тълпата мюсюлмани, сред които има и християни, я повлича, тя изпуска бебето и тълпата го стъпква. Така че да се обвиняват християни за убийство, аз не приемам, тъй като се разминава с истината. Именно това изопачаване на събитията непрекъснато, по всякакъв повод ме накара да се заема с тази тема. Както и последните събития около така нареченият проблем със забрадките в училищата, който е отново в новините.
Фокус: Споменахте проблема с носенето на забрадки в училищата. Бихте ли конкретизирали какво имате предвид?
Люба Манолова: Фактите са следните. Обединението за ислямско развитие и култура или така нареченото ОИРК сигнализира Комисията за защита от дискриминация за това, че има дискриминация в едно училище. Какъв е точно случаят? Между другото този случай сега се повтаря с три ученички от Смолян. Странното в цялата история е, че министърът на образованието и науката Даниел Вълчев, се обърна на 180 градуса и зае днес точно обратната позиция по казуса за разлика от предишния път. Как завърши тогава случаят със забрадките? На 27 юли 2006 година беше постановено Решение на комисията, което цитира Закона за защита на детето /ЗЗД/ и Правилника за приложение на Закона за народната просвета /ППЗНП/, в които изрично се забранява религиозна дейност в светското училище. Ще пропусна момента, че молбите на трите ученички, които по същество са лични, са подадени от ОИРК. Не са подадени дори от техните родители, а много добре знаем, че в бележника на един ученик се разписва неговият родител или настойник. Другият по-съществен момент е, че те обявяват себе си за турско етническо малцинство. Ще припомня само, че Ататюрк, който бе начело на Турция, сложи край на отживялата Османска династия и я замени с Конституционна република, забрани носенето на фереджета в обществени сгради и институции, установи равноправието на жените, направи училищата светски. Това са много важни неща, които удивляват сега, когато деца на така нареченото турско етническо малцинство, които изповядват исляма, клонят не към тази светска, характерна за Турция реформа, а към арабския ортодоксален ислям. И тук възниква въпросът арабски мюсюлманки ли са тези ученички, та носят забрадки, като символ на своята религия или са турско етническо малцинство, което изповядва арабски ислям? Нещо не се връзва – губи се логиката.
Фокус:От кога се появи всъщност този проблем?
Люба Манолова: Проблемът с различните вероизповедания в България започна с фалстарт, тъй като етническа принадлежност на дадено малцинство български граждани бе определена във връзка с изповядваната религия, т. е. религията определи етноса, което звучи абсурдно! По-късно, това положение се утвърди с натиска за изучаване на турски език от българските мюсюлмани. Защо? Най-простият отговор е, защото Турция е съседна държава. Ако беше Сирия, това население сигурно щеше да бъде накарано да учи арабски и да се обособи като сирийско малцинство. Да се върнат имената на дадено население съобразно религията е едно, но когато към това се прибави усилено изучаване на турски език и то от български мюсюлмани, които изобщо не знаеха езика, даже се внасяха временно учители от ДПС, това беше вече нещо много по-сериозно и говореше за задачи с много по-далечен прицел. От ОИРК проповядват поведение, според редица районни мюфтии, което е далеч от обичаите на традиционното турско мюсюлманско вероизповедание. В същото време тези мюфтии се боят да застанат с имената си зад тази констатация. Известно е, че на мероприятията на ОИРК не може да се влезе без покана.
Наскоро по телевизията показаха как един мюсюлманин взриви кола в Ирак, кола с деца близо до Американското посолство, което е и тревожно и показателно. Тук ще добавя, че Международна организация за борба с трафика на хора, името ще й спестя, то е известно на нашите спецслужби, беше установила, че в Босна и Херцеговина арабски емисари минавали през семейства, в които родителите са бедни, имат малко дете или чакат дете. Схемата била следната: емисарите разговарят с тези семейства и се разбират да им плащат докато детето навърши 5 - 6 години и тогава го взимат. Плащането продължава, за да може семейството да отглежда другите си деца, но взетото дете не се връща никога в семейството си. Характерно около тези деца, нарочени за вземане е, че тяхното раждане не се регистрира никъде. След дългогодишен труд на няколко специални служби от различни държави е било установено, че има канал за износ на такива деца, като тези деца са били ползвали не само за терористични актове, но и за углавни престъпления, но в момента, в който се “осветят”…
Фокус: Какво означава да се “осветят”?
Люба Манолова: Означава самоличността на дадено дете да стане известна. Това се случва, ако участва в обири или други криминални престъпления и бъде разкрито. Тогава това дете вече се смята за “осветено” от съответната терористична организация, към която то е причислено. И това дете в повечето случаи изчезва. Един от вариантите, който се допуска в тази Международна организация за борба с трафика на хора е, че тези деца са използвани за донори на органи при трансплантации. Тук резонно идва въпросът: какво прави българската държава, осъществява ли и как контрол върху деца в страната, от районите със смесено вероизповедание, които са от бедни семейства и се изпращат да учат в арабски религиозни институти. Проследява ли се какво се случва с тези деца и каква тяхната съдба? Твърдо мога да заяви, че отговорът е “не”. Напуснат ли България, много от тези деца не се връщат. И никой не се интересува къде са пратени и в какво са ги обучавали.
Организацията ОИРК провежда пленери за Коран курсове за жени. Наскоро една телевизия с национален обхват, която е чужда собственост, пусна документален филм за тези жени, сред които се вижда как момиче, посещавало тези курсове, след това е като зомбирано. Разговарях с психолози, специалисти по училищна и детска психология и те обясниха, че съществува опасност децата да изпаднат като в психически вакуум, ако бъдат изкарани от това състояние след курсовете. Вакуум, който е психологически, поведенчески, даже се допуска, че те могат да посегнат на живота си. Тоест решенията им да станат непредвидими. В голям български град има случай, в който дете отказва да учи на друго място само, защото не е прието в религиозно училище. Детето е на български граждани, бащата в семейството се самоопределя като българин, в семейството не знаят нито дума турски или арабски. Момичето не е прието в религиозно училище, защото не знае турски език, но е било на курсове на ОИРК. След което бащата започнал да я моли да ходи без забрадка, но тя категорично отказала. Думите на бащата са: Няма значение какво е вероизповеданието ми, аз съм българин, семейството ми не знае нито дума турски или арабски. И това дете никъде не учи, заради това, че не е прието в религиозно училище.
Фокус: Тоест вие твърдите, че в България има почва за действия на ортодоскалния арабски радикален ислям?
Люба Манолова Разбира се, че има почва. Знаете за разбитите сайтове. Известно е, че съществува конфронтация между турците, които изповядват исляма и тези, които принадлежат на арабския ортодоксален ислям. Както потвърди един районен български мюфтия, ислямът, който навлиза в България, е чужд. За съжаление той помоли да не се споменава името му.
По въпроса за забрадките – министър Даниел Вълчев очевадно играе в момента, по мое мнение, за да се хареса на Доган. Днес той е на обратно мнение по проблема за забрадките и аз допускам, че това е на база на възможността да се отиде на пазарлък - личи от действията и бездействията на Вълчев. Той имаше формално основание да направи необходимото, за да не се повдига повече въпросът за забрадките в училищата. Нищо не му костваше да издаде една заповед на базата на предписанията на КЗД и да се ликвидира веднъж завинаги проблемът. Към днешна дата обаче Вълчев торпилира решението на КЗД, което навремето аплодира. А трябваше само да внесе текст в ППЗНП, в който да пише, че тъй като училищата са светски, в тях не може да присъстват религиозни символи, имам предвид всякакви. Вместо това Даниел Вълчев си направи комисия, с което на практика отложи решаването на проблема след този правителствен мандат. Основание той можеше да потърси и в Закона за закрила на детето, където е записано, че децата в училище не могат да бъдат използвани за политическа, синдикална или верска дейност, каквато забрана има и в Закона за народната просвета. Има на какво да стъпи Даниел Вълчев, още повече, че в Конституцията е записано, че по този въпрос се дава предимство на множество международни актове в тази насока.
Към днешна дата и специалните ни служби са твърде плахи. Обявено беше, че се пише Стратегия за националната сигурност и единственото, което може да очакваме от тях е, те да останат безмълвни и да чакат съдбата си.
Фокус: Как се справят другите европейски държави с този проблем?
Люба Манолова Между другото в случая с тези забрадки ОИРК бяха записали, че липсва търпимост от страна на училищното ръководство. В международното право съществува определение на понятието търпимост и то в Декларация за принципите на търпимостта, утвърдена на Конференция на ЮНЕСКО, според която търпимостта означава възприемане, уважение и правилно разбиране на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми за себеизразяване, на способите за проявление на човешката индивидуалност. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Търпимостта представлява добродетел, която прави възможно постигане на мир и подпомага замяната на културата на война с културата на мир. Търпимостта също не е отстъпление, снизхождение или безразличие. Търпимостта е понятие, което означава отказ от догматизъм, от абсолютизация на истината. Защо ви цитирам тези текстове толкова подробно? Защото съм убедена, че и в Агенцията за защита на детето и в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в Парламента хал хабер си нямат от тези международни документи. Твърдя това, тъй като в решението на КЗД не бе цитирано тяхно становище, нито взето отношение по така възникналия проблем със забрадките. А в Закона за закрила на детето у нас е записано, че всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо и психическо, нравствено и образователно развитие.
Фокус: Има ли примери от други държави, в които съществуват подобни проблеми? Как е в Турция, например.
Люба Манолова: Европейската комисия по правата на човека, по жалба на студентка срещу Турция, изрично е подчертала, че изборът на жалбоподателката да следва в светски университет по необходимост води до подчинение на определени университетски правила, поради което правилата за обличане, които забраняват носенето на фереджета, не накърняват свободата на религия на жалвалата се студентка. Сред изброените основания са: защита на обществения ред, морала, и защита на правата и свободите на другите. Тези три основания са включени изрично в чл.37. ал.2 на Конституцията на България. Европейският съд по правата на човека приема, че обществен ред, като понятие, в съответствие с чл.9, ал.2 на Европейската комисия за защита правата на човека всъщност се отнася до понятието “ред на местата, достъпни за всички”. Очевидно е, че светското училище е място, достъпно за всички, в което е недопустимо създаването на напрежение и нестабилност чрез външна демонстрация на религиозна принадлежност и религиозен възглед.
Фокус: Тоест в какво се корени проблемът с носенето на забрадки според вас?
Люба Манолова: Решението бе, че се отхвърля като неоснователна жалбата на ОИРК поради отсъствие на дискриминация и се установява, че жалбоподателите, т.е. ОИРК са извършили действия, които се определят като подбуждане към дискриминация по смисъла на параграф 1, т. 5 от допълнителна разпоредба за Закона за защита срещу дискриминацията. Наложени бяха административни наказания, имуществена санкция съответно, и предписание на представителя на ОИРК, да се въздържа в бъдеще от създаване на предпоставки за дискриминация.
Фокус: А какво се случи във Франция?
Люба Манолова: Интересен е случаят, който възникна във Франция. Там направо беше приет закон за забрана. Според официални лица, движението на радикалния ислям “изпробва” републиката и държавата, но тя не отстъпи от задължението си да гарантира духовно неутрална, обществена сфера. Чувството за криза около публичната изява на мюсюлманската идентичност не бива да бъде подценявано. Тя достигна кулминационната си точка при мащабното отразяване от медиите. Седмици след терористичните нападения на 11 март в Испания последваха редица експулсирания на френски имами и след окончателното приемане от френския Сенат на Закона за забрана на носенето на очебийни религиозни символи в началните и средни училища. Френските власти даже чакаха с нетърпение да наложат комплект общи разпоредби за модел на поведение и интеграция на граждани мохамедани. Това специално становище се появи непосредствено след декларираната опозиция на Франция против войната в Ирак. Със забраната на забрадки за момичетата в началните и средните училища никой не можеше да твърди, че френското правителство се опитва да изтръгне арабски симпатии. Всъщност, с тази своя забрана Франция беше поставена в положение да загуби международна подкрепа от някои държави от мохамеданския свят. Франция се очерта като терористичен обект от момента, когато Законът за забрадките бе приет през месец март 2004 г. Тогава Айман ал Зауахири обяви мярката за доказателство за омраза на кръстоносците срещу мюсюлманите. Писмената заплаха беше изпратена по поща до вестник "Льо Паризиен", където той нарече закона “обявяване на война срещу мюсюлманския свят”, което вече бе много силно.
Фактът, че чалмите на сикхи, еврейските ярмулки и християнските кръстове са включени във френската училищна забрана, се оказа недостатъчен за много наблюдатели, загрижени, че мохамеданите биват несправедливо набелязвани и стават изкупителна жертва в актуалната политическа атмосфера. През февруари имаше изолирани митинги. Проучвания показаха обаче, че съвсем малка част от френските мюсюлмани са против. На тези изолирани митинги присъстваха не повече от няколко хиляди души. През месец септември на същата година, в която беше приет законът, американски новинарски екипи се готвеха да заемат позиции около училищата във френските емигрантски квартали, с надежда да присъстват на бунт, но останаха разочаровани от липсата на събития. 635 момичета се явиха на училище със забрадки, повечето от тях, с изключение на стотина, се съгласиха да свалят забрадките в първите един-два дена. До 15 октомври министерството на просветата обяви, че учителският състав из цялата страна е успял да убеди останалите неподчинени носителки на забрадки да ги свалят. Два фактора помогнаха за успокояване на духовете във Франция. На първо място бе фактът, че носенето на забрадки никога не е било масово явление там. През есента на годината преди забраната /2003 г./, Вътрешното министерство във Франция изнесе информация, че от общо 250 000 мохамедански момичета в началните и средни училища, по-малко от 1500 са носили забрадки, т.е. по-малко от 1%, а това е по-малко от максималния брой. Официалният посредник по забрадките в Министерството на просветата на Франция установи 150 случаи със забрадки. Така този конфликт се оказа буря в чаша вода. Вторият фактор за сравнително мирното разрешение на кризата във френските училища бе взимането на двама френски журналисти като заложници на 19 август в Ирак. Похитителите поискаха като откуп вдигане на забраната на забрадките във Франция. При това положение дори опонентите на забраната, които бяха организирали протестни митинги, се включиха в единодушен общонационален апел към всички ученички да спазят новия закон. Мюсюлмански лидери във Франция заклеймиха това вмешателство отвън в техните вътрешни работи. Те доказаха своята лоялност към Френската република, като нарекоха условията на похитителите “отвратителен шантаж” и прокламираха гръмко мотото “Няма да има кръв по моята забрадка”.
Винаги може да се намери мирно разрешение, стига да се търси такова, а не да се оставят нещата и проблемите да се натрупват, докато се стигне до момент, когато тяхното решаване вече ще е почти невъзможно.
Тоест всички тези, които смятат, че за политическата сила ДПС, която винаги е традиционният балансьор в българската политика и участва в много правителства в годините на прехода, всичко е безоблачно – дълбоко грешат. Това не е така. В момента в ДПС за тези, които умеят да четат и разбират, а там безспорно има умни хора, се борят две тенденции, които са на религиозна основа - на изповядването на традиционния турски ислям и настъплението на арабския ортодоксален ислям. Така че тепърва ДПС ще трябва да се самоопределя към кое ще принадлежи.
Галина ГИРГИНОВА

Wednesday, March 28, 2007

Заблуди и истини за исляма в Якоруда

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2601§ionid=5&id=0002301

Иван Петрински, археолог
в-к "Сега"

Мине, не мине някоя и друга година, и по новините се заговори за Якоруда. Кога с основание, кога не толкова, но по-често с предизвикващи безпокойство и даже известен страх. (Последният случай бе около ареста на Али Хайредин заради сайтове, проповядващи радикален ислям - б.р.) Най-често жителите на планинския градец научават подробностите за събитията, на които би трябвало да са свидетели, от вестниците и телевизиите, защото с ходене по улиците това няма как да стане.

Якорудчани са чудесни, образовани, заемат често висши постове в държавата, забавни са, с една дума - корави планинци. Но са разделени на две. И всичките новини идат от това разделение. Всъщност по-голямата част от населението сякаш са атеисти (или агностици, ако предпочитате евфемизмите). Младите не ходят нито в църквите, нито в джамиите и това е чудесно, защото е единственият път за преодоляване на разделението. Само по няколко души от двете общности - "зрънца", както ги наричат тук - непрекъснато разриват жарта на нетърпимостта. Не че има голям ефект от дейността им, но... стига за новините. По правило тия "зрънца" са хора невежи и зле образовани. Общо взето, убежденията им нямат нищо общо с поведението им. Те просто са си намерили поле за изява, а и възможност да припечелят допълнително от шума, който се вдига покрай тях. Доколкото дейността на "зрънцата" от двете страни се уравновесява, вредата от дейността им е пренебрежима, струва ми се.

Един от бившите кметове на общината през 90-те години на миналия век твърдеше, че майчин език му бил турският, с което много забавляваше якорудчани, които, разбира се, добре познават майка му. Това, което не е забавно, е, че при последните преброявания твърде много от българомохамеданите се обозначиха като турци, а значителна част от българохристиянската общност търси начини да напусне градчето - я към София, я към Благоевград или Пловдив. В същото време в немного отдалечени от Якорудска община села пак в същия дял на Рила българомохамеданите не само обозначиха себе си като българи, но продължават да носят общославянските си имена. Преобладаващата част от якорудските българомохамедани имат по два документа за самоличност. Извън своята общност те се представят винаги със славянското си име. Впрочем тази практика е характерна за всички мюсюлмани в България.

Разбира се, всеки може да вярва в каквото си поиска, а и да твърди пак каквото си поиска, стига да не пречи с тая си вяра на другите. Това е основно постижение на съвременната епоха. Световните религии днес са плод основно на средновековното мислене и са приспособени към светоусещането на средновековния човек. Но тъй като няма държава без идеология, след 1989 г. всички български правителства се стараят да стимулират религиозното мислене поради отсъствието на каквато и да била що-годе приложима съвременна идеология. Рационален обществен строй като капитализма не търпи сакрални глезотии и религия, създадена от него, би звучала по-смешно и от средновековните култове. Общество, в което висша ценност са парите и притежанието въобще, може да се задоволи със стари култове, създадени преди повече от хилядолетие - така е по-икономично. Нова идеологическа доктрина означава и нови средства за приложението й, а това са много пари. Единствено зад Океана и в Азия възникват нови култове, но те приличат на фирми и нямат нищо общо с вярата.

Сред българите мюсюлмани в Якоруда и околните села битуват няколко легенди, които формират представата им за историята на тази общност. Една част от тази "история" несъмнено възниква като отглас на историята, изучавана по учебниците в училище, и като неин антипод. В тази "история" няма, разбира се, нищо исторично освен времето, в което се развива действието. Основна е тезата, че ислямът в този край предшества османското нашествие и е приет направо от арабите. Нещо повече - приемането на исляма предшества и християнизацията, която включвала и задължително преминаване от ислям към християнство. Времето на това преминаване според разказите всъщност е по-ранно даже от създаването на исляма като религия. Друга много важна особеност на местната "история" е, че задължително се прескача Средновековието в България, което сякаш не съществува. Идването на османските турци, принудително покръстените християни приемат отново правата вяра. Естествено, никакви доказателства не се привеждат - няма откъде да се вземат.

Ето защо от изключително значение са проучванията в общината на Националния исторически музей, който организира през три поредни години археологически разкопки в една от частите на късносредновековното селище. Резултатите показаха категорично, че средновековна Якоруда възниква в края на ХIV в. в поречието на р. Якорущица, на около 500 м от покрайнините на съвременния град вероятно от население, бягащо от османското нашествие в равнините. През времето на Първото и на Второто българско царство съществуват и други селища наоколо - малката, но важна крепост в м. Калята, крепостта и селището към нея над с. Черна Места и други. Всъщност късносредновековната Якоруда от своя страна се установява на мястото на сравнително голямо селище от няколко части от IV-VI в., включващо крепостта в м. Калята и поречието на р. Якорущица чак до устието й. При разкопките бяха разкрити сравнително голяма късноантична и средновековна църква, разрушена в значителна степен от буйните води на реката. Източно от нея се простираше
неголям некропол от 40 християнски погребения в 29 гроба. Материалите от некропола помогнаха във висша степен да се датира селището и дадоха възможност за възстановяване на част от историята на средновековна Якоруда. Късносредновековното селище в поречието на Якорущица съществува до средата на ХVII в., след което населението се премества на днешното място на града.

Ислямизацията на якорудчани, изглежда, започва около средата на ХVII в. В регистрите на плащащите поголовен данък от 1643/1644 г. са регистрирани общо 433 християнски домакинства в две махали - едната смятаме за локализирана в поречието на р. Якорущица, а другата може би се намира в района на днешната гара. Въпреки че трябва да се очаква увеличение на населението поне поради естествения прираст, в регистрите от следващи години - 1650/1651 г., 1658/1659 г. и 1659/1660 г. , християнското население на градчето не само не се увеличава, но и леко намалява с две домакинства. В един по-късен регистър, който за съжаление не е датиран, но има данни, че се отнася към периода 1660-1690 г., християнското население намалява още и достига 373 домакинства. Така за период от по-малко от половин век християнското население намалява с 13,5 % в абсолютни цифри, а като прибавим и естествения прираст - с не по-малко от 1/4. Несъмнено значителната част от християнското население приема исляма, за да не плаща данъци, с които е натоварено само християнското население - поголовния (подворен) данък и особено тежкия "кръвен данък". Известен елемент на принуда от страна на османската държава, разбира се, съществува, част от сведенията за насилствена ислямизация също са верни. Но основна е пълзящата ислямизация, осъществявана по икономически подбуди.
За жалост и днес не са ясни докрай причините за историческия факт, че населението на едни села приемало исляма по-бързо или по-бавно, а в други населението запазило вярата на дедите си.

Името на Якоруда вероятно произлиза от старобългарската дума "якор" (котва). Като християнски символ котвата води няколковековна борба с кръста за главен християнски символ. Едва през ХIХ в. името добива днешната си форма поради развитото тук овцевъдство - т.е. място, където овцете придобиват тънка, мека, "руда" вълна.
Да си обвинен в ислямски радикализъм днес си е така страшно, както в Средновековието да си богомил. Още Константин Иречек за първи път прави връзка между българомохамеданските общности и богомилските общини. И сигурно за някои високопланински райони може да се окаже прав. По обясними причини богомилството е слабо и едностранчиво документирано в историческите извори. Особено малко са сведенията за конкретни богомилски общини, за техните членове, за всекидневния им живот. Поради това вероятно никога няма да може да бъде приета или отхвърлена тази научна хипотеза докрай. Все пак си струва да се припомни, че в Мелник през ХII в. съществува богомилска община. Не е известно каква е нейната съдба, но може да се предположи, че при бурните събития през ХIII-ХIV в. членовете й са потърсили по-голяма сигурност в планините, защо не точно във високопланинските части на Разлога, за които има пряк път, т.нар. "Винарски път", който пресича Пирин от Мелник до Банско.
Тъй като невежеството е главна причина за заблудите, дано е успешно начинанието на група якорудчани, на музейни специалисти от други градове за създаването на музей в Якоруда, където тези, които искат да знаят своя корен, да могат да научат необходимото за това.

Tuesday, March 20, 2007

Откъси от "Българите мохамедани" на Стоян Райчевски

Няколко откъса от книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани” :

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ :

Анализът върху всички досегашни изследвания показва, че българите мохамедани приемат исляма най-масово в периода 17-18 в. Причините за това са различни. Имало е естествено промяна на вярата със силата на меча, но това не е единствената и дори основната причина за приемането на исляма. Като че ли най-голяма роля за този процес е изиграла икономическата принуда и изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. Посочва се и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Втора група научни изследвания за българите мохамедани са насочени към проучване на техния старинен български език, народни обичаи и традиционна култура, където се откриват много следи от предислямския период и т.нар. криптохристиянство. Не е за пренебрагване и една трета група проучвания за българите мохамедани, която разкрива общите родови корени, роднинските връзки или общото владеене на наследствени имоти между българи мохамедани и българи християни.

Всички автори и изследователи от времето до 1878г. наричат езика на това мюсюлманско население почти без изключение български и по-рядко – славянски. Не пропускат да подчертаят, че българите мохамедани са били по-рано християни, следите на което още можело да се открият в техните обичаи, народни празници, родови и фамилни имена, в топонимията и хидронимията на селищата им.

Говорът на българите мохамедани, както показват съвременните диалектоложки изследвания, е запазил редица граматични и фонетични характеристики на старобългарския език. Българите мохамедани в различните географски области говорят на местното българско наречие, еднакво с това на тамошните българи християни. Така че в диалектическо отношение българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни диалектни групи. Наречието на родопските българите мохамедани например следва да се отнесе към рупските говори, на ловчанските помаци – към ловчанския или тетевенския говор, на торбешите мърваците или мияците – към западнобългарските или македонските говори. Говорът на българите мохамедани от различните български краища не може да бъде сведен до един диалект или едно наречие, защото те говорят на различни български диалекти в зависимост от регионите, в които живеят или откъдето произхождат. А това опровергава и обезсмисля всички опити от най-ново време да се открие “общ помашки говор” или да се създаде някакъв “помашки език”.

По същата причина българите мохамедани не могат да бъдат обединени в културологично отношение в една етнокултурна или етнографска група, защото както езиково, така и според народната си култура те принадлежат към различни регионални групи, които съответстват на характеристиките на местното християнско население. Това прави безпочвени всички усилия да се въведе в обръщение понятието “помашки етнос”. Нещо повече, ние нямаме основание да говорим за “помашка етнографска група”, защото българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни български етнографски групи.

Като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. В родопите например те са известни като “ахряни”, в Македония – “торбеши”, “мърваци” и “мияци” (последните две са названия и за българи християни). На север от Стара планина тяхното старинно название и самоназвание е “помаци”. Постепенно това локално име се пренася по книжовен път и върху българите мохамедани на юг от Стара планина. Навлиза и в чуждата литература, но не успява да се наложи в говора на българите мохамедани от Тракия, Македония и Албания, които не го възприемат като самоназвание. Книжовният термин “българи мохамедани”, ги поставя на едно равнище с другите неправославни българи като българите католици и българите протестанти. То съхранява най-добре и верските им чувства, без да ги разграничава по етнически признаци от останалите българи. Използването на термина “българи мюсюлмани” като опит за актуализиране и осъвременяване не е сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България.

ПИСМЕНИ СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ДО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ (1878) :

Ограничението на писмените извори за българите мохамедани до възстановяването на българската държава през 1878г. изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Цитираните извори са създадени преди Освобождението на България, когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Чешкият славист П. Шафарик обнародва в Прага през 1842г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи както той отбелязва “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос. (Стр 18)

През 1856г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”. (Стр 25)

1860г. - Стефан Веркович "Веда Словена – Обрядни песни от езическо време, запазени в устното предание на македоно-родопските българо-помаци". : “Има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина. Те не знаят друг език освен своя матерен български.” Той подчертава изрично, че всички песни от Веда Словена са събрани от “устата на помаци или мюсюлмански българи и нито една от християни” (Стр 31)

В доклад от 15 май 1864г. на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

В статистико-икономическия очерк на А.Мошин “Придунавска България (Дунавският вилает)”, издаден в Санкт Петербург, населението на Дунавския вилает е разделено според първото му официално преброяване през 1865г. по “народностен признак”, както следва : “140 000 мюсюлмани (турци, татари, цигани и д.р.) и 10 000 помаци (българи мохамедани). Дори и в тази официална статистика българите мохамедани са обособени в отделна графа, отделени са от всички останали мюсюлмани. Те не са включени в графата за българите, защото такава въобще няма по силата на утвърдената практика в османската администрация народностният признак да се подменя с религиозния. Мошин пояснява в очерка си, че българите мохамедани – “помаци живе ят около Плевен, Ловеч, Татарпазарджишкият окръг и в Родопите.” (Стр 42)

Липранди – "Източният въпрос и България" (1868) – основното население на Балканите, южно от Дунав се състояло от българите и сърбите в Княжество Сърбия и Хърватия. Всред едните и другите имало повече или по-малко “отцепници, приели исляма или католицизма”. “Населението във Филипополско и в планинска България, наричана от европейците Македонска България” живеели повече от два и половина милиона българи и само около 100 000 турци (главно в градовете) и навсякъде в планинска България “няма друг език освен българския”.

На народностния състав на населението във Филипополския санджак през същата 1868г, се спира и Н. Обручев, който след като изброява във “Военно-статистически сборник” осемте кази, от които се състои санджакът, съобщава, че неговото мюсюлманско население е разсеяно в Родопските планини и се състои “преимуществено от помаци, т.е. потурчили се българи, съхранили и досега своя роден език, незнаещи нищо по турски”. (Стр 45)

Дописка до вестник “Дунавска зора”, изпратена от Търново на 25 юни 1868г., подписана с инициала Ц. Същия инициал срещаме и под доста статии и материали във вестниците “Свобода”, “Нова България” и списание “Училище”. : Българите мохамедани се засягали и протестирали, когато българите християни се обръщали към тях на турски поради факта, че били мюсюлмани. “Много пъти съм чувал в Плевен да казват на ония българи, които им говорят турски : Абе, не ми говори тоя свински език, не знаеш ли че съм помак? Вкъщи си говорят само на български и жените им не се крият. С една реч, те са българи, сами си го изповядват, че били потурчени някое време насила. Вярата приели, а езика турски умразили. Турското правителство знае това добре и за да ги потурчи съвсем, взело е от 20-30 години насам да взима от всяко село млади момчета в духовните си мохамедански училища в Цариград, за да ги праща после проповедници сред техните братя, защото изпращаните преди това ходжи – турци нямали успех поради непознаването на езика. (Стр 46)

1869г. Каравелов публикува във в-к Свобода следната песен :

Книга пише юнак Панчоолу,
та я праща брату, побратиму,
байректару Нану Бугарину:
"Ой мой брат, Нану Бугарину,
я събери бугарски юнаци,
ако можеш до десет хиляди,
и прибързай во града Ловеча,
да помагаш брату Панчоолу;
че си иде на мене садразам,
а след него турци, еничере,
сос аскере, сос пусти читаци.
Иска мене садразам да хване,
да ма веже като вакло агне,
да ма води вов Ловеча града,
по ловешки улици широки,
да ма беси на сухата върба."
Книга чете Нану войводата,
събрал Нану бугарски юнаци,
и прибързал да помага брату.
Срешнале са турци с помаците
с помаците и па с бугарите,
турци режат, а помаци колат:
Зачервиле ниве и ливаде,
кръв потекла вода от планина,
трупе лежет, как снопе на нива;
Провикна са юнак Панчоолу:
- Я послушай царски садразаму,
не йе помак от туркиня роден,
не йе расъл в кадифе, в коприна,
не йе ручал ни тлъсто, ни сладко, -
родил са йе от черна бугарка,
порасъл йе под дъба зелена,
хранил са йе с кукурузен лебец.
Махна с сабля и отсече глава,
турска глава, глава садразамска.


Тази песен се пеела само от помаците и тя много ясно разкривала тогавашните убеждения на българите мохамедани и отношенията им към техните братя българи християни, от една страна, и към турците от друга. ''Но най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т.нар. гръцко образование между православния български народ.'' (53 стр )


Алберт Дюмон ''Балканът и Адриатическо море, българите и албанците. Селският живот, елинизмът и панславизмът.'' (Париж, 1873). И планинските и полските мюсюлмани в пловдивската провинция спроред него са потомци на християни, които са приели мюсюлманството по време на подчинението. Истина е, че те ходят в джамия, но в смесените села те споделят с християните същите суеверия, същите агиязми, вярват в същите моски. Повечето от тях говорят български и ще се върнат в правата си вяра със същата леснина, с която са я оставили. Те не разбират твърде корана и Евангелието.
(Стр 66)

Бианкони издава 1875г. в Париж ''Етнография и статистика на Европейска Турция и Гърция'', която съдържа за населението в Европейска Турция по народности за периода 1872 – 1876г. В нея е отбелязано, че сред мюсюлманското население не Европейска Турция има ''140 000 българи, наречени помаци.'' (Стр 67)

Феликс Каниц (1875) - ''Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875'' : ''Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. (Стр 70 )

Константин Иречек – 1876г. ''История на българите'', проследява драматичните за съдбата на българските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ''българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.'' (Стр 72)

1878г. – Липранди, специално издадена в Москва статия за поддръжката, която може да се очаква от населението на България, заявява , че в Европейска Турция от всичките 3 800 000 изповядващи мохамеданството, само 1 100 000 са били османлии, а останалите 2 700 000 – славяни, приели мохамеданството. Същите мисли развиват в своя двутомен труд ''История на славянската литература'' авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православните българи и българите католици още 250 хил. Потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език. (Стр 75)

1878 - Убичини в студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ''Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ''Родопски песни'' – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия. (Стр 77)

Една българска Голгота

http://www.digsys.com/bgnews/show_story.html?issue=308445352&media=68195086&class=70470167&story=308445728

"Нова Зора", 2003-12-12
Венцеслав НАЧЕВ

Би могло да бъде и такова заглавието на книгата “Борци и мъченици за българщината”, написана в съавторство от Георги Пашов и Костадин Ушев. Това е повестввание за двама родолюбци с трагична участ - Мустафа Шарков и Герасим Попов. И двамата са активни деятели в културно-просветната организация “Родина”, основана на 3 март 1937 г. в Смолян.
И до днес поради гузност и немара, а и поради късоумие българската общественост не е добре запозната с изключително полезната дейност на тази патриотична формация. А основна цел на роднинци е приобщаването на българо-мохамеданите към техния родов корен и осъзнаването им като неделима част от българската нация. Това преминава през сумрака на една дълго укривана истина - истината за насилственото помахемеданчване на Родопите.
Докато Геарсим Попов е изначално убеден в правотата на патриотичната кауза, то Мустафа Шарков от с.Драгиново (бившо Корова) изминава дълъг и мъчителен път на народностно просветление и осъзнаване на своята причастност към българския народ. Не е без значение и обстоятелството, че той е от селото на поп Методи Драгинов, който ни е оставил потресаващ летопис за насилственото помохамеданчване на българите от Чепинското корито. Шарков, който е и имам, ще рече достатъчно образован, след мъчителни размисли и прочит на историческа литература дълбоко осъзнава своя български произход, а също така и произхода на българо-мохамеданите. И се захваща с едно наистина апостолско дело - да приобщи своите единоверци като съставна част от целокупния български народ. Дотогава те са се осмисляли като “турци”. А премоделирането на съзнанието е задача изключително трудна и неслучайно Мустафа Шарков се сблъсква със стена от преразсъдъци и фанатизъм. Преминава през горнилото на премеждия, но печели сърцата на хората и роднинското движение се разраства и печели все повече привърженици особено сред младите хора.
И тук трябва да кажем, че културно-просветната организация “Родина” е явление самобитно, благородно и много българско. И без преувеличение може да се твърди, че роднинци са преки следовници и духовни наследници на великото Българско Възраждане. И целта е, както вече споменахме, възраждане на българския дух у българо-мохамеданите, на тяхното завръщане при родовия корен. Или ако трябва да използваме съвременната терминология, приемането от страна на помюсюлманчените българи на българския етнокултурен модел. Това е било съпровождано и със замяната на турско-арабските имена с български. Пример за това дава и самият Мустафа Шарков, който сам се преименува на Моньо.
Краят на роднинското движение настъпва след 1944 г. когато общественият и политически живот на България е ситуиран в нова геополитическа орбита. Избуяват старите коминтерновски идеи за съществуването на добруджанска, мизийска, тракийска, македонска нация, а Родопите се квалифицират като “национално поробена територия”.
По силата на геополитическа казуистика новата власт, както ще се окаже национално напълно неграмотна, започва да прави внушения, че т.нар. помаци са отделен етнос. В ход е работната идея дори да се създаде “помашка република”.
Не ще и дума, че подобна политика е дълбоко антинационална и антинародна. Тя отново води до разделение и противопоставяне на коренни българи.
И така роднинци, хора патриоти и изпълнени с най-добри намерения, и посветили се на свята кауза, се оказват хвърлени в месомелачката на догматични идейни постулати. Роднинци са заклеймени като “народни врагове”, почти фашисти и, разбира се, репресирани. И Мустафа Шарков, и Герасим Попов, както и много техни съмишленици, са арестувани с класическото тогава обвинение, че са англо-американски шпиони. След груби, просташки издевателства Шарков е пратен в Белене, откъдето се връща съсипан и до края на живота си дамгосан.
Неговата съдба е съдбата на човек, с когото се разпореждат ирационални сили и които той не може да осмисли. Такъв човек е объркан и безпомощен, изправен пред неразбираемо зло. И като връх на всичко - отнет е смисълът на живота му. Трагична съдба, в която се оглежда и трагиката на българо-мохамеданите - една вечна разменна монета в голямата игра на големите световни сили.
И ако днес се връщаме към съдбата и участта на роднинци, апостоли и мъченици на българската свяст и вяра, то е за да припомним, че всеки компромис с националния идеал и раболепното следване на чужди внушения се отразява гибелно върху духовното, културното и нравствено единство на целокупния български народ.
Защото и днес (сякаш миналото не ни е научило на нищо!) пак се правят опити да бъдат разглеждани българо-мохамеданите като отделен етнос. И не бива да ни успокоява, че попълзновенията в тази посока на един Камен Буров, ходил на инструктаж през девет морета, се провалиха. Утре добре субсидиран и теоретично “подкован” може да се появи някой нов “имам”.
Затова - като не забравяме миналото и своите мъченици, а и днешните геополитически кроежи - нека бъдем нащрек!

Спомени на Мустафа Шарков

http://www.bgns.net/site/content/view/434/63/


(публикувани във в. Родопско слово, брой 1 (112), юни 2003 г.)

Заради твърдението си, че помаците са Българи, което отстоява цял живот, т. нар. Народна власт го праща в Белене

"През 1942 г. бях назначен за мюфтия в Лъджене. И след 9 септемри 1944 г. си останах на тази длъжност. Новите власти не ме преследваха, гледаха на мен благосклонно. Затова и аз си гледах работата по осъзнаването на Българите мохамедани и след тази дата. Турцизираните елементи обаче, които бяха и религиозни фанатици от по-рано, и не бяха доволни от дейността на дружба "Родина", почнали бяха да правят постъпки да се "обърне работата".

Затова бяха добили кураж от партизанския командир в Чепинския край Манол Велев, който беше ходил из селата и говорил пред събрания, че "всичко, каквото е било досега, отсега обратно ще се прави". За да привлича вниманието на Българите мохамедани, си слагал и фес на главата, а фесовете тогава бяха изхвърляни. Манол Велев бе главното ръководно лице тогава в Чепинско. Каквото кажеше той, трябваше да се изпълнява. Ползваше се с най-голямо уважение сред хората и до него се допитваха за всичко и всички - и мохамедани, и християни.

Слушах го и аз да произнася реч пред народа в с. Корова (Драгиново - б. р.), като казваше: "Вие, помаците, сега имате пълна свобода. Може да правите и се управлявате, както искате. Вие сте много в Родопите, та може да си образувате и своя държавица, една помашка република. Така да си живеете отделно в свое управление. Ние ще ви помагаме и ви гарантираме свободата. Каквото е в Съветския съюз, така и тука ще стане".

А на това събрание се бяха събрали 4-5 хиляди души, дошли от другите села. Това изявление на партизанския командир беше посрещнато с радост от фанатиците и туркофилите. Мене обаче не ме закачаха на мюфтийския пост. По повод тая агитация Българите мохамедани решиха да не пращат децата си в Българските училища, както беше до тогава, а да искат да ходят те отделно, в "помашки училища", където трябва да се учи турски и коран. А тогава бе началото на учебната година, та в училищата бяха ходили само една трета - само тия на Българите християни.

Като верски ръководител, събрах в мюфтийството представители на партията, учители и други ръководители - общо около 12 души, за да разсъдим по създаденото положение. Дойде и гимназиалния учител Иван Дивизиев. Въпросът беше какво да се направи главно, за да се приберат децата в училищата. В полза на това се изказа само Дивизиев, а другите, както се видя, не схванаха важността на въпроса. Затова не се взе никакво решение.

Упорството да не ходят децата на училище продължаваше през цялата тая, а и през следващите няколко учебни години. Като мюфтия, при обиколката ми из селата увещавах родителите да изпращат децата в училище, те обаче се дърпаха и училищата едва кретаха. Всеки учител, който бе обхождал и канил родителите да пращат децата, бил отпращан, като му казвали: "Ти си фашист! Защо търсиш нашите деца? На Българско училище децата си ние не ще пращаме, а ще чакаме - когато то стане турско, тогава" и пр.

..........

По това време в Париж започнаха преговори за сключване на мирен договор. Гърция предяви иск към голяма част от Родопите, подтикната от една подписка на Българи мохамедани от Доспатско. Нашата делегация и правителството били разтревожени. Поде се бърза дейност за разобличаване подадените меморандуми. Научих, че родинските издания - Сборник "Родина" и други, били изискани от Васил Коларов, възглавяващ делегацията, и представяни за доказателство, че "ние, помаците, сме Българи и сме за запазване на границите."

Тогава аз от името на Чепинските Българи мохамедани, в качеството си на мюфтия, направих телеграма до мирната конференция в Париж, че сме Българи и не приемаме откъсването ни от България.

Телеграмата бе доста дълга. В пощата поискаха да се преведе на френски. Затова отидох при жената на Чудомир Кантарджиев, която бе франкиня (французойка - б. р.), която преведе и я изпратихме. Таксата бе много голяма - 1600 лв., дадох всичките си пари, но скърпих и от другаде - бирникът Иван Пандев даде 600 лв., и телеграмата се изпрати. Общината отказа да даде пари.

През лятото на 1946 г. за Париж замина по разискване на нашите мирни договори Юсеин (Явор) Шолев като депутат и представляващ Българите мохамедани и потвърди, че те искат да останат в България, а не в Гърция и пр. За официално бяха му препоръчали от правителството да иде и се представи с фес и чалма. Дойде тогава той при мен, та му дадох моите от джамията.

Той не знаеше как се навива чалма, та му я навих и прилегнах хубаво, за да се представи достолепно там.

За да не се деформира по време на пътуването, направих му в Лъджене специална кутия и той я занесе. Говореше се след това, че там, на заседанията той бил я слагал и правел съответно впечатление като представителя на Българите мохамедани. Дали бяха приели правилно тая работа чуждите заседатели не се разбра, но след връщането му се пусна слух, че жената на френския министър председател, като го гледала на някакъв прием, го запитала:

- Вие духовно лице ли сте?

- Не! - отговорил Шолев

- А-а-а, значи тя (чалмата - б.р.) Ви е само за Париж, а там не я носите! - приключила министершата разговора.

При разискване в конференция в съответния момент Шолев се бил изказал: "Помаците са плът от плътта и кръв от кръвта на Българския народ, затова желаем да останем в България, а не в коя да е страна!" Такива изявления бил дал той и пред френския вестник "Орор", където са и напечатани.

Когато се върна от Париж, Шолев си ми върна чалмата. Смяташе, че достойно е защитил каузата на България и това беше истина. При среща с Наум Главинчев обаче след това във Велинград (Шолев - б. р.) му се оплакал, че Никола Палагачев - народен представител от Смолянско, го извикал и му внушил да не прави тук, в Родопите, такива изявления, че "са плът от плътта и кръв от кръвта на Българите, защото тук положението стои иначе, помаците ще се настроят против тебе и ще се попречи на политиката ни". И Шолев се съгласил, тъй като бил избран от Девинската околия, която имала връзка със Смолянско. Тъй работите продължаваха да си вървят постарому, тоест тъй както бе установено след 9 септември 1944 г. от Кирил Василев, Никола Палагачев и др., че "помашки въпрос не съществува". Той се разрешава като го зачеркнем като въпрос и ще се реши само с развитието на икономиката и пр.

Но след меморандумите и подписването на мирните договори той продължаваше да съществува и откакто се виждаше, в много по-остра форма. Явявали се бяха бягства през граница в Смолянско, идвали бяха и диверсанти отвън, предизвикали се бяха инциденти с пограничните власти и пр. Това бе наложило правителството да свика конференция за разискване на този въпрос. Такава конференция се състоя през август 1947 г. в София в Дирекцията на вероизповеданията. Като мюфтия в Чепинско, бях поканен, та взех учатие в нея и аз. Тя продължи три дни. Присъстваха около 20 души видни родопчани (народните представители Никола Палагачев, Юсеин (Явор) Шолев, Чепчиев, смолянският мюфтия Саферков, Анастас Примовски, Кирил Василев, Христо Караманджуков, Васил Димитров, Риза Солаков, инж. Минчо Маринов, Петър Маринов и др.) Имаше и представители на министерствата. От тази конференция обаче нямаше никаква полза, защото никой не смееше да противоречи на партизаните Никола Палагачев и Кирил Василев, които бяха обявили дейността на "Родина" за фашистка и работата тръгна по старо му.

С възстановяване на фесовете, фереджетата и турските имена бе възстановено и турското самосъзнание на част от Българите мохамедани в Родопите.

Малцинствата – опасна игра с огъня

http://members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie5_02/diana.htm

Опитите за превръщането на България в мултинационална държава няма да ни направят Швейцария на Балканите, но със сигурност ще ни докарат големи неприятности

Д-р Дияна ПЕТКОВА, Сп. "Ние"

Напоследък в публичното ни пространство отново се налага настойчиво тезата за необходимостта да признаем съществуването на национални малцинства в България. В някои разговори и дискусии дори се прокрадва становището, че, ако се превърнем в мултинационална държава по подобие на Швейцария, ни очаква стабилно икономическо развитие и безоблачно бъдеще. Наличието на национални малцинства и тяхното признаване се разглежда от определени политици и общественици като необходимо условие за по-нататъшната ни демократизация и успешно интегриране в Европейския съюз. В тази насока г-н Михаил Иванов – бивш съветник на президента Желев и експерт в Съвета по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет, изготви дори специален доклад за “националните малцинства в България”. А основна причина за създаването на подобна концепция, както твърдят привържениците й, е да се демонстрира пред света, че живеем в свободна и демократична държава.

Според Михаил Иванов, в България живеят национални малцинства. Като такива се определят например турците, арменците, евреите и циганите. Но заедно с тях вече се появяват и “македонци”, тъй като при последното преброяване имало българи (макар и незначителен брой), самоопределили се като такива. Най-необоснованата част в доклада обаче, е посочването и на

Помаците като национално малцинство

Наскоро, от телевизионния екран, г-н Иванов обясни и какво точно разбира под “национално малцинство”. Според него това е етническа, религиозна или общностна група, която е малцинствена не като част от някаква друга нация, а по отношение на собствената ни национална държава. Очевидно, приемайки подобно определение за национално малцинство, той или не прави никаква разлика между етническо и национално малцинство, или просто я премълчава.

Според едно друго виждане, широко разпространено в Европа, за да бъде обявена дадена етническа група за национално малцинство, някъде трябва да съществува съответната национална държава. Липсва ли обаче такава, малцинството е само етническо. Такива са например циганите не само у нас, но и навсякъде по света. Друг особено важен въпрос е, кога една етническа група може да се превърне в малцинство. Досега нито в политиката, нито в науката е даден ясен отговор на този въпрос. Някъде се приема, че за да бъде обявен някой етнос за малцинствен, той трябва да представлява 10% от цялото население на страната. Ако тази етническа група населява компактно определен географски регион и ако там надвишава по численост основния етнос в страната, тя може да предяви и претенции за автономия. А веднъж получила автономия, малцинствената група има право да изгражда собствени държавни институции, парламент и войска.

Точно тази е причината в повечето страни от Западна Европа, които за нас са еталон за демокрация, да не се признава съществуването на национални малцинства. В Германия и Франция например, се говори най-вече за различни етнически групи, но не и за малцинства. В Германия официалният брой на натурализираните турци е към един милион. Някои статистически източници обаче твърдят, че в момента там живеят и работят временно или нелегално поне още около 2 милиона. Германците обаче не само че не ги признават за етническо малцинство, но и правят всичко възможно да ги интегрират в обществото именно като немски граждани. Във Франция пък живеят няколко милиона араби, много от тях натурализирани, но и те не са обявени за национално или етническо малцинство. Известно е, че във Франция, Германия, Австрия или Великобритания нарастват негативните настроения към чужденците. В ситуация на световна икономическа криза и ескалираща безработица очевидно се възраждат и някои ксенофобски тенденции. Подобни процеси са особено опасни за обществото.

Много по-различно е обаче положението с националните малцинства. Тук не става въпрос за ксенофобия или за погазване на изконни човешки права. В една “политическа нация”, каквато е Франция, всички нейни граждани, независимо от етническия им произход, са равни пред държавата и законите, но заедно с това поемат и еднакви отговорности. Признаването на национални малцинства в границите на националната държава е

Бомба с часовников механизъм

Защото, рано или късно, (само)определянето на дадена етническа група като национално малцинство поражда стремеж към постигане на автономия.

На Балканите има немалко подобни случаи. Някогашната Югославска федерация е добър пример за изкуственото формиране на национални малцинства, водещо след себе си необходимостта от появата и на техни “национални” държави. Така днес всички единодушно твърдят, че съществува босненска нация. Макар че, по етнически произход, босненците са смес от сърби и хървати, изповядващи исляма. До края на 60-те години на миналия век те не се възприемат като отделна националност. Постепенно обаче у тях се оформя представата, че религията ги прави по-различни от останалите общности във федерацията. Така, от религиозна общност босненци се превръщат в национално малцинство, а след това и в нация.

Ако направим подобен паралел с помаците в страната ни, ще видим, че обявяването им за национално малцинство е забъркване на истинска взривоопасна смес за България. Нека не забравяме, че те са етнически българи, които просто изповядват по-различна религия от официалната. И без това помаците са изстрадали хора, дълго време са пренебрегвани само заради това, че изповядват различна религия. Подобни предразсъдъци днес, в началото на ХХІ век, са истински анахронизъм. Да не говорим, че повечето от тях живеят в региони, най-силно засегнати от безработицата, и тънат в мизерия. При теренни изследвания в Родопския край, проведени още през 1994, много помаци твърдят, че: “Преди винаги сме знаели, че сме българи. Сега идват най-различни хора и ни казват, че не сме такива, че сме различни.” Запитани какво мислят за това, те отговарят: “Е, знаем ли вече какви сме. И едните, и другите не ни приемат като свои”. Тук под “едните” и “другите” се разбират българите и турците. В някои отношения Балканите сякаш наистина са се консервирали и живеят все още в ХІV-ХV век. Именно тогава се заражда и силно негативното отношение към религиозния “друг”.

Дори и след Освобождението българските власти създават редица административни пречки за интегрирането на ислямизираните българи. В свободна България религиозният принцип на разделение продължава да властва. Този факт ще спъва по-нататъшното национално единение и ще попречи за цялостната консолидация на нацията ни. В българското културно самосъзнание дълги години живее убеждението, че всеки, който изповядва християнството е българин, а нехристиянинът вече е лишен от българска принадлежност. Подобно разбиране е типично не само за българската нация, но в една или друга степен се изявява при всички балкански народи. Тази реакция е естествена, тъй като религиозното разграничение има своите корени в дългите години на потисничество в рамките на Османската империя и се свързва с изконно заложения инстинкт на зависимите за оцеляване. След Освобождението обаче, наличието на подобно отношение към изповядващите различна религия е

Индикатор за държавническа недалновидност

То също така изразява липсата на ясна стратегия за обединение на цялата българската нация без оглед на вероизповеданието или етническия произход.

Колко сме далече и днес от Запада и в частност от Европа, можем да разберем дори само по един единствен факт. В западните демокрации, щом си гражданин на САЩ или Франция, значи си американец или французин и нищо повече. Можем ли ние тук в България да кажем също толкова категорично, че независимо какъв е етническият ни произход или каква религия изповядваме, щом сме граждани на България, значи сме най-вече българи?

При нас като че ли се получава точно обратното. Защо ли да сме по-различни от някои наши балкански съседи? И тук, както в бившата Югославска федерация, някои са готови да обявят помаците за национално малцинство. Ако това стане обаче, то ще постави много други българи в неравностойно положение, защото в страната ни съществува значително религиозно разнообразие. У нас има не само българи-мюсюлмани, но и такива, изповядващи католицизма и протестантството. Напоследък се увеличава и броят на онези, които се увличат по източните учения и окултизма. По тази логика, ако приемем, че всички дотук изредени българи изповядват различна от официалната религия, за да имат равни права пред закона, всички те трябва да бъдат обявени за национални малцинства. Тоест, излиза, че в България българи са само тези, които имат български етнически произход, изповядват източноправославието или са атеисти. И, ако това схващане се узакони, ще се окаже, че българската нация почти изцяло е съставена от национални малцинства. Трудно е да се прогнозира в дадения случай как би се развило подобно общество в бъдеще и, дали България няма да бъде засегната от сепаратистки въжделения. Така съвсем логичен ми се струва и въпросът, на който за съжаление аз лично, а вероятно и повечето българи, нямат ясен огтовор: кой и защо днес работи не за обединението на българската нация, а за нейното разделение?