Заблуди и истини за исляма в Якоруда

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2601§ionid=5&id=0002301

Иван Петрински, археолог
в-к "Сега"

Мине, не мине някоя и друга година, и по новините се заговори за Якоруда. Кога с основание, кога не толкова, но по-често с предизвикващи безпокойство и даже известен страх. (Последният случай бе около ареста на Али Хайредин заради сайтове, проповядващи радикален ислям - б.р.) Най-често жителите на планинския градец научават подробностите за събитията, на които би трябвало да са свидетели, от вестниците и телевизиите, защото с ходене по улиците това няма как да стане.

Якорудчани са чудесни, образовани, заемат често висши постове в държавата, забавни са, с една дума - корави планинци. Но са разделени на две. И всичките новини идат от това разделение. Всъщност по-голямата част от населението сякаш са атеисти (или агностици, ако предпочитате евфемизмите). Младите не ходят нито в църквите, нито в джамиите и това е чудесно, защото е единственият път за преодоляване на разделението. Само по няколко души от двете общности - "зрънца", както ги наричат тук - непрекъснато разриват жарта на нетърпимостта. Не че има голям ефект от дейността им, но... стига за новините. По правило тия "зрънца" са хора невежи и зле образовани. Общо взето, убежденията им нямат нищо общо с поведението им. Те просто са си намерили поле за изява, а и възможност да припечелят допълнително от шума, който се вдига покрай тях. Доколкото дейността на "зрънцата" от двете страни се уравновесява, вредата от дейността им е пренебрежима, струва ми се.

Един от бившите кметове на общината през 90-те години на миналия век твърдеше, че майчин език му бил турският, с което много забавляваше якорудчани, които, разбира се, добре познават майка му. Това, което не е забавно, е, че при последните преброявания твърде много от българомохамеданите се обозначиха като турци, а значителна част от българохристиянската общност търси начини да напусне градчето - я към София, я към Благоевград или Пловдив. В същото време в немного отдалечени от Якорудска община села пак в същия дял на Рила българомохамеданите не само обозначиха себе си като българи, но продължават да носят общославянските си имена. Преобладаващата част от якорудските българомохамедани имат по два документа за самоличност. Извън своята общност те се представят винаги със славянското си име. Впрочем тази практика е характерна за всички мюсюлмани в България.

Разбира се, всеки може да вярва в каквото си поиска, а и да твърди пак каквото си поиска, стига да не пречи с тая си вяра на другите. Това е основно постижение на съвременната епоха. Световните религии днес са плод основно на средновековното мислене и са приспособени към светоусещането на средновековния човек. Но тъй като няма държава без идеология, след 1989 г. всички български правителства се стараят да стимулират религиозното мислене поради отсъствието на каквато и да била що-годе приложима съвременна идеология. Рационален обществен строй като капитализма не търпи сакрални глезотии и религия, създадена от него, би звучала по-смешно и от средновековните култове. Общество, в което висша ценност са парите и притежанието въобще, може да се задоволи със стари култове, създадени преди повече от хилядолетие - така е по-икономично. Нова идеологическа доктрина означава и нови средства за приложението й, а това са много пари. Единствено зад Океана и в Азия възникват нови култове, но те приличат на фирми и нямат нищо общо с вярата.

Сред българите мюсюлмани в Якоруда и околните села битуват няколко легенди, които формират представата им за историята на тази общност. Една част от тази "история" несъмнено възниква като отглас на историята, изучавана по учебниците в училище, и като неин антипод. В тази "история" няма, разбира се, нищо исторично освен времето, в което се развива действието. Основна е тезата, че ислямът в този край предшества османското нашествие и е приет направо от арабите. Нещо повече - приемането на исляма предшества и християнизацията, която включвала и задължително преминаване от ислям към християнство. Времето на това преминаване според разказите всъщност е по-ранно даже от създаването на исляма като религия. Друга много важна особеност на местната "история" е, че задължително се прескача Средновековието в България, което сякаш не съществува. Идването на османските турци, принудително покръстените християни приемат отново правата вяра. Естествено, никакви доказателства не се привеждат - няма откъде да се вземат.

Ето защо от изключително значение са проучванията в общината на Националния исторически музей, който организира през три поредни години археологически разкопки в една от частите на късносредновековното селище. Резултатите показаха категорично, че средновековна Якоруда възниква в края на ХIV в. в поречието на р. Якорущица, на около 500 м от покрайнините на съвременния град вероятно от население, бягащо от османското нашествие в равнините. През времето на Първото и на Второто българско царство съществуват и други селища наоколо - малката, но важна крепост в м. Калята, крепостта и селището към нея над с. Черна Места и други. Всъщност късносредновековната Якоруда от своя страна се установява на мястото на сравнително голямо селище от няколко части от IV-VI в., включващо крепостта в м. Калята и поречието на р. Якорущица чак до устието й. При разкопките бяха разкрити сравнително голяма късноантична и средновековна църква, разрушена в значителна степен от буйните води на реката. Източно от нея се простираше
неголям некропол от 40 християнски погребения в 29 гроба. Материалите от некропола помогнаха във висша степен да се датира селището и дадоха възможност за възстановяване на част от историята на средновековна Якоруда. Късносредновековното селище в поречието на Якорущица съществува до средата на ХVII в., след което населението се премества на днешното място на града.

Ислямизацията на якорудчани, изглежда, започва около средата на ХVII в. В регистрите на плащащите поголовен данък от 1643/1644 г. са регистрирани общо 433 християнски домакинства в две махали - едната смятаме за локализирана в поречието на р. Якорущица, а другата може би се намира в района на днешната гара. Въпреки че трябва да се очаква увеличение на населението поне поради естествения прираст, в регистрите от следващи години - 1650/1651 г., 1658/1659 г. и 1659/1660 г. , християнското население на градчето не само не се увеличава, но и леко намалява с две домакинства. В един по-късен регистър, който за съжаление не е датиран, но има данни, че се отнася към периода 1660-1690 г., християнското население намалява още и достига 373 домакинства. Така за период от по-малко от половин век християнското население намалява с 13,5 % в абсолютни цифри, а като прибавим и естествения прираст - с не по-малко от 1/4. Несъмнено значителната част от християнското население приема исляма, за да не плаща данъци, с които е натоварено само християнското население - поголовния (подворен) данък и особено тежкия "кръвен данък". Известен елемент на принуда от страна на османската държава, разбира се, съществува, част от сведенията за насилствена ислямизация също са верни. Но основна е пълзящата ислямизация, осъществявана по икономически подбуди.
За жалост и днес не са ясни докрай причините за историческия факт, че населението на едни села приемало исляма по-бързо или по-бавно, а в други населението запазило вярата на дедите си.

Името на Якоруда вероятно произлиза от старобългарската дума "якор" (котва). Като християнски символ котвата води няколковековна борба с кръста за главен християнски символ. Едва през ХIХ в. името добива днешната си форма поради развитото тук овцевъдство - т.е. място, където овцете придобиват тънка, мека, "руда" вълна.
Да си обвинен в ислямски радикализъм днес си е така страшно, както в Средновековието да си богомил. Още Константин Иречек за първи път прави връзка между българомохамеданските общности и богомилските общини. И сигурно за някои високопланински райони може да се окаже прав. По обясними причини богомилството е слабо и едностранчиво документирано в историческите извори. Особено малко са сведенията за конкретни богомилски общини, за техните членове, за всекидневния им живот. Поради това вероятно никога няма да може да бъде приета или отхвърлена тази научна хипотеза докрай. Все пак си струва да се припомни, че в Мелник през ХII в. съществува богомилска община. Не е известно каква е нейната съдба, но може да се предположи, че при бурните събития през ХIII-ХIV в. членовете й са потърсили по-голяма сигурност в планините, защо не точно във високопланинските части на Разлога, за които има пряк път, т.нар. "Винарски път", който пресича Пирин от Мелник до Банско.
Тъй като невежеството е главна причина за заблудите, дано е успешно начинанието на група якорудчани, на музейни специалисти от други градове за създаването на музей в Якоруда, където тези, които искат да знаят своя корен, да могат да научат необходимото за това.

Откъси от "Българите мохамедани" на Стоян Райчевски

Няколко откъса от книгата на Стоян Райчевски “Българите мохамедани” :

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ :

Анализът върху всички досегашни изследвания показва, че българите мохамедани приемат исляма най-масово в периода 17-18 в. Причините за това са различни. Имало е естествено промяна на вярата със силата на меча, но това не е единствената и дори основната причина за приемането на исляма. Като че ли най-голяма роля за този процес е изиграла икономическата принуда и изкушението от привилегиите и данъчните облекчения , получавани веднага след отказа от християнската вяра. Посочва се и още една причина за приемането на исляма от българите мохамедани като алчността на православното гръцко духовенство, конфликта на богомилите с ортодоксалната църква и др.

Втора група научни изследвания за българите мохамедани са насочени към проучване на техния старинен български език, народни обичаи и традиционна култура, където се откриват много следи от предислямския период и т.нар. криптохристиянство. Не е за пренебрагване и една трета група проучвания за българите мохамедани, която разкрива общите родови корени, роднинските връзки или общото владеене на наследствени имоти между българи мохамедани и българи християни.

Всички автори и изследователи от времето до 1878г. наричат езика на това мюсюлманско население почти без изключение български и по-рядко – славянски. Не пропускат да подчертаят, че българите мохамедани са били по-рано християни, следите на което още можело да се открият в техните обичаи, народни празници, родови и фамилни имена, в топонимията и хидронимията на селищата им.

Говорът на българите мохамедани, както показват съвременните диалектоложки изследвания, е запазил редица граматични и фонетични характеристики на старобългарския език. Българите мохамедани в различните географски области говорят на местното българско наречие, еднакво с това на тамошните българи християни. Така че в диалектическо отношение българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни диалектни групи. Наречието на родопските българите мохамедани например следва да се отнесе към рупските говори, на ловчанските помаци – към ловчанския или тетевенския говор, на торбешите мърваците или мияците – към западнобългарските или македонските говори. Говорът на българите мохамедани от различните български краища не може да бъде сведен до един диалект или едно наречие, защото те говорят на различни български диалекти в зависимост от регионите, в които живеят или откъдето произхождат. А това опровергава и обезсмисля всички опити от най-ново време да се открие “общ помашки говор” или да се създаде някакъв “помашки език”.

По същата причина българите мохамедани не могат да бъдат обединени в културологично отношение в една етнокултурна или етнографска група, защото както езиково, така и според народната си култура те принадлежат към различни регионални групи, които съответстват на характеристиките на местното християнско население. Това прави безпочвени всички усилия да се въведе в обръщение понятието “помашки етнос”. Нещо повече, ние нямаме основание да говорим за “помашка етнографска група”, защото българите мохамедани от различните краища на българската етническа територия принадлежат към различни български етнографски групи.

Като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. В родопите например те са известни като “ахряни”, в Македония – “торбеши”, “мърваци” и “мияци” (последните две са названия и за българи християни). На север от Стара планина тяхното старинно название и самоназвание е “помаци”. Постепенно това локално име се пренася по книжовен път и върху българите мохамедани на юг от Стара планина. Навлиза и в чуждата литература, но не успява да се наложи в говора на българите мохамедани от Тракия, Македония и Албания, които не го възприемат като самоназвание. Книжовният термин “българи мохамедани”, ги поставя на едно равнище с другите неправославни българи като българите католици и българите протестанти. То съхранява най-добре и верските им чувства, без да ги разграничава по етнически признаци от останалите българи. Използването на термина “българи мюсюлмани” като опит за актуализиране и осъвременяване не е сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България.

ПИСМЕНИ СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ ДО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ (1878) :

Ограничението на писмените извори за българите мохамедани до възстановяването на българската държава през 1878г. изключва всяка възможност писмените сведения да са повлияни от някакви конюктурни внушения на българската държавна политика. Цитираните извори са създадени преди Освобождението на България, когато българските земи са били изцяло подвластни на османската администрация.

Чешкият славист П. Шафарик обнародва в Прага през 1842г. труда си “Славянски народопис”. В етническа българската територия от първата половина на 19в., която според него включва древна Мизия и значителна част от Тракия и Македония : “от устието на Дунава или даже от Прут до самия Солун и Костурското езеро, а на ширина от нос Железник на Черно Море – до Охрид, Горен Дебър и Черен Дрин”, звучи “все българска реч”. На същия език говорят и българите мохамедани, обитаващи както той отбелязва “околностите на Доспат, Неврокоп и Горен Вардар”. Шафарик специално отбелязва, че те не са старо мюсюлманско население, а новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи, впрочем, и сега още родния си език.” Шафарик също изброява стотици имена на стари и нови славянски племена и народи, дори и такива, които само веднъж са споменати от някакъв автор или в исторически извор и никъде в този дълъг азбучен списък той не е вместил българите мохамедани, защото никой тогава не ги е считал и възприемал като различен от българите етнос. (Стр 18)

През 1856г. французинът Еужен Пужан публикува в Париж своя труд “Икономически изследвания върху Ориента, финансите на Турция”, където между другото той привежда данни и за броя на българите от “гръцко вероизповедание” ( за православните българи), за българите католици и за българите мохамедани. Добавя също, че в околностите на София живеели “ренегати, познати под името помаци, които са прегърнали исляма вследствие на лошото им третиране от страна на техния (гръцкия) патриарх”. Пужан отбелязва, че тези мюсюлмани “говорят български” и съблюдават “много тайни изпълнения на християнски церемонии”. (Стр 25)

1860г. - Стефан Веркович "Веда Словена – Обрядни песни от езическо време, запазени в устното предание на македоно-родопските българо-помаци". : “Има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина. Те не знаят друг език освен своя матерен български.” Той подчертава изрично, че всички песни от Веда Словена са събрани от “устата на помаци или мюсюлмански българи и нито една от християни” (Стр 31)

В доклад от 15 май 1864г. на Михаил Александрович Хитров, висш руски сановник, поет и консул в Битоля, до Евгени Петрович Новиков, дипломат и писател, временно управляващ руското консулство в Цариград, относно пътуването му из Македония от Струмица до Битоля се съобщава за социалното и икономическо състояние на местното население, неговото вероизповедание и етническа принадлежност. “Тукашните мюсюлмани – пише той – всички са българи, приели някога исляма”. “Тиквешкото българско наречие е известно в цяла Македония. В нихиите Тиквеш и Мариховско мюсюлманското население се състои преимуществено от българи, преминали в исляма в началото на завоеванията, но запазили до ден-днешен българския си говор и в голямата си част даже не знаят да говорят турски”.

В статистико-икономическия очерк на А.Мошин “Придунавска България (Дунавският вилает)”, издаден в Санкт Петербург, населението на Дунавския вилает е разделено според първото му официално преброяване през 1865г. по “народностен признак”, както следва : “140 000 мюсюлмани (турци, татари, цигани и д.р.) и 10 000 помаци (българи мохамедани). Дори и в тази официална статистика българите мохамедани са обособени в отделна графа, отделени са от всички останали мюсюлмани. Те не са включени в графата за българите, защото такава въобще няма по силата на утвърдената практика в османската администрация народностният признак да се подменя с религиозния. Мошин пояснява в очерка си, че българите мохамедани – “помаци живе ят около Плевен, Ловеч, Татарпазарджишкият окръг и в Родопите.” (Стр 42)

Липранди – "Източният въпрос и България" (1868) – основното население на Балканите, южно от Дунав се състояло от българите и сърбите в Княжество Сърбия и Хърватия. Всред едните и другите имало повече или по-малко “отцепници, приели исляма или католицизма”. “Населението във Филипополско и в планинска България, наричана от европейците Македонска България” живеели повече от два и половина милиона българи и само около 100 000 турци (главно в градовете) и навсякъде в планинска България “няма друг език освен българския”.

На народностния състав на населението във Филипополския санджак през същата 1868г, се спира и Н. Обручев, който след като изброява във “Военно-статистически сборник” осемте кази, от които се състои санджакът, съобщава, че неговото мюсюлманско население е разсеяно в Родопските планини и се състои “преимуществено от помаци, т.е. потурчили се българи, съхранили и досега своя роден език, незнаещи нищо по турски”. (Стр 45)

Дописка до вестник “Дунавска зора”, изпратена от Търново на 25 юни 1868г., подписана с инициала Ц. Същия инициал срещаме и под доста статии и материали във вестниците “Свобода”, “Нова България” и списание “Училище”. : Българите мохамедани се засягали и протестирали, когато българите християни се обръщали към тях на турски поради факта, че били мюсюлмани. “Много пъти съм чувал в Плевен да казват на ония българи, които им говорят турски : Абе, не ми говори тоя свински език, не знаеш ли че съм помак? Вкъщи си говорят само на български и жените им не се крият. С една реч, те са българи, сами си го изповядват, че били потурчени някое време насила. Вярата приели, а езика турски умразили. Турското правителство знае това добре и за да ги потурчи съвсем, взело е от 20-30 години насам да взима от всяко село млади момчета в духовните си мохамедански училища в Цариград, за да ги праща после проповедници сред техните братя, защото изпращаните преди това ходжи – турци нямали успех поради непознаването на езика. (Стр 46)

1869г. Каравелов публикува във в-к Свобода следната песен :

Книга пише юнак Панчоолу,
та я праща брату, побратиму,
байректару Нану Бугарину:
"Ой мой брат, Нану Бугарину,
я събери бугарски юнаци,
ако можеш до десет хиляди,
и прибързай во града Ловеча,
да помагаш брату Панчоолу;
че си иде на мене садразам,
а след него турци, еничере,
сос аскере, сос пусти читаци.
Иска мене садразам да хване,
да ма веже като вакло агне,
да ма води вов Ловеча града,
по ловешки улици широки,
да ма беси на сухата върба."
Книга чете Нану войводата,
събрал Нану бугарски юнаци,
и прибързал да помага брату.
Срешнале са турци с помаците
с помаците и па с бугарите,
турци режат, а помаци колат:
Зачервиле ниве и ливаде,
кръв потекла вода от планина,
трупе лежет, как снопе на нива;
Провикна са юнак Панчоолу:
- Я послушай царски садразаму,
не йе помак от туркиня роден,
не йе расъл в кадифе, в коприна,
не йе ручал ни тлъсто, ни сладко, -
родил са йе от черна бугарка,
порасъл йе под дъба зелена,
хранил са йе с кукурузен лебец.
Махна с сабля и отсече глава,
турска глава, глава садразамска.

Тази песен се пеела само от помаците и тя много ясно разкривала тогавашните убеждения на българите мохамедани и отношенията им към техните братя българи християни, от една страна, и към турците от друга. ''Но най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т.нар. гръцко образование между православния български народ.'' (53 стр )

Алберт Дюмон ''Балканът и Адриатическо море, българите и албанците. Селският живот, елинизмът и панславизмът.'' (Париж, 1873). И планинските и полските мюсюлмани в пловдивската провинция спроред него са потомци на християни, които са приели мюсюлманството по време на подчинението. Истина е, че те ходят в джамия, но в смесените села те споделят с християните същите суеверия, същите агиязми, вярват в същите моски. Повечето от тях говорят български и ще се върнат в правата си вяра със същата леснина, с която са я оставили. Те не разбират твърде корана и Евангелието. (Стр 66)

Бианкони издава 1875г. в Париж ''Етнография и статистика на Европейска Турция и Гърция'', която съдържа за населението в Европейска Турция по народности за периода 1872 – 1876г. В нея е отбелязано, че сред мюсюлманското население не Европейска Турция има ''140 000 българи, наречени помаци.'' (Стр 67)

Феликс Каниц (1875) - ''Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875'' : ''Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. (Стр 70 )

Константин Иречек – 1876г. ''История на българите'', проследява драматичните за съдбата на българските народи събития след османското нашествие, когато много от болярите и местната аристокрация приемали исляма, за да запазят своите привилегии, а населението в равнините бягало в планинските области, където основавало нови селища, за да се скрие от завоевателите и да съхрани своята християнска вяра. Допълва, че много ''българи, особено богомилите приели исляма и особено около Ловеч околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.'' (Стр 72)

1878г. – Липранди, специално издадена в Москва статия за поддръжката, която може да се очаква от населението на България, заявява , че в Европейска Турция от всичките 3 800 000 изповядващи мохамеданството, само 1 100 000 са били османлии, а останалите 2 700 000 – славяни, приели мохамеданството. Същите мисли развиват в своя двутомен труд ''История на славянската литература'' авторите Пипин и Спасович, които споменават, че в Европейска Турция има освен православните българи и българите католици още 250 хил. Потурчени българи мохамедани, така наречените помаци, запазили своя език. (Стр 75)

1878 - Убичини в студията му за Източна Румелия, отпечатана след Берлинския конгрес в парижкото Списание за география : ''Както има българи християни, така има и българи мохамедани. Помохамеданчени не както са постъпили босненските бейове след завладяването на страната им в стремежа за господарство и от привързаност към феодалните им привилегии, а след повече от цял век, към 1495г., за да се избавят от гнета на ортдоксалния клир. Тях ги определят, а и самите те се определят с името помаци. Помакът, станал мюсюлманин, се различава напълно от османлията. Той изобщо не е забравил българския си произход и гордо парадира с него.Съхранил е по-голямата част от обичаите и ритуалите и суеверията на своите християнски предци; призовава както останалите българи св. Георги, св. Димитър и св. Никола, почита същите аязма, вярва в същите талисмани. Езикът, на който говори той, е един от най-чистите български диалекти и именно той е предоставил на издателя на ''Родопски песни'' – Веркович, най-добрата част от своята народна поезия. (Стр 77)

Една българска Голгота

http://www.digsys.com/bgnews/show_story.html?issue=308445352&media=68195086&class=70470167&story=308445728

"Нова Зора", 2003-12-12

Венцеслав НАЧЕВ

Би могло да бъде и такова заглавието на книгата “Борци и мъченици за българщината”, написана в съавторство от Георги Пашов и Костадин Ушев. Това е повестввание за двама родолюбци с трагична участ - Мустафа Шарков и Герасим Попов. И двамата са активни деятели в културно-просветната организация “Родина”, основана на 3 март 1937 г. в Смолян. И до днес поради гузност и немара, а и поради късоумие българската общественост не е добре запозната с изключително полезната дейност на тази патриотична формация. А основна цел на роднинци е приобщаването на българо-мохамеданите към техния родов корен и осъзнаването им като неделима част от българската нация. Това преминава през сумрака на една дълго укривана истина - истината за насилственото помахемеданчване на Родопите. Докато Геарсим Попов е изначално убеден в правотата на патриотичната кауза, то Мустафа Шарков от с.Драгиново (бившо Корова) изминава дълъг и мъчителен път на народностно просветление и осъзнаване на своята причастност към българския народ. Не е без значение и обстоятелството, че той е от селото на поп Методи Драгинов, който ни е оставил потресаващ летопис за насилственото помохамеданчване на българите от Чепинското корито. Шарков, който е и имам, ще рече достатъчно образован, след мъчителни размисли и прочит на историческа литература дълбоко осъзнава своя български произход, а също така и произхода на българо-мохамеданите. И се захваща с едно наистина апостолско дело - да приобщи своите единоверци като съставна част от целокупния български народ. Дотогава те са се осмисляли като “турци”. А премоделирането на съзнанието е задача изключително трудна и неслучайно Мустафа Шарков се сблъсква със стена от преразсъдъци и фанатизъм. Преминава през горнилото на премеждия, но печели сърцата на хората и роднинското движение се разраства и печели все повече привърженици особено сред младите хора. И тук трябва да кажем, че културно-просветната организация “Родина” е явление самобитно, благородно и много българско. И без преувеличение може да се твърди, че роднинци са преки следовници и духовни наследници на великото Българско Възраждане. И целта е, както вече споменахме, възраждане на българския дух у българо-мохамеданите, на тяхното завръщане при родовия корен. Или ако трябва да използваме съвременната терминология, приемането от страна на помюсюлманчените българи на българския етнокултурен модел. Това е било съпровождано и със замяната на турско-арабските имена с български. Пример за това дава и самият Мустафа Шарков, който сам се преименува на Моньо. Краят на роднинското движение настъпва след 1944 г. когато общественият и политически живот на България е ситуиран в нова геополитическа орбита. Избуяват старите коминтерновски идеи за съществуването на добруджанска, мизийска, тракийска, македонска нация, а Родопите се квалифицират като “национално поробена територия”. По силата на геополитическа казуистика новата власт, както ще се окаже национално напълно неграмотна, започва да прави внушения, че т.нар. помаци са отделен етнос. В ход е работната идея дори да се създаде “помашка република”. Не ще и дума, че подобна политика е дълбоко антинационална и антинародна. Тя отново води до разделение и противопоставяне на коренни българи. И така роднинци, хора патриоти и изпълнени с най-добри намерения, и посветили се на свята кауза, се оказват хвърлени в месомелачката на догматични идейни постулати. Роднинци са заклеймени като “народни врагове”, почти фашисти и, разбира се, репресирани. И Мустафа Шарков, и Герасим Попов, както и много техни съмишленици, са арестувани с класическото тогава обвинение, че са англо-американски шпиони. След груби, просташки издевателства Шарков е пратен в Белене, откъдето се връща съсипан и до края на живота си дамгосан. Неговата съдба е съдбата на човек, с когото се разпореждат ирационални сили и които той не може да осмисли. Такъв човек е объркан и безпомощен, изправен пред неразбираемо зло. И като връх на всичко - отнет е смисълът на живота му. Трагична съдба, в която се оглежда и трагиката на българо-мохамеданите - една вечна разменна монета в голямата игра на големите световни сили. И ако днес се връщаме към съдбата и участта на роднинци, апостоли и мъченици на българската свяст и вяра, то е за да припомним, че всеки компромис с националния идеал и раболепното следване на чужди внушения се отразява гибелно върху духовното, културното и нравствено единство на целокупния български народ. Защото и днес (сякаш миналото не ни е научило на нищо!) пак се правят опити да бъдат разглеждани българо-мохамеданите като отделен етнос. И не бива да ни успокоява, че попълзновенията в тази посока на един Камен Буров, ходил на инструктаж през девет морета, се провалиха. Утре добре субсидиран и теоретично “подкован” може да се появи някой нов “имам”. Затова - като не забравяме миналото и своите мъченици, а и днешните геополитически кроежи - нека бъдем нащрек!

Спомени на Мустафа Шарков

http://www.bgns.net/site/content/view/434/63/

(публикувани във в. Родопско слово, брой 1 (112), юни 2003 г.)

Заради твърдението си, че помаците са Българи, което отстоява цял живот, т. нар. Народна власт го праща в Белене

"През 1942 г. бях назначен за мюфтия в Лъджене. И след 9 септемри 1944 г. си останах на тази длъжност. Новите власти не ме преследваха, гледаха на мен благосклонно. Затова и аз си гледах работата по осъзнаването на Българите мохамедани и след тази дата. Турцизираните елементи обаче, които бяха и религиозни фанатици от по-рано, и не бяха доволни от дейността на дружба "Родина", почнали бяха да правят постъпки да се "обърне работата".

Затова бяха добили кураж от партизанския командир в Чепинския край Манол Велев, който беше ходил из селата и говорил пред събрания, че "всичко, каквото е било досега, отсега обратно ще се прави". За да привлича вниманието на Българите мохамедани, си слагал и фес на главата, а фесовете тогава бяха изхвърляни. Манол Велев бе главното ръководно лице тогава в Чепинско. Каквото кажеше той, трябваше да се изпълнява. Ползваше се с най-голямо уважение сред хората и до него се допитваха за всичко и всички - и мохамедани, и християни.

Слушах го и аз да произнася реч пред народа в с. Корова (Драгиново - б. р.), като казваше: "Вие, помаците, сега имате пълна свобода. Може да правите и се управлявате, както искате. Вие сте много в Родопите, та може да си образувате и своя държавица, една помашка република. Така да си живеете отделно в свое управление. Ние ще ви помагаме и ви гарантираме свободата. Каквото е в Съветския съюз, така и тука ще стане".

А на това събрание се бяха събрали 4-5 хиляди души, дошли от другите села. Това изявление на партизанския командир беше посрещнато с радост от фанатиците и туркофилите. Мене обаче не ме закачаха на мюфтийския пост. По повод тая агитация Българите мохамедани решиха да не пращат децата си в Българските училища, както беше до тогава, а да искат да ходят те отделно, в "помашки училища", където трябва да се учи турски и коран. А тогава бе началото на учебната година, та в училищата бяха ходили само една трета - само тия на Българите християни.

Като верски ръководител, събрах в мюфтийството представители на партията, учители и други ръководители - общо около 12 души, за да разсъдим по създаденото положение. Дойде и гимназиалния учител Иван Дивизиев. Въпросът беше какво да се направи главно, за да се приберат децата в училищата. В полза на това се изказа само Дивизиев, а другите, както се видя, не схванаха важността на въпроса. Затова не се взе никакво решение.

Упорството да не ходят децата на училище продължаваше през цялата тая, а и през следващите няколко учебни години. Като мюфтия, при обиколката ми из селата увещавах родителите да изпращат децата в училище, те обаче се дърпаха и училищата едва кретаха. Всеки учител, който бе обхождал и канил родителите да пращат децата, бил отпращан, като му казвали: "Ти си фашист! Защо търсиш нашите деца? На Българско училище децата си ние не ще пращаме, а ще чакаме - когато то стане турско, тогава" и пр.

..........

По това време в Париж започнаха преговори за сключване на мирен договор. Гърция предяви иск към голяма част от Родопите, подтикната от една подписка на Българи мохамедани от Доспатско. Нашата делегация и правителството били разтревожени. Поде се бърза дейност за разобличаване подадените меморандуми. Научих, че родинските издания - Сборник "Родина" и други, били изискани от Васил Коларов, възглавяващ делегацията, и представяни за доказателство, че "ние, помаците, сме Българи и сме за запазване на границите."

Тогава аз от името на Чепинските Българи мохамедани, в качеството си на мюфтия, направих телеграма до мирната конференция в Париж, че сме Българи и не приемаме откъсването ни от България.

Телеграмата бе доста дълга. В пощата поискаха да се преведе на френски. Затова отидох при жената на Чудомир Кантарджиев, която бе франкиня (французойка - б. р.), която преведе и я изпратихме. Таксата бе много голяма - 1600 лв., дадох всичките си пари, но скърпих и от другаде - бирникът Иван Пандев даде 600 лв., и телеграмата се изпрати. Общината отказа да даде пари.

През лятото на 1946 г. за Париж замина по разискване на нашите мирни договори Юсеин (Явор) Шолев като депутат и представляващ Българите мохамедани и потвърди, че те искат да останат в България, а не в Гърция и пр. За официално бяха му препоръчали от правителството да иде и се представи с фес и чалма. Дойде тогава той при мен, та му дадох моите от джамията.

Той не знаеше как се навива чалма, та му я навих и прилегнах хубаво, за да се представи достолепно там.

За да не се деформира по време на пътуването, направих му в Лъджене специална кутия и той я занесе. Говореше се след това, че там, на заседанията той бил я слагал и правел съответно впечатление като представителя на Българите мохамедани. Дали бяха приели правилно тая работа чуждите заседатели не се разбра, но след връщането му се пусна слух, че жената на френския министър председател, като го гледала на някакъв прием, го запитала:

- Вие духовно лице ли сте?

- Не! - отговорил Шолев

- А-а-а, значи тя (чалмата - б.р.) Ви е само за Париж, а там не я носите! - приключила министершата разговора.

При разискване в конференция в съответния момент Шолев се бил изказал: "Помаците са плът от плътта и кръв от кръвта на Българския народ, затова желаем да останем в България, а не в коя да е страна!" Такива изявления бил дал той и пред френския вестник "Орор", където са и напечатани.

Когато се върна от Париж, Шолев си ми върна чалмата. Смяташе, че достойно е защитил каузата на България и това беше истина. При среща с Наум Главинчев обаче след това във Велинград (Шолев - б. р.) му се оплакал, че Никола Палагачев - народен представител от Смолянско, го извикал и му внушил да не прави тук, в Родопите, такива изявления, че "са плът от плътта и кръв от кръвта на Българите, защото тук положението стои иначе, помаците ще се настроят против тебе и ще се попречи на политиката ни". И Шолев се съгласил, тъй като бил избран от Девинската околия, която имала връзка със Смолянско. Тъй работите продължаваха да си вървят постарому, тоест тъй както бе установено след 9 септември 1944 г. от Кирил Василев, Никола Палагачев и др., че "помашки въпрос не съществува". Той се разрешава като го зачеркнем като въпрос и ще се реши само с развитието на икономиката и пр.

Но след меморандумите и подписването на мирните договори той продължаваше да съществува и откакто се виждаше, в много по-остра форма. Явявали се бяха бягства през граница в Смолянско, идвали бяха и диверсанти отвън, предизвикали се бяха инциденти с пограничните власти и пр. Това бе наложило правителството да свика конференция за разискване на този въпрос. Такава конференция се състоя през август 1947 г. в София в Дирекцията на вероизповеданията. Като мюфтия в Чепинско, бях поканен, та взех учатие в нея и аз. Тя продължи три дни. Присъстваха около 20 души видни родопчани (народните представители Никола Палагачев, Юсеин (Явор) Шолев, Чепчиев, смолянският мюфтия Саферков, Анастас Примовски, Кирил Василев, Христо Караманджуков, Васил Димитров, Риза Солаков, инж. Минчо Маринов, Петър Маринов и др.) Имаше и представители на министерствата. От тази конференция обаче нямаше никаква полза, защото никой не смееше да противоречи на партизаните Никола Палагачев и Кирил Василев, които бяха обявили дейността на "Родина" за фашистка и работата тръгна по старо му.

С възстановяване на фесовете, фереджетата и турските имена бе възстановено и турското самосъзнание на част от Българите мохамедани в Родопите.

Малцинствата – опасна игра с огъня

http://members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie5_02/diana.htm

Опитите за превръщането на България в мултинационална държава няма да ни направят Швейцария на Балканите, но със сигурност ще ни докарат големи неприятности

Д-р Дияна ПЕТКОВА, Сп. "Ние"

Напоследък в публичното ни пространство отново се налага настойчиво тезата за необходимостта да признаем съществуването на национални малцинства в България. В някои разговори и дискусии дори се прокрадва становището, че, ако се превърнем в мултинационална държава по подобие на Швейцария, ни очаква стабилно икономическо развитие и безоблачно бъдеще. Наличието на национални малцинства и тяхното признаване се разглежда от определени политици и общественици като необходимо условие за по-нататъшната ни демократизация и успешно интегриране в Европейския съюз. В тази насока г-н Михаил Иванов – бивш съветник на президента Желев и експерт в Съвета по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет, изготви дори специален доклад за “националните малцинства в България”. А основна причина за създаването на подобна концепция, както твърдят привържениците й, е да се демонстрира пред света, че живеем в свободна и демократична държава.

Според Михаил Иванов, в България живеят национални малцинства. Като такива се определят например турците, арменците, евреите и циганите. Но заедно с тях вече се появяват и “македонци”, тъй като при последното преброяване имало българи (макар и незначителен брой), самоопределили се като такива. Най-необоснованата част в доклада обаче, е посочването и на

Помаците като национално малцинство

Наскоро, от телевизионния екран, г-н Иванов обясни и какво точно разбира под “национално малцинство”. Според него това е етническа, религиозна или общностна група, която е малцинствена не като част от някаква друга нация, а по отношение на собствената ни национална държава. Очевидно, приемайки подобно определение за национално малцинство, той или не прави никаква разлика между етническо и национално малцинство, или просто я премълчава.

Според едно друго виждане, широко разпространено в Европа, за да бъде обявена дадена етническа група за национално малцинство, някъде трябва да съществува съответната национална държава. Липсва ли обаче такава, малцинството е само етническо. Такива са например циганите не само у нас, но и навсякъде по света. Друг особено важен въпрос е, кога една етническа група може да се превърне в малцинство. Досега нито в политиката, нито в науката е даден ясен отговор на този въпрос. Някъде се приема, че за да бъде обявен някой етнос за малцинствен, той трябва да представлява 10% от цялото население на страната. Ако тази етническа група населява компактно определен географски регион и ако там надвишава по численост основния етнос в страната, тя може да предяви и претенции за автономия. А веднъж получила автономия, малцинствената група има право да изгражда собствени държавни институции, парламент и войска.

Точно тази е причината в повечето страни от Западна Европа, които за нас са еталон за демокрация, да не се признава съществуването на национални малцинства. В Германия и Франция например, се говори най-вече за различни етнически групи, но не и за малцинства. В Германия официалният брой на натурализираните турци е към един милион. Някои статистически източници обаче твърдят, че в момента там живеят и работят временно или нелегално поне още около 2 милиона. Германците обаче не само че не ги признават за етническо малцинство, но и правят всичко възможно да ги интегрират в обществото именно като немски граждани. Във Франция пък живеят няколко милиона араби, много от тях натурализирани, но и те не са обявени за национално или етническо малцинство. Известно е, че във Франция, Германия, Австрия или Великобритания нарастват негативните настроения към чужденците. В ситуация на световна икономическа криза и ескалираща безработица очевидно се възраждат и някои ксенофобски тенденции. Подобни процеси са особено опасни за обществото.

Много по-различно е обаче положението с националните малцинства. Тук не става въпрос за ксенофобия или за погазване на изконни човешки права. В една “политическа нация”, каквато е Франция, всички нейни граждани, независимо от етническия им произход, са равни пред държавата и законите, но заедно с това поемат и еднакви отговорности. Признаването на национални малцинства в границите на националната държава е

Бомба с часовников механизъм

Защото, рано или късно, (само)определянето на дадена етническа група като национално малцинство поражда стремеж към постигане на автономия.

На Балканите има немалко подобни случаи. Някогашната Югославска федерация е добър пример за изкуственото формиране на национални малцинства, водещо след себе си необходимостта от появата и на техни “национални” държави. Така днес всички единодушно твърдят, че съществува босненска нация. Макар че, по етнически произход, босненците са смес от сърби и хървати, изповядващи исляма. До края на 60-те години на миналия век те не се възприемат като отделна националност. Постепенно обаче у тях се оформя представата, че религията ги прави по-различни от останалите общности във федерацията. Така, от религиозна общност босненци се превръщат в национално малцинство, а след това и в нация.

Ако направим подобен паралел с помаците в страната ни, ще видим, че обявяването им за национално малцинство е забъркване на истинска взривоопасна смес за България. Нека не забравяме, че те са етнически българи, които просто изповядват по-различна религия от официалната. И без това помаците са изстрадали хора, дълго време са пренебрегвани само заради това, че изповядват различна религия. Подобни предразсъдъци днес, в началото на ХХІ век, са истински анахронизъм. Да не говорим, че повечето от тях живеят в региони, най-силно засегнати от безработицата, и тънат в мизерия. При теренни изследвания в Родопския край, проведени още през 1994, много помаци твърдят, че: “Преди винаги сме знаели, че сме българи. Сега идват най-различни хора и ни казват, че не сме такива, че сме различни.” Запитани какво мислят за това, те отговарят: “Е, знаем ли вече какви сме. И едните, и другите не ни приемат като свои”. Тук под “едните” и “другите” се разбират българите и турците. В някои отношения Балканите сякаш наистина са се консервирали и живеят все още в ХІV-ХV век. Именно тогава се заражда и силно негативното отношение към религиозния “друг”.

Дори и след Освобождението българските власти създават редица административни пречки за интегрирането на ислямизираните българи. В свободна България религиозният принцип на разделение продължава да властва. Този факт ще спъва по-нататъшното национално единение и ще попречи за цялостната консолидация на нацията ни. В българското културно самосъзнание дълги години живее убеждението, че всеки, който изповядва християнството е българин, а нехристиянинът вече е лишен от българска принадлежност. Подобно разбиране е типично не само за българската нация, но в една или друга степен се изявява при всички балкански народи. Тази реакция е естествена, тъй като религиозното разграничение има своите корени в дългите години на потисничество в рамките на Османската империя и се свързва с изконно заложения инстинкт на зависимите за оцеляване. След Освобождението обаче, наличието на подобно отношение към изповядващите различна религия е

Индикатор за държавническа недалновидност

То също така изразява липсата на ясна стратегия за обединение на цялата българската нация без оглед на вероизповеданието или етническия произход.

Колко сме далече и днес от Запада и в частност от Европа, можем да разберем дори само по един единствен факт. В западните демокрации, щом си гражданин на САЩ или Франция, значи си американец или французин и нищо повече. Можем ли ние тук в България да кажем също толкова категорично, че независимо какъв е етническият ни произход или каква религия изповядваме, щом сме граждани на България, значи сме най-вече българи?

При нас като че ли се получава точно обратното. Защо ли да сме по-различни от някои наши балкански съседи? И тук, както в бившата Югославска федерация, някои са готови да обявят помаците за национално малцинство. Ако това стане обаче, то ще постави много други българи в неравностойно положение, защото в страната ни съществува значително религиозно разнообразие. У нас има не само българи-мюсюлмани, но и такива, изповядващи католицизма и протестантството. Напоследък се увеличава и броят на онези, които се увличат по източните учения и окултизма. По тази логика, ако приемем, че всички дотук изредени българи изповядват различна от официалната религия, за да имат равни права пред закона, всички те трябва да бъдат обявени за национални малцинства. Тоест, излиза, че в България българи са само тези, които имат български етнически произход, изповядват източноправославието или са атеисти. И, ако това схващане се узакони, ще се окаже, че българската нация почти изцяло е съставена от национални малцинства. Трудно е да се прогнозира в дадения случай как би се развило подобно общество в бъдеще и, дали България няма да бъде засегната от сепаратистки въжделения. Така съвсем логичен ми се струва и въпросът, на който за съжаление аз лично, а вероятно и повечето българи, нямат ясен огтовор: кой и защо днес работи не за обединението на българската нация, а за нейното разделение?

Родопските войводи се преобръщат в гробовете

http://www.novazora.net/2005/issue19/story_13.html
в-к "Нова Зора" - брой 19 - 10 май 2005 г.

Истината в България има само една съдба в трудни времена - да се разпространява на ухо. Някой ще каже - робски комплекс, друг - страх, трети въобще няма да чуе шепота. От доста месеци в неофициалното публично пространство се носи новината, че в Родопите ще се издига паметник на толерантността. Толерантност е една хубава чужда дума, която идва да замени българското разбиране за разбирателство и уважение. Тази дума е поевропейчена, така както демокрацията ни се либерализира, а нашите хипотетични врагове изчезнаха от хоризонта с влизането на нова България в НАТО... Та паметникът на тази толерантност трябвало да символизира триединството на вярата - християни, мюсюлмани и още нещо, скулптирани като три меча, забодени в родопската земя по поръчка на депесарския лидер Ахмед Доган. Тези три меча трябва да напомнят на новите българи за Енихан баба, покорителя на Родопите, който всъщност бил убит от един цивилен селянин на име Ангел. 700 години след случката на мястото, напоено с невинна българска кръв, се издига и тюрбе на Енихан, и мечове. Не се чува само отговорът на пряко засегнатите, както и на тези, които тепърва ще усещат по собствената си гърбина силата на толеранцията. В историята паметници бележат или победи или поражения. У нас историята наистина се шегува мрачно, защото ще се появи прецедент - два паметника по един и същи повод и за един и същ победител. Историята наистина ни изправя пред избор - Момчил или Енихан. Отговорът идва пак шепнешком, Момчил. Официално той клони към Енихан. Но кога ли у нас официалното е изразявало истината. Идеята е вярата отново да се смени - новите евроатлантически богове чакат своите правоверни поклонници. Този път надписът може да бъде само един - тук почива духът на българина, който издигна тюрбе на Енихан и увековечи трите меча на вярата. Такова ще е наказанието на онези, които забравиха сина на свободата. Ще го допуснем ли? Какво шепне истината?

Илияна ВЕЛЕВА

Родопските войводи се преобръщат в гробовете си

На творческа среща по повод книгите ми един родопчанин приближи, подаде ми някаква снимка и с шепот, за да не чуят останалите, изрече: - Вие знаете кой е Енихан баба и какво трябва да напишете. Дарявам ви тая снимка - нека България види какво става в Родопите! Погледнах снимката: малка сграда-тюрбе (мавзолей на мохамедански големец). Прочетох изписаните на тюрбeто букви: “Тук почива Енихан баба”. За непосветения българин това не означава нищо. Но сърцето ми усети как родопските войводи се преобръщат в гробовете си. Доживяхме пред очите ни, в сърцето на Родопа, да има тюрбе-мавзолей в чест на нашия поробител. Момчил юнак - бранителят на Родопите - няма свой паметник в Средните Родопи, а поробителят - има. “Аз съм син на свободата!” - това са заветните думи на Момчил юнак. Това е първият родопчанин, първият българин, който посреща с бой османския поробител, стъпил на европейския бряг. Преди 650 години, през 1344 г., поробителят, начело с Омур бег, доплува с 15-те си кораба до пристанището Абдера. Родопският орел Момчил юнак оценява бъдещата опасност, напада внезапно корабите и ги опожарява. Първият бой срещу нашественика е спечелен от родопчани. Но вместо всички българи и славяни да оценят подвига им, цар Иван Александър става съюзник на турците и на следващата година - на 7 юни 1345 г., - изоставен и самотен, в неравен ръкопашен бой Момчил юнак е убит. Нататък България се чупи като коледна пита: пада крепостта Цимпе, турците преместват столицата си от Бурса в Одрин. Пада Пловдив, пада от юг Драма и Сяр и Родопите остават обкръжени. Нейде в облаците, неочакващи помощ, Родопите продължават да се борят. Потомците на Момчил юнак и цялата планина са осеяни с легенди и със заветните му думи: “Аз съм син на свободата!” Но кой е този Енихан баба, дето в днешния наш ден му е издигнато тюрбе-мавзолей? Енихан баба е предвождал две големи турски армии заедно с подчинения си Саръ баба. През 1371-1373 г. те се спускат навътре в планината, навлизат по река Малка Арда и се стремят към царството на Момчил - Подвис и Смолян. Не са забравили първото си поражение с корабите при Абдера и се стремят да завладеят и мъстят в родопските Момчилови владения. Жестокостта на този поробител не е описана, нито пък е възпята храбростта на съпротивляващите се родопчани. Голямото сражение, станало в местността Бъхтярица (Тупаница), където долът се вмирисал от трупове. Една част от убитите родопчани били погребани в северните склонове на връх Момчил (после връх Енихан, после връх Свобода). И днес въздишат убитите, погребани в падинката, наречена Гроба. От Одрин до родопското Каракулас пропищяло всичко живо от Енихан. Той разрушил две църкви в Иноглово (до връх Преспа), разрушил манастира на Хайдушки поляни. Сринал прочутата някога Кръстата гора (Средните Родопи), която била живата връзка между Бачковския манастир и Атонските манастири. Срязвал жилите на един народ и стъпквал христовата му вяра. Излезли насреща му родопските войводи, потомците на Момчил юнак. Надошли на помощ и други българи от Чепеларе и Рупчоса. И от връх Свобода до връх Преспа се точели боеве - защитниците на планината били водени от Стоян войвода, Чило войвода и Вълчо войвода. Следващото голямо сражение станало близо до връх Преспа, край село Иноглово (несъществуващо днес). Войводите, защитниците и самите иногловци с цената на живота си бранели проходите. На третия ден от боевете лумнали пожарите. Турците посичали жени и деца, стари и млади, разрушили двете църкви и сринали цялото село. Не издържал на тази кървава гледка един иногловец на име Ангел, преоблякъл се като турски войник, влязъл в шатрата на Енихан баба и го убил с нож. Подгонили храбрия Ангел и го съсекли на Ангелова каба (в подножието на връх Свобода). Боевете още повече се ожесточили. Саръ баба поел турската войска. Завладели Каракулас. После - Чил тепе. Грабели, убивали, горели. Погребали убития Енихан баба до връх Момчил (Свобода) и го нарекли на негово име - връх Енихан баба. Сега там е вдигнато тюрбе-мавзолей. В боя за Чил тепе (Преспа) паднал убит Чило войвода. Поел боевете Вълчо войвода. Останали без домове, родопчани навлезли в гората. Но турските нашественици запалили вековната гора, за да останат легендите за Горялата фойна. Саръ баба тръгнал по хайдушките поляни, разрушил манастира, наближил Момина вода. Там боевете водел Стоян войвода - годеник на Руса девойка. В кръвопролитните боеве край извора убили годеницата Руса девойка (на нейно име е кръстена местността Момина вода). В ръкопашен бой успели да пленят Стоян войвода. Измъчвали го така, както инквизицията не е измъчвала своите жертви. Споменът е останал в покъртителна родопска песен: Турце Стоян мъчеха три дни и три нощуве, очи му със сабя галбеха. Това е родопският мотив за Балканджи Йово. Дълбаят със сабя очите му, ала ослепеният родопчанин вижда по-надалеч от поробителя. И каква дума “галбеха” - не е избождаха очи, не е вадеха очи, не е ослепяваха, а галбеха: дълбаят надълбоко и въртят. Но като че ли тези силни орлови очи на Стоян войвода не могат да ги издълбаят. Страшна дума - покъртителна драма. А чуйте как е възпята годеницата му Руса девойка: “С нож й сърцето пореха и си Росица питаха” - чува се звук. Забравихте ли Руса девойка, скъпи българи, забравихте ли Стоян войвода, скъпи българи, та пред очите ви бе вдигнато тюрбе-мавзолей за техния убиец - Енихан баба? ...Насочил се Саръ баба към Подвис - орловото гнездо на Момчил юнак. На гребена над Момчиловци го пресрещнал друг юначен българин и с един мах му отсякъл главата, та тя “рипкала и рукала” по ливадата. А после се обагрили с кръв стените на крепостта Подвис, опожарен бил манастирът на връх Сакарка и поробителите се надвесили над Смолян. Но цели четири десетилетия се точели боевете, додето Родопите паднали под робство. И в наши дни бяха издигнати две тюрбета-мавзолеи - на Енихан баба (връх Свобода) и на Саръ баба - недалеч от село Момчиловци!!! Да се вдига джамия - то е знак за вяра и право на избор, но да се вдигне тюрбе-мавзолей в чест на жестокия завоевател, то е историческа слепота на кметовете на Давидково и Момчиловци. Къде са проектите, разрешенията им къде са и за какво са им, като има село Момчиловци, което носи името на Момчил юнак, или се е заело с бизнес, та е забравило собствената си история? И къде са паметниците на Момчил юнак, на Стоян войвода, Чило войвода, Вълчо войвода и на оня иногловец Ангел, дето е убил в шатрата Енихан баба? На поробителите ли ще вдигаме паметници? Според Васил Дечев на връх Свобода (връх Момчил, връх Енихан баба) е имало старо светилище на траките. От векове родопчани излизали там на курбан, тачели обредите на траките. И българи-християни, и българи-мохамедани, лете излизали, за да се срещнат на общия терен, на общия си връх. Всички говорят на чист майчин български език, носят най-цветните български народни носии, пеят най-лиричните и трагични песни за Стоян войвода и Руса девойка, тачат най-древните си обреди, а сега трябва да застават пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба - техните палачи?! Шепа фанатици подменят историята ни и като използват правото на вяра, подменят и самата ни народност, самата ни история чрез имената на на завоевателите-главорези. Това е голямата асимилация на собствената ни история. И как пред тюрбето да пеят песента “Очи със сабя галбеха” или “С нож й сърцето пореха”. И същеверемнно да четат с очи: “Тук почива Енихан баба”. И какво направиха давидковци и момчиловци за паметта на Ангел, Стоян, Руса, Чило, Вълчо, и на самия Момчил юнак. Забравиха ли думите на Момчил юнак: “Аз съм син на свободата!”? Позорно и страшно мълчи София по тези въпроси. Както е мълчала някога, при завладяването на Балканския полуостров. Воин е бил Момчил юнак, а не цар Иван Александър. Борят се и днес родопчани, за да оцелеят на най-страшния горолом, но и днешни царалександровци се съюзяват с поробителя. И ако е така, нека господин президентът Желю Желев да дойде в Родопите и да постави цвете не пред крепостта на Момчил юнак, а да постави цвете пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба. Момчил юнак или Енихан баба - това е нашият днешен избор. Бият камбаните на Кръстата гора, родопските чанове звънят за България. Тази планина е орлова планина, никога не е вдигала бяло знаме. Орлова е и вярата й. По пътя ни ще има знаци от гробове и бели кости, но винаги растат юнаци, които знамето ще носят. Никола ГИГОВ

Ще станат ли родопите тесни за българите?

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2441§ionid=5&id=0000901
в-к "Сега"
Автор: Красимир Каракачанов

Един писател фантазьор Петър Япов издаде наскоро книга, наречена "Помаците". В нея без никакви исторически аргументи се развива тезата, че българите мохамедани в Родопите са отделен етнос. Изброени са и т.нар. видни помаци, като в списъка влизат народните певци Надежда Хвойнова, Радка Кушлева и Георги Чилингиров. Техните наследници научиха съвсем случайно, че някой се е опитал на бърза ръка да помохамеданчи роднините им. Това е поредният случай, дал повод на медиите през последния месец отново да заговорят за проявите на засилена активност на организации и фондации с ислямска насоченост. Проблемът всъщност не е нов.
Пред последните 10-12 години периодично избухват подобни скандали, които обаче след първоначалния шум бързо бяха забравени. Всичко започна в началото на 90-те години, когато в демократична вече България масово нахлуват мисионери от арабския свят, строят джамии, създават ислямски училища, организират курсове за млади мюсюлмани, където ги просвещават в „съвременния" ислям, изпращат стипендианти за религиозно обучение в арабските страни - най-вече Йордания, Сирия, Саудитска Арабия и Египет. Само до средата на 90-те в България вече действат около 20 такива мюсюлмански фондации и организации. Най-мощни са фондациите „Вакъф ел Ислям", „Минар", „Таиба" и др., които с влиянието, което придобиват, започват директно да се намесват в дейността и на Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Смята се, че именно „Вакъф ел Ислям" организира и финансира през 1997 г. конференцията, на която е свален тогавашният главен мюфтия Недим Генджев. Появяват се и съмнения, че

зад тези мюсюлмански организации стоят радикални ислямисти

и терористични структури като „Ал Кайда" и „Мюсюлмански братя".
Това неминуемо привлече вниманието на българските служби за сигурност, които след съответните проверки, само за последните 12 години са екстрадирали от България 30 подобни мисионери, дошли от арабските страни. Така през 1999 г. е изгонен йорданецът Абдулрахман Тахан от „Вакъф ел Ислям". Той е заловен да организира нелегални семинари в Западните Родопи, на които преподавал радикален ислям. За същата тази фондация в доклада на холандското разузнаване от 2005 г. подробно се описва как тя използва своята „благотворителна" и „просветителна" дейност, за да набира бойци за джихат.
Също през 1999 г. от страната е изгонен президентът на фондацията „Таиба" Ахмет Муса и представителят на фондацията в Смолян Даруиш ал Нашиф от Кувейт.
През 2003 г. в циганския квартал в Пазарджик са арестувани двама представители на радикалната ислямска групировка „Халифат", които организирали нелегални молитвени домове. Интерес буди фактът, че дейността на всички тези мисионери е основно насочена в Родопите - Гоце Делчевско, Велинградско и Смолянско, където живеят българи мохамедани, а също така и сред ромите в големите градове като Пловдив и Пазарджик. Обяснението за това според мен е повече от елементарно. През последните 16-17 години

българската държава не обръща никакво внимание на Родопите

и районите, населени с българо-мохамедани, и тези хора много по-лесно могат да станат обект на ислямска пропаганда. Дълги години те са облъчвани от турската пропаганда с тезата, че те всъщност са турци, които са забравили своя роден, турски език. Други им обясняват, че те са някакъв отделен „помашки" етнос, а българската държава съвсем ги е загърбила. Именно поради сложната историческа съдба на това население и икономическите затруднения на тези хора ислямистите смятат, че в Родопите най-лесно би пуснала корен

идеята за единна мюсюлманска нация

Подобна фундаменталистка доктрина трудно би пробила сред турското население в България, което има утвърдено национално съзнание, а и се намира под плътния политически контрол на ДПС.
Всички тези фондации и организации изпращат ежегодно между 30 и 40 младежи от Родопите на обучение в арабските страни, които след 5-6 години се завръщат в България и поемат по-нататъшната дейност в свои ръце. Така всъщност стигаме до последните няколко скандални прояви на подобни организации, които предизвикаха силен отзвук в обществото.
Преди месец избухна скандалът със забрадките в Смолян. Обединението за ислямско развитие и култура подаде жалба в Комисията за защита от дискриминация срещу директорката на Професионална гимназия по икономика в града, че дискриминирала две ученички, като не им позволявала да идват в училище със забрадки. Малко по-късно стана скандалът с футболен клуб „Рудозем 2005", на фланелките на който бе поставен мюсюлмански полумесец. Оказа се, че спонсор на отбора е същото това Обединение за ислямско развитие. Тази ислямска организация е регистрирана в Смолян през 2004 г. и организаторите й са на възраст между 23 и 30 години.

Кое е общото между хората в нейното ръководство?

Всички те са завършили различни религиозни учебни заведения в арабски страни. Председател на Обединението за ислямско развитие е Ариф Абдулах, учил 10 години в Йордания и магистър по тълкуване на Корана, негов заместник е Селви Шекиров, а секретар - Исмет Рашидов - и двамата бакалаври по основи на исляма от частния университет в гр. Зарка, Йордания, родното място на зловещия терорист Абу Мосаб Ал-Заркауи.
Сайтът на тази организация е още по-интересен. Емблемата на Обединението за ислямско развитие е полумесец, чиито два края са свързани със звезди и в така образувания кръг е земното кълбо. Внушението е повече от ясно. Целите, които си поставя Обединението за ислямско развитие, са още по-интересни: „Изграждане сред мюсюлманите на истинска ислямска личност", „Религията да стане задължителна в училище", „Запазване на идентичността н мюсюлманите" и др. подобни. Интересен е и следният надпис в сайта - „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е негов пратеник".

Още по-скандални са тезите на Ариф Абдуллах,

че мюсюлманите са угнетявани и мюсюлманският етнос е подложен на асимилация. Да твърдиш, че мюсюлманите в България са угнетявани, при положение че ДПС вече втори мандат управлява страната, е повече от нагло, а самото твърдение, че има ислямски етнос, който е подложен на асимилация, си е чист фундаментализъм, защото религиозната принадлежност няма нищо общо с националната принадлежност.
Пак през юни бе създадена и организацията Съюз на мюсюлманите в България със седалище Велинград, която също си е поставила задачата да „възражда исляма и да връща помаците към вярата". Председател на този съюз е бившият районен мюфтия на София Али Хаираддин. Тук, както може да се очаква, също има арабска връзка. Един от учредителите е сириецът Мохамед Дженият, управител на фирмата "Аладин-Билдинг". При този новопоявил се Съюз на мюсюлманите в България има още една много интересна връзка. Дъщерята на председателя Али Хайраддин - Фатме, е в управителния съвет на Организацията за ислямско развитие, която вдигна скандала със забрадките и накипри футболния клуб в Рудозем с полумесец на фланелките.
От всичко казано дотук е ясно, че „някой" се опитва всячески да прокарва разделение в Родопите на религиозна, а впоследствие и на национална основа. Въпросът е към управляващите в момента - ще позволим ли Родопската област да стане една територия за експериментиране на ислямистки и антибългарски идеи. Населението там все повече се чувства изоставено от държавата, а това окуражава стратезите на тази отродителна акция. Родопите са били и трябва да останат крепост на българщината, без да делим живеещите там наши сънародници на мюсюлмани и християни.
Правителството обаче трябва да се събуди и да не прехвърля всички нерешени проблеми за след 1 януари 2007 г.

Информация от БНС за помаците

http://www.bgns.net/site/smf/index.php/topic,2195.0.html

Мюсюлмани от сектата на уахабитите наливат пари за помаците
Сирийски спонсори ислямизират Родопите
Арабско лоби твърди, че връща към вярата българомохамеданите

Странни връзки

Джамията във Велинград е в нов жилищен блок с джамийски магазини на партера
Говорителят на Главно мюфтийство Хюсеин Хафъзов категорично отрече връзката на главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи както с уволнения от Районно мюфтийство - София Али Хайраддин, така и със създадения във Велинград мюсюлмански съюз. Справка на „Монитор" обаче показа, че Хаджи е роден в крайградското село Драгиново, а Хайраддин в намиращото се на 20 - ина километра от Велинград село Аврамово. Хафъзов обясни, че главният мюфтия поддържа контакти с родния край, но не е в течение на живота на помаците. „С главния мюфтия се познаваме от много години, израснали сме в съседни села все пак", заяви Али Хайраддин. Справка във фирмения регистър ДАКСИ обаче показа, че двамата съселяни участват в управлението на фондацията „Иршад", заедно с Басри Пехливан. „Иршад" е регистрирана в Софийски градски съд , а седалището на организацията е на бул."Ал. Стамболийски". Името на фондацията нашумява, когато през 1992 г. Мустафа Алиш прави „собствен превод на Корана. Арабисти обръщат внимание на следния текст: "...мюсюлмани, не смятайте за приятели джедаите и християните. Те са приятели помежду си. Който от вас ги смята за приятел, той е от тях. Аллах не направлява угнетителите..."
По данни на службите в момента в страната действат множество ислямистки организации. По - известните са: "Дианет вакфъ", Международната фондация за ислямска култура, "Вакъф ал Ислями", на саудитската "Ескар Вакфъ", египетската терористична организация „Мюсюлмански братя", както и турският й вариант, известен и под кодовото име IBDA-C, зад което се крия действащият в нелегалност Фронт на бойците на Великия ислямски изток. Към тази група се причислява и сектата „Нурджу"на Фейтуллах Гюлен, която разполага със собствена банка, информационна агенция и вестник "Заман". Сектата поддържа и стотици нелегални училища по цял свят. От Западните и Източните Родопи до Лудогорието, в Наречен, Смолян, Гоцеделчевско, Казанлък, Велинград, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Шумен, Разград действат ислямски фондации, които организират семинари и обучения. Сред тях се открояват "Джидзе Феляте ел Ислямия", "Джамия Ехиа Етурас ал Ислямия" и организацията WAMY със седалище отново във Велинград.

За моделнизиране на исляма се обявява смолянското Обединение за ислямско развитие и култура. Ние сме за модернизация и интеграцията на мюсюлманите и изключително се интересуваме от това мюсюлманинът да бъде пълноценен в европейските разбирания, твърди Ариф Абдулах- председател на нашумялото покрай забулените ученички в Смолян Обединение .
Ариф е магистър по тълкуване на корана. Той сочи като виновник за негативното отношение на хората към исляма - обремененото съзнание на българите, от османската история. Според него българите считали за еквивалентни понятия - османското и исляма, които трябвало да се разграничат от историците.
Идеята за "възраждане на исляма" на учредения преди няколко дни във Велинград Съюз на мюсюлманите предизвиква смях у тълкувателя на корана.
Той признава, че бил гост на празничния обяд на срещата на Съюза на мюсюлманите във Велинград , но не ходил на учредяването му след това. "За какво Възраждане говорят, след като в България по официални данни има 1 млн. и 300 хил. души мюсюлмани, пита шефът на ОИРК.
И Ариф, и жена му Неда и заместникът му - ексмюфтията на Смолян, Селви Шакиров са завършили в Йордания, а там ги е отвел да учат сегашният главен мюфтия, но никой не го пишел това. Там е учил и мюфтията на Плевен.
Защо ни нарочват и спекулират, че сме учили в Йордания. Учим там, защото религията ислям е разработена на Изток. Никой няма да иде да търси вентилатори в Сибир.
Ариф признава само за провеждането на няколко лекции по ислям и два - три семинара, като този на хижа "Шадиица" над Мадан, организирани от Обединението . Те се провеждали поотделно - за момичета и за момчета, тъй като местата в хижата били ограничени. Откъде са момичетата, които след обучението слагат шамии- знаела шефката на женския отдел.
Шефка на отдела е собствената му съпруга Неда. Тя била избрана като първата в България жена-висшист, завършила теология в Йордания. И въпреки, че издаваното от Обединението списание "Мюсюлманско общество" проповядва полигамия, за жена си Ариф е категоричен, че не би допуснала конкурентки в брака си. Но като императив Неда приемала полигамията.
Ариф казва, че част от парите на Обединението се набират и от дарението "зекят". Давали го богати хора от Смолянско. И отрича връзка с уахабитите.
Хората, които ни обвиняват, че сме различни по-скоро се страхуват, че ще размием идентичността на мюсюлманите, че имаме съвременно виждане на религията, обяснява Абдулах.
Освен футболния отбор в Рудозем, на който са дали 500 лв. за екипи и 150 лв. за гориво, те подпомагали и оркестър, което пеел на български песни, възхвалящи исляма. Това не можели да преглътнат мюфтиите в България.
Какво обаче ще открие в текстовете на песните, в списанията и в лекциите им и какво ще намери във фактурите им полицията, ще стане ясно след проверката, разпоредена преди седмица от прокуратурата.
Бизнесът на Аладин
Разностранен е легалният бизнес на сирийския бизнесмен с българско гражданство Аладин Харфан. По собствените му признания, той пристига в България, след като е живял в САЩ. Не е известно защо напуска Америка, както и откъде са огромните суми с които разполага. Хафран стъпва в България в началото на 90-те години и започва бизнес с веригата за заведения за дюнери "Аладин".
Само за миналата 2005 г. Хафран е инвестирал 70 млн. евро в страната. Според признанията му пред агенция SeeNews, най-много средства ще бъдат вложени в проекти в сферата на търговията и недвижимите имоти.
Около 30 млн. евро Аляедтин /Аладин/ Харфан е инвестицията за изграждането на търговски център от типа мол в Плевен. Сградата разполага с общо 60 хил. кв.м разгъната застроена площ. Проектът е започнал в началото 2006 г. и според плановете на сириеца се предвижда той да бъде завършен през 2009 г. 20 % от парите са собствени средства, а останалите пари са от външни инвеститори,
Допълнително 30 млн. евро ще бъдат вложени в бизнеса, свързан със строителството и медицинската дейност на сирийския предприемач. В момента Харфан изгражда две складови бази до София, в които са вложени общо 3.3 млн. евро. Двете сгради ще имат обща площ 13 хил. кв.м. Компанията е насочила част от инвестициите си и в строежа на офис и търговски сгради, както и в луксозни жилища. Въпреки че има различни бизнеси, сирийският предприемач е известен в България предимно с производството и продажбата на техника с марката "Елит". В портфолиото на неговия бизнес попада още търговската верига за бяла и черна техника "Технолукс". Предвидено е в това направление да бъдат вложени около 5 млн. евро за стабилизиране и окрупняване на бизнеса. Това включва и преименуването на "Технолукс" в "Техно център Елит".
Аладин Харфан е собственик също така на верига от заведения за арабска храна "Аладин", медицинските центрове "Медстом" и др. През тази година е планирано окрупняване на целия бизнес, като от сега съществуващите 17 компании трябва да останат шест-седем. През миналата година общият оборот на компаниите достига 95 млн. лв. Търговията с техника реализира най-голям оборот, но най-ниска печалба, обяснява Харфан. През тази година се очаква "Технолукс" да има 1.2 млн. лв. нетна печалба. Очакванията на сирийския бизнесмен са тази година общата му печалба да нарасне с 25 на сто, без да споменава колко ще е тя.

В броя си от 25 септември "Монитор" пръв съобщи за тайното учредително събрание на Съюза във Велинград.
Арабски долари стоят зад финансирането на създадения във Велинград “Съюз на мюсюлманите в България”, установи проверка на “Монитор”.
В управлението на неправителствената организация, която си е поставила за цел възраждане на исляма и връщане на помаците в Родопите към вярата, фигурира името на сирийския бизнесмен Мохамед Усайд Дженият. Той е управител на софийската строителна компания “Аладин - Билдинг”.
Собственик на тази компания е сириецът Аляедин Харфан, който след получаването на българско гражданство си променя името на Аладин.
Името на сириеца фигурира в множество разработки на Национална служба "Сигурност" като един от хората, на чието щедро финансиране разчитат множеството нароили се ислямски неправителствени организации, действащи на цялата територия на Родопите. Самият Мохамед Дженият е съдружник на Аладин Харфан и в същото време е един от учредителите на мюсюлманския съюз.
Самият Дженият потвърди пред репортер на вестника, че е сред учредителите на съюза. Той допълни, обществената представа за дейността на дружеството не отговаря на истината. "Това е неправителствена организация, чиято цел е запазването на независимостта и целостта на мюсюлманската религиозна общност", каза управителят на "Аладин билдинг. Въпреки явната си връзка със Съюза на мюсюлманите, Аладин Харфан отрече да има нещо общо с организацията. "Аз съм сериозен бизнесмен и нямам нищо общо с това. Прочетох статията ви миналата седмица и добре сте направили, че не сте ми забъркали името", каза сириецът.

За кандидатстване в Съюза на мюсюлманите се изискват препоръки от трима членове на организацията.

Въпреки твърденията, че няма представа за учредения "Съюз на мюсюлманите", незнайно как мобилният телефон на репортера на вестника стигна до съдружника му Дженият и самия председател на неправителствената организация Али Хайраддин. В разговори по телефона, двамата поискаха да обяснят "правилно" целите, задачите и структурата на мюсюлманската организация. Бившият районен мюфтия на София Али Хайраддин отрече връзката на съюза с забранената египетска ислямистка групировка "Мюсюлмански братя". Той обясни, че организацията му се финансира от дребния бизнес на мюсюлмани от Родопите, както и от членски внос. На въпрос колко членове има мюсюлманският съюз, Хайраддин не даде конкретен отговор, но каза, че на учредяването му са присъствали 50 човека от общо поканени 55. Съюзът бе учреден напълно инкогнито от медии и общественици в родния град на настоящия главен мюфтия Мустафа Алиш Хаджи.
Справка в архивите на Софийски градски съд показва, че мюсюлманският съюз е регистриран още на 27 юни 2006 г. Адресната регистрация на сдружението е на ул. "Струма" 2. В ръководството й са включени лицата Аниола Димова, Мохамед Усайд Дженият, Камен Генадиев, Мюмюн Исмаил,Салих Аршински и 22-годишната Хатме Ахмедова. Мюмюн Исмаил е от джебелското село Слънчоглед и е близък с настоящия депутат от ДПС Неджми Али. Исмаил се занимава с бизнес с питейни заведения, има и обща фирма "Мега" с турски граждани за продажба на електроуреди.
Че ескрайонният мюфтия на София прокарва арабските ислямски интереси в България и по - конкретно Родопите се доказва и от факта, че дъщерята на Али Хайраддин е в управата на нашумялата неправителствена организация Сдружение "Обединение за ислямско развитие и култура", чието седалище е в гр. Смолян. Фатиме Али Хайраддин - Рашидова е в управителния съвет на организацията, която вдигна национален скандал с исканията си мюсюлманките да носят забрадки на обществени места като училища и държавни учреждения. Според фирмения регистър ДАКСИ обединението е регистрирано пред октомври 2004 г. в Смолян, а в управата му участват младежи, родени между 1974 г. и 1983 г. Чрез близките си отношения със сириеца и строителен предприемач Мохамед Дженият, Хайреддин урежда финансирането на ислямската организация.
След разправиите за забрадките скандал заради религиозни символи разтресе и родния футбол, след като стана ясно, че ОИРК финансира и аматьорския тим "Рудозем 2005". На екипите си те поставиха мюсюлманския полумесец.
Спонсор на клуб "Рудозем 2005" е обединението за ислямско развитие - същата организация, която подаде жалба срещу директора на гимназията по икономика в Смолян и срещу регионалния инспекторат по образование заради отказа да бъдат допуснати в часове двете ученички със забрадки.

Факсимиле от решението на Софийски градски съд за регистрация на Съюза на мюсюлманите.
Харфан получи българско гражданство Самият бизнесмен не отрече, че е получил българско гражданство, но не пожела да съобщи кога точно е станало това. Високопоставени източници от службите обаче съобщиха пред „Монитор", че за услугата Аладин Харфан е платил прескъпо на посредници, които работят и имат силни позиции в президентството. Арабинът получава български паспорт от вицепрезидента Ангел Марин, който е от квотата на ДПС. При вземането на решението не са взети под внимание множеството сигнали на контраразузнаването за страничната религиозна дейност на близките и обкръжението на арабина.
Според чл. 98, ал. 9 от Конституцията президентът на републиката има право да възстановява българско гражданство, да предоставя, освобождава и лишава от него. Другият вариант за придобиване на гражданско, според българското законодателство, се отнася до лица, които имат статут на бежанци. Те имат право да получат български паспорт 3 г. след като са подали молба в Държавната агенция за бежанците. При издаването на документа се изисква справка от агенцията.

Голямата лъжа за помаците

http://nezavisim.net/index.php?option=com_content&task=view&id=1198&Itemid=78

Големият турски държавник Мидхат паша, известен със своята ненавист към българите, в своята статия "Турция: Минало, настояще, бъдеще", публикувана във френското списание "Научен преглед за Франция и чужбина" No 49, 1878 г., с. 1152, пише: "Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български."

Камен Буров, създател и председател на Демократичната партия на труда (така наречената помашка партия) у нас, в свое изявление поиска парламентът ни да признае помаците като самостоятална етническа група при ратифициране на Рамковата конвенция за малцинствата. И ако документет се ратифицира със съпътстваща декларация, тази група да бъде вписана като малцинство. "Триста хиляди били помаците в България, те имали различпи обреди, обичаи, бит и култура, облекло и вяра, казаха от Демократичната партия" (в. "Труд", бр. 276 от 6 окт. 1998 г.).

Изявленията и исканията на бившия учител и кмет на с. Жълтуша, Кърджалийско, и на негови съпартийци са лишени от всякакво основание и логика. И са на светлинни години от истината.

Първо, защото в българската конституция и международните договори на България в страната ни няма малцинства.

Второ, защото всеизвестно и всепризнато е, че помаците са българи, привли мохамеданската вяра, много рядко доброволно, а обикновено по принуда - чрез заплахи и насилия или поради тежки данъци, глад и т.н. Но те са запазили своя български език. Български са и много техни фамилни имена, местностите около селищата им и много често имената на самите селища. Това съзнателно премълчават от Демократичната партия на труда.

Основната част на българите мохамедани у нас живеят в Родопите. За тях видният български етнограф Хр. Вакарелски пише: "Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и пр. у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през ХIХ в. са силно подвижни и общуващи."

Но не само своя български език и богат фолклор са запазили помаците. Те са съхранили и много характерни особености и черти на традиционния български християнски бит. Като се почне от жилището и домашната уредба, облеклото и тъканите и се стигне до празниците и обичаите. Те тачат най-големите християнски празници, уважават много св. Богородица. При болести и беди посещават черквите и т.н.

Това добре знаят тези, които са общували с българи мохамедани, посещавали са техни домове, наблюдавали са техни обичаи и празници. Доколко има отлики в бита, обичаите и празниците на българи християни и българи мохамедани, те се дължат единствено на верските им различия.

Казаното по-горе и особено българският произход на помаците се потвърждава и от писанията на много български автори от Освобождението до наши дни. Всички те подчертават българския им корен.

Големият турски държавник Мидхат паша, известен със своята ненавист към българите, в своята статия "Турция: Минало, настояще, бъдеще", публикувана във френското списание "Научен преглед за Франция и чужбина" No 49, 1878 г., с. 1152, пише: "Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в Бъягария, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български."

Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888г. до смъртта си през 1920 г. като кореспондент на в. "Таймс", посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише статия: "Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията." За тях той пише също: "Помаците са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи."

Горните свидетелства са от хилядите доказателства, че помаците са неразделна част от българския народ и мохамеданската вяра не ги е направила по-малко българи от останалите българи - били те християни, католици или протестанти.

Да се твърди обратното е чудовищна лъжа. Да се иска обявяването им за национално малцинство е абсурдно.

Явно Каменбуровци играят по чужда свирка, против интересите на родината си. Затова трябва да бъдем будни, бдителни и единни. За да защитаваме достойно целостта на България и националните ни интереси. Това особено важи за нашите политици, за нашия парламент.

Александър Арнаудов

Интервю с отец Боян Съръев

Вилдан Байрямова, Монитор, вторник, 21 март 2006

Визитка
Боян Саръев е роден през 1956 г. в с. Жълтичел. През 1985 г. завършва школата на МВР в Симеоново. След това се квалифицира като свещеник в Пловдивската митрополия. Живее в Кърджали, където служи в храм "Успение Богородично". Председател е на Движение за християнство и прогрес "Св. Йоан Предтеча", което има за цел да покръства в православието хора от друга вяра. Женен с две деца.

- Отче, много ли са мохамеданите, които избират лоното на Христа?
- Това е един изключително труден духовен процес, който протича десетилетия наред сред насила помохамеданчените българи в Родопите и в други части на България. За съжаление, не само аз работя сред тези хора. Сред тях работят и протестанти, и мюсюлмански организации, и имами. В този смисъл те не са оставени сами свободно да направят своя избор. Основният проблем сега е кога и като какви ще се определят религиозно и национално българомохамеданите. Мисля, че до голяма степен националният въпрос ще бъде решен със съдбовния избор на тези хора. Разбира се, желаещи да приемат християнството има много. Но, за съжаление, аз останах сам в тази тежка мисия. Не ме подкрепи нито БПЦ , нито държавата, нито обществените организации. Явно, не се разбира проблемът, не се проумява, че от съдбините на Родопите зависи целостта и съдбата на българската държава. Николай Хайтов казваше, че Родопите са заколът на България. Закол, това е едно място като отвор в шията на прасето с големината на монета от 5 стотинки. Майсторите-касапи знаят това място и с един удар убиват животното. А слабите колачи не го знаят и измъчват прасето, дори могат кожата му да одерат, а то да е още живо. Това сравнение на Хайтов е страшно.
- Много ли са ислямските емисари, които шетат из Родопите?
- В Родопите се преплитат много външни и вътрешни сили, които се стремят да отчуждят българомохамеданите от християнството, от етническия им произход, от българската култура и цивилизация. Тези сили работят за постигане на конфронтация между българите-християни и българите-мохамедани, настройват ги едни срещу други, внушават им чувства на омраза и ненавист. Ако се касаеше само за една религия и една цивилизация, каквато е ислямската, проблемът не би бил толкова тежък. Но чрез мюсюлманството усилията са насочени към откъсването на тези хора от българския им корен. Такъв е бил основният замисъл на ислямизирането и преди векове. Мисля, че засега небългарската кауза печели.
- Какви са крайните ти опасения, докъде може да стигне България?
- При тази незаинтересованост на българската държава нещата са непредсказуеми. Нищо чудно, ако след няколко десетилетия тези хора се окажат напълно отчуждени от българското си начало, отродени, ислямизирани. И техните деца и внуци да бъдат още по-големи фанатици, да започнат да изучават турски език. Т.е. това, което 500 години не беше постигнато в рамките на Османската империя, сега може да се реализира с модерни средства. Възможно е и да се смени цялата българска именна система на това население с турска, и да се създадат автономни области. Тези автономии почти са заформени - културни, икономически, политически. Остава само да се стигне и до териториалните.
- Това звучи страшно. Къде всъщност ги виждаш тези автономни области?
- Видно е колко много джамии се строят, колко много пари се изливат в строителството на мюсюлмански храмове. Стотици хиляди долари се дадоха за строежа на една джамия в с. Аврен, Крумовградско. В същото време старинната църква е в развалини, две греди са останали да я крепят. Такава е картината навсякъде в Родопите. Парите за авренската джамия минаха през Световната ислямска банка, дойдоха от Турция. Строителството на нови храмове, разпространението на исляма в България и на Балканите, като подстъп към Европа, е част от един международен план. И българските мюсюлмани са използвани като мост за настъплението на исляма към Стария континент. А и там вече са построени твърде много джамии. Така е в Германия, Франция, Холандия. Това е политика на инвазия, на завладяване на нови духовни пространства в Европа. А който владее духовните пространства, той ще завладее и земите като територия.
- Това ли смяташ, че ще се случи в България и в Европа?
- Да, така смятам. За съжаление, целта не е мюсюлманският свят да се интегрира и да почерпи от европейската култура и цивилизация, целта е завладяване на нови територии за исляма, вече не със силата на оръжието, а със силата на вярата. По този начин ще се стигне до изтласкване на европейските народи, а на тяхно място ще се заселват мюсюлмани. Интересът на мюсюлманите към заселване в европейските държави е особено силен и те го правят, но не за да стават част от съответните народи и тяхната култура. Всъщност, те насаждат собствената си култура там. Започват да живеят в свои общности, населяват цели квартали, образуват анклави. В училищата момичетата са забулени с фереджета и яшмаци. Мюсюлманските деца не ползват дори общи тоалетни с европейските си връстници. Тези хора дори в ресторантите се хранят на отделни маси, отказват да четат и да коментират например "Мадам Бовари". Те не вкусват месо, което не е приготвено по мюсюлмански ритуал. Ако Европа овреме беше осъзнала и предвидила каква заплаха са тези големи общности за целостта й и за етническия мир, вероятно никога не би се стигнало до сегашните страховити тенденции. Сигурно има истина в твърденията на анализаторите, че европейските лидери сами са предали народите си на ислямския свят заради интереси в петрола. Струва ми се обаче, че това не е цялата истина.
- Защо Европейският парламент настоява за очертаване на географските граници на ЕС? Да не би Европа наистина вече да е изплашена от мащабите на ислямските заселници и да мисли за ограничаване на последствията?
- Интегрирането в Европа не е само териториално и икономическо понятие. То е преди всичко културен и духовен процес. Когато се вижда, че двете цивилизации са несъвместими, добре би било да се предвиди докъде ще се простират географските граници на ЕС. Защото може да се стигне до конфликти между културите на Изтока и Запада. Напълно възможно е вместо да се европеизира ислямският свят, Европа да се окаже ислямизирана, дори и балканизирана - по модела на войните в Босна и Херцеговина, в Косово. Подобни етнорелигиозни проблеми вече съществуват в някои европейски държави. ЕС обаче не ги лекува.
- Ако ислямът води своя джихад за тоталното си разпространение и установяване в света, то каква трябва да бъде свещената война на християнството?
- Християнството има своя висш идеал, това е любовта към Бога и към ближния. Джихадът на християнството трябва да бъде налагането на евангелската любов по света. Това е нещото, което е разпространявало и спасявало християнството 2000 години. В записките си на остров Св. Елена заточеният Наполеон пише, че преди него императори, както и той самият, са завладявали територии със сила, но империите са рухвали, т.е. както са завладявали света, така са го и губили. А Христос създаде своята империя със силата на любовта и тя продължава днес не само да съществува, но и да увеличава своите последователи.
- Това оръжие обаче достатъчно ли е? Ето, и ти водиш своя "джихад", но си сам в обръча от ислямски емисари, от никнещи минарета?
- Така е, аз действително съм като в обръч. Но нали онова, което е непосилно за човека, е напълно по силите на Бога? Мисля, че моето дело е благословено от Него. Другият вариант е да се сбъднат черните прогнози, че българите в България може да се окажат малцинство. И това е на път да се случи, ако не се вземат спешно разумни мерки за повишаване на раждаемостта. Аз не съм противник на интензивното размножаване на небългарите. Но нека всички бъдат добри стопани на земята ни, нека законите са еднакво валидни за всички, нека да са лоялни граждани.
- Не са ли добри стопани и лоялни граждани, равни пред закона всички онези представители на малцинствата във властта?
Ние от 16 години преживяваме тежки социално-икономически сътресения. Но те са преди всичко исторически. Понякога обвинявам ДПС за много злини в България. Но си задавам и въпроса дали пък неговото влияние не е и миротворческо в тези процеси. Визирам онова, което се случи в Сърбия, в Босна и Херцеговина, в Македония. Трудно ми е да дам твърда оценка на нещата. Но определено считам, че ДПС често злоупотребява с тази си историческа мисия. Партийният му елит разбогатява неистово, а електоратът тъне в нищета. Не й върви на България на управници. И е така от Третото Българско царство, като изключим Стамболов. Винаги е имало шмекери, богатеещи на гърба на народа, интересчии, които използват политическата власт за собствено облагодетелстване. Но ДПС монополизира цял един етнос и разполага гарантирано с него, без обаче насреща да му даде онова, което той очаква. ДПС не може да осигури елементарен поминък за тези хора, а тръгна да управлява държавата. Тази партия е опасна за електората си, тя е като един анклав в държавата. Чудя се кога избирателите й ще прогледнат, за да видят, че робуват на вреден партиен елит, който работи единствено за себе си.

Кой е Кaмен Буров и зa кaкво се бори?

http://knigite.abv.bg/v_mak/1999/mak23_4_9.html

Георги Митринов

в-к "Мaкедония", брой 23, 9 юни 1999 г.

В брой 42 от 15.02.1999 г. на в. "Демокрация" бе публикувано кратко съобщение, че в страната се разпространява подписка по инициатива на Демократическата партия на труда, оглавявана от Камен Буров, за подписване Рамковата конвенция за малцинствата без интерпретираща декларация и за прианаване на "помаците" като отделно малцинство. Споменава се и това, че ако двете условия не бъдели изпълнени, щяло да се стигне до международен скандал.

В случая журналистите бяха раздухали несбъднатите мечти на лицето Камен Буров, което не може да твърди, че дори в родното си село Жълтуша, Ардинско, е поддържано от болшинството свои съселяни. Редно е да се отбележи и това, че название "помаци" се възприема като обидно от местното българомохамеданско население и употребата му е неуместна. Що се отнася до превъплъщенията на Камен Буров, то те са безкрайно интересни и разнообразни. Отначало той бе решил да става писател, като бе влязъл в антуража от "самобитни" местни родопски тaлaнти на писателя Николай Хайтов, но, изглежда, тази лъжица се оказа голяма за неговата уста.

После реши да стане кмет. А то било лесно. Написваш едно писмо до БНТ, в което критикуваш стария кмет за битови неуредици в селото, излъчват репортаж по телевизията с твое секундно участие на обвинител и на следващите избори вече си избран за този пост. Пред теб се отварят вече други хоризонти. В мътните времена на настъпилите демократични промени незнайно как българинът мохамеданин Буров се озова в САЩ на някакъв семинар, от който се завърна с твърдото убеждение, че е "помак" и че трябва да създаде "помашко" малцинство в България. Но как се създава нещо, което не съществува? В случая с празни приказки. Така завършилият средно образование самоук специалист по история и етнография твърди в едно свое изявление на страниците на в. "24 часа" от 8.10.1998 г., че празнично-обредната система на българското мохамеданско и християнско население е много различна, което не е вярно, защото езически и християнски елементи се откриват в много от традиционните празници на жълтушенци. До абсурд стига неукият г-н Буров с твърдението си на същото място, че "помаците" били изповядвали исляма и преди падането на България под османско владичество - 1396 г.

От откритите досега оскъдни османски документи, свързани с миналото на ИзточнитеРодопи, е чидно, че през XVII век например в този район е съществувало едно село - Бял извор, което в 1614 г. има 73 християнски семейства, а в 1652 г. - 100 такива (Ел. Грозданова, Българската народност през 17-и век. С., 1989, с. 460). Според Камен Буров в джамията на с. Жълтуша имало каменна надгробна плоча, на която било отбелязано, че местните българи приели исляма доброволно. Бихме попитали "арабиста" Буров как се появи тая плоча, след като до началото на 90-те години никой не бе и чувал за подобно нещо. Пишещият тези редове лично е преглеждал надгробните камъни на жълтушенското гробище и такъв писмен паметник не е открил. За такава плоча говори и друг "помак" - Салих Бозов от с. Войкова лъка, Рудоземско, но и тоя "писмен паметник" никой не е виждал. На г-н Буров само ще споменем за легендарната мома Жълтуша, чието име носи родното му село, за сподвижниците й Аргир и Бойчо. Всичките те зaгивaт в борбата срещу помюсюлманчването на местното българско население и народната памет ги е обезсмъртила (Б. Дерибеев, Ахрида, С., 1986, с. 251). Преданието за подвига на мома Жълтуша е разпространено освен в Ивточните Родопи и в Смолянско.

Но да спрем с "научните" напъни на отделни фанатизирани самодейци с антибългарски настроения и да видим на чий гръб се опитва да се опира г-н Буров. В рубриката "По света и у нас" на БНТ, излъчена на 5.05.1993 г., бе споменато, че тогавашният кмет на с. Жълтуша, Ардинско, Камен Буров е поискал официално съдействие от американския посланик у нас Хю Кенет Хил за признаване на "помашки" етнос в България, защото "помаците" в България били 400 000 и при преброяванията били вписвани в графа "Други". Болшинството българи мохамедани, които се самоопределят като българи, изповядващи исляма, са записани кaто бългaри, a отделни фaнaтици, възприемaщи се кaто чужди нa роднa земя и нa брaтятa си хрситияни, логично сa зпaисaни кaто "други". Тук му е мяотото да отбележим, че е глупаво самохвалство г-н Буров да говори от името на всички българи мохамедани, защото неговите поддръжници са една шепа религиозни фанатици и заблудени хорица.

Крайно време е българоките журналисти да спрат да правят евтини сензации със сламени чучела като Камен Буров, които колкото и безобидни да са, вършат своята пакостна роля. Иначе са него може още да се пише. Според запознати с дейността му хора преди няколко години изпратил писмо до някаква ислямска организация с молба да се помогне на мюсюлманското население на едно българско родопско село, след което била получена парична помощ за с. Жълтуша. А най-новият му подвиг бил, че през миналото лято развеждал из Родопите някакъв грък, който събирал материал от родопските говори, сигурно за да докаже българските корени на местното население. И макар че това са сведения от втора ръка, нищо чудно да се окажат истина. Сега за г-и Буров и партията му остава да чакат следващия подходящ момент за изява, я при някои избори, я при някой дебат в Народното събрание, когато пак ще размахат заканително пръст. А тези, които познават лицето Камен Буров, ще продължат да се чудят какво ли ще бъде следващото му превъплъщение.